20 години евангелска секта в България

В следобедната тегота на августовската жега, се бях изтегнал на полу-счупена пейка в парка до реката и завладян от лежерно настроение пуфтях за пореден път над един и същ абзац от книгата, която чета. Всеки път, когато се опитвах да се съсредоточа върху мислите на главния герой, вниманието ми отлиташе ту към шумящите над главата ми листа, ту към прохладата, която лъхаше от сините вълни на Дунав. Унесен в мисли, дочух, като из под юрган: „Слава на Господа, брате!” Обръщам се и гледам двама стари мои познайници и двамата пастири на евангелски църкви. Понеже аз не съм евангелист и не съм от техните общества се понавъсих в душата си, че тия двамата ми отвличат отвлечените мисли и понеже се надявах да отминат бърже, кимнах леко с глава, като в просъница. Онези обаче явно не бързаха и вместо да си продължат по разбитата дунавска алея, се лепнаха за мен, като марка за плик.

– Я кажи как я караш, братко, (започна по-възрастният) не сме те виждали скоро, само слушаме за теб, гледаме те по телевизията, та си викаме, как си ти, жена ти, децата ти?

– Добре съм (отвърнах аз) и пр., ама вие къде така двамината?

– Обсъждаме (рече по-възрастният) как да евангелизираме по ефективно нашият град, страната и целия свят.

Сетих се тогава, че тоя ги блещи едни и същи вече 20 години, пък по-младия, до него, слуша все за това, което трябва да направи за да избавят и дявола от ада ако може, с таз разлика, че сега и той говори същите глупости, които навремето е слушал. Та им рекнах тогава на евангелистите:

– Абе тя тая вашата работа, все до никъде, вече четири петилетки! То и не само това, но докато евангелизирате, гледам църквите ви се стопили до една двайста от това, дето бяха преди 20 години!

– Не е то баш така, (рече по-младия) аз мойта църква я водя 10 години (преди толкова, същия се отдели от църквата на по-стария) и сме повече от миналата година . . . с 3-ма души.

– Повече сте (контрира стария) щото 3-ма от моите, дойдоха при тебе.

Така разпрата можеше да продължи нелепо дълго, ако не бях насочил разговорът в посока на по-незначителни теми от сорта на това, как са децата и жените на тези евангелски „колоси” в доростолска епархия. Ама то и там не сполучих, като че набих метален клин в сухо дърво – като почнаха ония да се пропукват, разпукват и препират, задето жената на единия, рекла на жената на другия, че децата на стария били невъзпитани, щото смучели бира на корем и бушували до трети петли в чалготеките. Старият се защити, като обясни важно и авторитетно, че неговите деца киснели там, за да се смесят с не спасената тълпа и да я доведат до Христа. Младият прие аргументите и зачекна друга тема, макар аз да знаех, че децата на стария пастор отдавна са отървали Пътят и живеят мизерен и извратен живот.

Вече 20 минути съжалявах за безгрижните напъни да разбера мислите на главният герой от романа, който четях. Понеже, обаче, защото съм здравомислещ човек, заключих правилно, че случайни неща няма и се напънах да схвана не случайните глупости на двамата съвсем случайни натрапници. Докато ги слушах, „задълбочено” и „концентрирано”, започнах да си припомням времето отпреди 20 години и с интерес, но не и с изненада открих, че това, което слушам, вече съм го чувал – тогава, преди 20 години. Чудно нещо е да открие човек, че машина на времето съществува! Така внезапно се пренесох в 1991 година, докато слушах двамата пастири, че ми стана някак милно и драго.

След миг, обаче, започнах неволно и с отегчение да откривам противоречията, които двамата ми събеседници изговаряха в почти всяко изречение. Трудно се слуша слово, дето няма смисъл – по-добре ще е гарга да се пробва да пее като славей, нежели идиоти да говорят наредени думи. Единият обясняваше, че е изпратил синът си в американски библейски колеж и братята американци плащали стипендията на отрочето, докато в същото време другият се вайкаше, че многото четене е труд на плътта, което така и така не ни трябва, защото той имал свръхестествено откровение, че пророчеството на маите за края на света през 2012 година е всъщност началото на голямата скръб, която ще е последвана от внезапното грабване на християните в небето. Така, докато единият се радваше, че ще изучи детето, другият казваше, че догодина няма да са вече на тази земя (много щях да съм щастлив, ако наистина изчезнат)! Най-странното е, че и двамата бяха съгласни един с друг и не виждаха никакъв проблем в това да планират 100 години напред, макар, че догодина ги чака пътуване към небесния град.

