Господарят на Живота

Фабулата на една пиеса в безброй сцени и действия

Прелюдия: Живот и смърт

Животът изтича през пръстите, и колкото и здраво да стискате ръката в юмрук, няма да задържите нещо, което не ви принадлежи. Животът ни е определен и нареден от Господарят  на живота – Бога на Библията и Той се разпорежда с него, както му е угодно.

Tочно както вие се разпореждате с нещо, което е ваше, нещо, което неотменимо ви принадлежи. Ако някой от вас твърди, че е собственик на живота, нека каже кога точно е взел решение да живее – да се роди. Идва ден, в който всеки застава пред Създателя, без значение иска или не. Това, че не вярвате в Истината не ви ползва. Симфонията на живота придърпва в ритъмa си всеки музикант, който знае защо е в оркестъра – останалите са статисти.

Вчера бях на погребение. В залата с тленните останки на моя приятел имаше хора, които определено бяха по-мъртви от студеното тяло в ковчега. Винаги съм се питал, за какво точно тъжат хората без надежда? Тъжни са заради човека, който вече няма да е сред тях или за самите себе си, затова, че един ден самите те ще легнат в дървен сандък. Жалко е да виждаш хората вцепенени и смирени от страх пред лицето на смъртта, и в същото време злобни и диви пред Светлината и Живота. Мнозина палят свещи за мъртъвците, които вече са получили всичко, което им се полага и няма да излъжа, като твърдя, че в тази восъчна свещ, горяща за мъртвите, има повече топлина и светлина отколкото в сърцето на този, който я пали и мисли себе си за жив.

Работата е там, че хората неуморно търсят извинение за беззаконието, в което живеят  и като не го намерят, смъртта изглежда още по-страшна. Търсят утеха за престъпленията, които вършат и независимо дали намират бавно или бързо само-изкуплението, успокоението остава с тях до следващият ъгъл, след който грехът ги удря челно в лицето. И после са смазани. Често рикошета от този удар наранява и хората около тях, но нали знаете – винаги можете да запалите свещ, да се направите на ударени и да оставите всичко в ръцете на „всесилното” време, което лекува. С тази самоувереност, човек неглижира смъртта, без да осъзнава, че всъщност игнорира живота. Който не знае къде отива, не знае защо въобще върви.

Завесата пада за антракт и публиката ръкопляска. Хората в тази публика са различни, точно, както публиката събрала се да „аплодира” последното нямо шоу на моя приятел в ковчега. Разбира се, не знам подробности за хората, които ръкопляскат едновременно и в такт, но знам какъв товар носят: Някои от тях отиват към финала на собствения си спектакъл запазили само прекрасните моменти от своя живот, други таят болезнени преживявания, но истинските хора са тези, които носят до края и двете, уповавайки се на Бога.

Сцена 1-ва: Началото

Една смесица от радост и болка, така започва всичко. Крехкия живот на всяко новородено е свободен буквално до първия дъх. Детето получава по-бързо ЕГН отколкото име. Днес се правят мулти-милионни апокалиптични филми за мрачното бъдеще, в което ако изчезне само едно нещо, едно единственото нещо, настъпва хаос. Какво е това, което предизвиква апокалипсиса във филмите? Липсата на чиновници и държавен контрол. Хората са религиозно пристрастени към „всемогъщата” държава. Толкова зависими са те от своя фалшив бог, че единствено липсата му ги кара да изпаднат в ужас.

Жалко, че днешната държава не е блюстител на реда, а създаваща реда. Държавата определя правилата, защото вярва, че никой не е по-всемогъщ от нея. От тази презумпция идва вярването, че децата са държавна собственост и трябва да са номерирани. Точно както фермерът номерира говедата във фермата си. Идете в държавна институция и поискайте  услуга, ще ви открият в системата по-лесно по държавния номер, а не по името, което са ви дали родителите. За държавата сме номера.