Понеже, както вече отбелязах, аз не съм евангелист и още не се бях разсънил от унеса по реката и листата, си помислих, че е по-добре да слушам, отколкото да споря с пастирите. Не ми се отдаде. Зачекнаха ме по въпроса за домашното образование, затова, сиреч, дето обучавам децата си вкъщи, вместо да ги дам в държавно училище. Мен това ми трябва, по тези въпроси паля бързо, като старо „Балканче” по нанадолнище. Аргументите им съм ги слушал хиляди пъти, но в този разговор, за пръв път, инакомислещите, съвсем плахо, се опитаха да ползват и Библията в подкрепа на възгледите си. Та казва ми по младият, че Моисей, както и Даниил, Анания, Мисаил и Азария, последните трима по-известни с вавилонските си имена – Седрах, Мисах и Авденаго, са учили сред езичници и при все това са запазили вярата си в Бога.

Отбелязах аз, че споменатите личности не са имали избор, понеже са били пленени и заставени да учат това, което господарите им изискват, а ония и двамата реват: „Та ние не сме ли пленници всред езически народ”!? Когато запитах, от какво пленничество ни освободи Христос, те разбира се отговориха, че нашият дух е свободен, но телом сме под властта на този свят и неговият господар, който те твърдят бил дявола. Така, моите събеседници имат „стабилна” обосновка, за това, защо децата им са обучавани от езичниците, а именно: Децата им са просто тела, принадлежащи на дявола и ако решат, ще изберат някак, някога Христос за Господ и Спасител.

Давам си сметка, че само в две кратки изречения, от страна на евангелските пастири, намерих поне три еретични твърдения, които биха озадачили всеки нормален християнин. Първо, идеята, че ние сме в плен на езическата среда около нас, не отговаря на библейската истина. Проблемът на Църквата в България по отношение неразбирането на цялостното изкупление в Христос е все още сериозен. Много от водачите на протестантски църкви продължават да считат себе си за опашка а не за глава. Вярват, че те са тъпкани и постоянно са под ботуша на коварния езичник. Всъщност, на тези християни им харесва да са тъпкани, да се правят на жертви и постоянно да смятат, че са мъченици заради убежденията си . . .

Започнах да разсъждавам, че  причината за положението на тези християни в обществото е записана добре от Мойсей във Вт.28:13: „Господ ще те постави глава, а не опашка, та ще бъдеш само отгоре и няма да бъдеш отдолу, ако слушаш заповедите на Господа твоя Бог, които днес ти заповядвам, да ги пазиш и вършиш.Проблемът е, че въпросните християни никога не са считали, че заповедите на Бога са реален закон за междуличностни отношения. Въобще убеждението, че Старият Завет е без реална стойност за християните днес, все още битува и руши с пълна сила християнските общества. Твърдението, че евангелистите вярват в цялата Библия е лъжа. Всъщност, те категорично смятат, че 3/4 от Библията е без значение. Понеже приказките на евангелистите трябва да са в синхрон с вярата и действията им, те се влачат удобно като опашка в обществените взаимоотношения и процеси. Колкото глас има една опашка, толкова глас имат и самите те.

Отхвърлянето на Старият Завет, прави безпомощни голяма част от християните в България, понеже са се лишили доброволно от инструмента за господство, който Господ им е дал. Вижте пак стихът във Второзаконие цитиран по-горе – пазенето и изпълнението на Божиите заповеди ни води до позиция на управление. Това, че днес християните не са управляващи а управлявани, че не са „отгоре, а отдолу” е следствие от тяхното нежелание да признаят Господният Закон за действен и реален закон, който трябва да регулира обществените процеси и взаимоотношения.