След като са номерирани, децата започват да живеят, дотогава са несъществуващи – хората вярват в това. Може и да спорите, но ще изгубите, защото без идентификационния си номер сте никой. Вече не е достатъчно да се представите, като Георги – син на Петър или Виктория – дъщеря на Елиян. Истинските ви имена не вършат работа пред държавата, те са за близките ви хора. Разбира се, ако няма номера, ще има само имена, но гласоподавателите не се определят по име, а по бройка. Няма такова нещо, като удобство при използването на цифри  вместо имена, има контрол над бъдещите данъкоплатци.

Това е началото. На бял свят се появи поредният номер и всички са щастливи. Номерът ще расте и в последствие ще разбере, че името му не се състои от букви, а от цифри и това далеч не е най-големият му проблем. Замислете се само . . . от колко време хората са повече бройки отколкото личности . . .

Сцена 2-ра: Месомелачка

Човекът постоянно се проваля в бунта си, но стиска юмрук и го размахва горделиво пред Създателя си, като че грънцито е по-велико от Грънчаря. Мъртвият човек обяви Бога за мъртъв. Влязъл в капана на собственото си беззаконие, човек твори закони. Ирония. В тази безсмислена среда, на сцената се появява нашият номер. Номерът е вече проходил и мама номер и татко номер, бързат да се отърват от номерчето си. Държавата на съвременния човек си има институции за унифициране на номерата. Държавната месомелачка вече е захапала новороденото номерче и си го дъвче, като плаща на родителите за месото – викат му социални помощи. На две години, номерчето е в детската ясла.

Толкова дълго държавната месомелачка разкъсва плът и мачка кости, че хората са го приели за даденост. От другата страна на машината, всичко е просто кайма. При входа всички са различни, на изхода са хомогенна маса за депутатско кюфте. Всички трябва да минат през спиралата и острите ножове на месомелачката, който изпадне вън от мелето бива обявен за дегенерат. След всичко това, резултатът е: леко сплесканa и препърженa елипса, но става за предназначението си: да се изяде. Това е днешното общество – то черпи вдъхновение от себе си, боготвори се и се самоизяжда.

Насладата да стъпчат някого в калта е награда за верните чиновници. Да видят хриповете и гърчовете на безпомощен човек, който бавно притихва повлечен от металните зъби на системата е върховно удоволствие. Безброй смахнати лунатици правят опити с човешки същества и праволинейната тенденция да избираме нови месари е свързана единствено с надеждата, че ножовете в месомелачката ще са поне малко по-тъпи от миналата година.

Схемата на държавния контрол над гражданите дава постоянно накъсо, защото връзките не издържат напрежението. Провала в законотворчеството, правораздаването, здравеопазването, образованието, опазването на реда и всяка сфера, в която чиновника е втъкнал пръсти, е следствие от простичката вяра, че това, което държавата определи за правилно е правда. Няма значение, колко жертви ще бъдат принесени, за да се прокара поредния държавен комплот, важно е да има кръв. Проблемът е, че все повече хора намират начин да заобиколят месомелачката и на всичко отгоре са съвсем примерни граждани. Това, обаче, не е достатъчно, дори е дразнещо. Свободата е камъче в системата, което ако не може да бъде стрито на прах трябва да се изхвърли, за да не нанесе поражения. Така и става.

Сцена 3-та: Ние вярваме

Предъвкваното от системата общество е силно религиозно. Неговата религия има прост закон: Нося отговорност пред себе си. Това е изключително удобен закон, поради факта, че дава право на хората да затворят в себе си системата на правораздаване. С други думи, човеците са под собственото си усещане за справедливост и тежест на наказанията. Това разбира се е изгодно, защото позволява на хората да са извратени, коварни, сладострастни, ревниви, яростни, себеугодни, завистливи, пияници, ласкатели и въобще зложелатели, които няма да бъдат наказани, защото горните качества са си човещинка. Не носим отговорност пред никого, освен пред себе си. Другите нямат право да ни обвиняват, защото са същите. Това е религия на самозадоволяването. Можем да правим всичко, което пожелаем и ако не ни хванат всичко ще е наред. Няма кой да види онова, което никой човек не е видял.

Още съвсем рано, бунта в сърцето на детето желае да разкъса правилата и да унищожи контрола на родителите. Мнозина малки бунтари успяват да наложат властта си. Религията на хуманизма повелява на децата да се израждат в олигофрени, а родителите най-често бурно аплодират глупостта, защото в крайна сметка са архитип на собствените си отрочета. Да се прокламира строгост и сериозност в обучението на децата, днес се определя като безумна наглост. Да оставим децата да си живеят детството е сектантска мантра. Няма значение, дали докато го живеят блудстват, избиват се или се наркоманизират. Тези проблеми са без значение, обществото не желае да слуша за тях. Те са толкова чести, че са станали правило и норма и никой не се впечатлява. Проблемите са станали религиозна истина, която повелява спартанско отношение към децата – ще живеят по-силните, останалите: „кучета ги яли”.

Трябва да призная, че религиозната страст на всеки хуманист е достойна за възхищение. Желанието на отхвърлящите Бога същества да са независими от нищо и от никого в живота и смъртта е силно като умопомрачение, проядено като блудница и отчаяно като удавник. Религията на хуманистите е безкрайно пропадане, което те наричат полет. Непоследователността в тезите се нарича научно търсене.  Провала в  живота е романтичен порив за приключение. Нещастните и бунтовни деца са новото, еволюирало поколение, което ще направи света „по-добър”. Една грандиозна и организирана религия, отчаяна за бъдещето си, заблудена в пътя си, агонизираща, заради противоречията и провала си – това е хуманизъм.

Сцена 4-та: Слаб, самотен и лицемер

Спускайки се с жар във всяко предизвикателство порасналият човек мисли, че лесно ще възпламени сърцата около себе си, но океана на живота гаси бързо всеки пламък и посипва със сол раните от поражението. Страстта на младите не е достатъчна да превърне номера в име, нито може да осмисли безсмислието или да освети мрака. Младият хуманист може обаче много други неща: С голяма точност, той вижда и анализира проблемите на другите, но няма решение на собствените си проблеми. Най-сладката му храна са беседите върху делата на околните, а най-голямото удоволствие провала в начинанията на най-близките хора. Надарен с безсрамна уста, хуманистът се чувства победил в спора винаги щом опонента му замълчи. Горкият си няма и най-малка представа, че опонентът просто не смята за нужно да пилее време и думи.

Единствената липса в живота на хуманиста е липсата на самият Живот. Тази празнота, няма как да бъде запълнена. Младежът се възприема като център на вселената, но не е допускал, колко малко смисъл гравитира около този център. Започва да става ясно, че всъщност младият номер е част от периферията на огромна редица цифри. Гордостта на младите не позволя да признаят безсмислената действителност и затова упорито твърдят, че не те се въртят около центъра, а центърът се върти около тях. В центъра разбира се, са всички недостижими удоволствия, които са впримчили умовете и сърцата на милионите заблудени, мразещи Истината човеци. Когато нямаш нищо в шепите си е най-лесно да кажеш, че другите са глупаци и затова не виждат колко много въздух държиш в тях.

Болката от последствията на решенията, започва да руши идеалите и света постепенно се разпада на дребни елементи, които никога няма да се сглобят отново. Човекът е победен, но за да не покаже това пред другите, става умел жонгльор с образи, които надява в необходимите моменти. Лицемерието е стил на живот, който прикрива действителността и поне докато бъде разкрит, човек запазва фалшивия имидж на независим индивид, който е градил с изключително старание и страст. Господарят на живота не може да бъде заблуден. Той се смее от небесата и предупреждава, че безумието на хуманиста, ще го доведе до катастрофа, която няма да е по-различна от строшаването на глинен съд с желязна тояга.