На второ място, идеята, че Христос е някак си умрял за нашето спасение и пълна победа, ама не съвсем, е отвратителна и жалка. Да смятаме, че портите на ада ще смажат Църквата, при все, че Словото говори друго, (Мат.16:18) е меко казано нелепо. Вярата на тези християни в Христовото дело е по бледа от безплътен дух посред бял ден. Убеждението, че бъдещето вещае поражение за Христовата църква, не е напуснало евангелските общества вече 20 години. Самите те многократно пророкуваха това поражение през годините – то така и не дойде, напротив, Църквата (истинската Църква) на Христос заяква и расте.

Да ограничим Христовата победа до изкуплението на душите, но не и на творението като цяло, е все едно да са ни сервирали пищна трапеза, от която не можем да хапнем нищичко, макар да умираме от глад. Евангелските пастори вярват, както и хората в техните църкви, че кръстната победа на Христос е недостатъчна да променя и покорява света. Това осакатено Евангелие се проповядва от амвоните и създава едно пасивно и малодушно стадо от кози. Ако християните в тези църкви обичат истината, рано или късно, ще се откъснат от орбитата на своите лъжливи проповедници и ще се вкоренят в Христос, та да заживеят активен и пълноценен живот. Лошото е, че евангелските пастори са заинтересовани да държат своите миряни в пълно невежество и постоянен страх – иначе отде ще цоцат пари и как ще „доят” американците.

Като трето, трябва да отбележа, че няма никаква логика християните да оправдават факта, че посвещават децата си в езичество, чрез аргумента, че нямат избор. Плуралистичният светоглед на днешните християни ги е направил роби на хуманизма и противници на Христос. „Нека християните правят това, което им харесва и считат за редно, по отношение на образованието”, казват номиналистите, ”нека всеки е свободен в изборът си, какво значение има, дали ще предадем децата си в ръцете на езичниците, щом умът и сърцето не ни осъждат за нашият избор”!? Логиката е „желязна”.

Християните са свикнали да се съобразяват със своите чувства и настроения, като отричат Закона, който им дава власт и отговорност и приемат, че тяхната преценка е толкова вярна, та е чак божествена – стои над всичко, което Богът на Библията изисква от тях. Колко мерзка е позицията, която твърди, че християнинът има право да избере, да посвети детето си на Бога, като го обучава в подходящият за него път (Пр.22:6) или просто да го предаде в ръцете на езичниците, които с радост ще оформят от него слуга на дявола. Такава позиция е пълна лудост и тотална безсмислица. Срамно е да се нарича християнин човек, който не осъзнава, че когато предава детето си в ръцете на езичниците, всъщност се противи на Бога.

. . . Сепнах се, когато един от евангелските пастори ме побутна, за да разбере дали му слушам още глупостите. Естествено, че не го слушах, имам „свръхестествена” дарба да изключвам ушите си за простотиите – винаги съм смятал, че ушите ми не са кошчета за боклук и поради туй умело филтрирам потока от информация. Разбрали, че днес не им е ден, евангелистите се наканиха най-сетне да ме оставят на мира, но така, съвсем в крачка, решиха да забият най-страшният си пирон в ковчега на глупавите си оправдания и аргументи.

– Да не забравяме социализацията братко, изрече на тръгване по-младият. Случайно да кажеш нещо по въпроса, а, а – настояваше той!

– Случайни неща никога не казвам, отвърнах, но „случайно” социализацията ми е любимата тема и по нея не мога да кажа нищо повече от това, че вие социализирате децата си със случайни деца, случайно попаднали в техният клас, а аз социализирам моите деца с възрастни и деца, които никак случайно не подбирам. Но нека не ви тормозя, казах накрая, вие и без това вършите достатъчно за собственият си тормоз.

Така, моите събеседници продължиха напред със сподавен гняв, поради моята „упоритост” и навик да се впускам с устрем в словесни спорове. Сигурен съм, че съм ги заредил с „гориво” за клюки минимум за година напред.

Останал сам на счупената пейка в дунавският парк се върнах към патилата на главния герой в книгата, която чета – вече почнах да я разбирам, беше много по интересна от досадните сектанти, дето търсят повод да си начешат езика и да се самоуспокоят в нещастието на лишената си от разум и сърце религия. Трудно е да си сектант 20 години, изисква се истинска слепота, която у тези хора се намира в излишък!

Advertisements
Публикувано на Етика, Закон, Морал, Църква, философия и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s