Ако човек в своята слабост бе оставен сам на себе си, не щеше да е повече от прекършена вейка или повехнала трева. Тази слабост се вижда отчетливо около нас. За да стигнат високо, хората тъпчат безогледно върху главите на другите, но не успяват да надскочат себе си. Желаят да живеят, но мразят Живота, затова просто съществуват. Обичат просторните къщи, но ги пълнят с празнота. Искат семейство, за да го разрушат. Имат деца, но ги дават на другите. Говорят за приятелство, но умират сами. Светът е пълен с хора, но днес повечето от тях са самотни, защото гледат творението, без да виждат Твореца.

Сцена 5-та: Плява, която вятърът отвява

Смисълът в живота на хуманиста постепенно изтънява и накрая съвсем изчезва. Надеждата, любовта, приятелството, вярата – всичко се превръща в прах. Без здрава основа под нозете, живота е хартиена лодка по течението на буйна река. Всяка картина изтичва бързо пред погледа и едва видяна е вече забравена. Всичко, което някога е носело радост и удовлетворение, сега е само досадна тежест – непосилна за носене, омразна и нежелана. Въпреки това, хуманиста ревниво пази за себе си всичко ненужно, защото грозната му душа умее да обича и да мрази и най-малката частица, която смята за свое притежание. Всеки хуманист е себелюбив, а себелюбието е форма на шизофрения, защото създава паралелна действителност, в която човекът е всичко, което в действителност не е.

Хората, които вярват в себе си, се определят като независими и свободни относно вземането на решения. Простият извод, който трябва да се формира у всеки мислещ човек е, че независимостта е илюзия. В момента в който кажете „да” или  „не”, по който и да е въпрос, освен че изразявате мнение, демонстрирате и пристрастие, което е следствие от зависимостта ви към даден морален или не толкова морален кодекс. Понеже, човек не е независим, трябва да си зададете правилният въпрос: от какво съм зависим(а)?

Ако не можете да определите зависимостта си, сте слепци обречени да се блъскат в стените на живота, докато времето безжалостно изтрие спомена за вас. Всеки трябва да вникнете в презумпциите водещи до решенията, които взема ежедневно. Някои могат на време да успеят в самоанализа и да решат, че са безпомощни, че вярата в себе си е измамна и пагубна. Останалите също ще го разберат, но едва тогава, когато неугасим огън погуби сламените клечки, които в заблудата си човек съвсем старателно и грижливо е подреждал за да си построи дом.

Финална сцена:

Тук не е нужно много. Финала е бърз, драматичен и неочакван. Притихнали, със свещи в рака, мълчаливи и смутени, човеците са се надвесили над ковчега на моя приятел. Мислят си, че той си е отишъл твърде млад, защото самите те желаят да живеят вечно. Казват: „Такъв е живота”, но се надяват да грешат. На следващият ден те са отново в бълвоча на своята естествена среда. Вдигат високо главите си и поемат напред, до следващото погребение.

С пресметливо отмерени крачки, горд и себе-доволен, човекът тъпче и размазва сам себе си. Той не е способен да се само-спаси, но е напълно способен да се самоунищожи. Парадоксът е във факта, че хуманиста не желае спасение, защото му е подарено, но приема самоубийството, защото си го върши сам. Липсата на праведност, днес се нарича изгрев на човещина, но този изгрев всъщност е тъмен облак забулил Истината. Колко удобно е да се крием от Истината, когато сме лъжци и колко лесно е да вярваме на заблуди, щом това ни носи успокоение и утеха.

Човек може да се скрие от осъждението на другите хора, но не може да скрие от Господаря на Живота – Бога на Библията. Пред Него тъмнината се свива и постепенно изчезва, като сянка по стената на стая, в която е влязло слънцето. Колкото по-дълго стоите в мрака, толкова по-ярка, ослепителна и дори унищожителна ще ви се стори Истинската Светлина. Задръжте живота си – ако можете. Аз съм предал своя в ръцете на Бога и знам, че само Той може да опази всичко, което съм му поверил. Човеко, аз не вярвам в теб!

Advertisements
Публикувано на Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, Църква и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s