Последна дума

джекЗимата беше тежка, преживях я, но беше тежка. И не че ми беше студено, беше ми просто уморено. Сто човешки години съм на тая земя, видях много, преживях повече и по-щастливи дни от мнозина събратя, но никога не съм страдал. Има разлика между болка и страдание, да знаете. Мен ме е боляло, ама не съм страдал. Не съм страдал, щото си имах Стопанин. Добре е да си имаш някой, добре е да не си сам. Ако си сам, то това е кучешки живот. Пък аз си имах Стопанин, затуй не съм живял сам, като куче . . .

Тази сутрин е от онези, дето те боли, всичко те боли. Не мога да движа задните си лапи и чакам Стопанина, искам да му кажа. Ние си говорим с него, с погледи и с жестове си говорим. Чакам го, а в главата ми е онази хубава, специална сутрин, последната ми ловна сутрин. Стопанинът дойде рано, беше се пременил, като за лов. Веднага разбрах, че излизаме. Как само ухаеше полето тогава! Ухаеше на влажни треви, на нежност и страст. Ноздрите ми поемаха всяка миризма на дивеч, но не можех да го диря, а и Стопанинът не настояваше. Просто ходехме из полето, това ни стигаше и на двамата. Ходехме бавно, дишахме, говорихме си, както ние си знаем. Спомням си всеки храст в полето, виждам всяко дърво, под което сме присядали, за да си починем. В онзи, последен ловен ден не издържах прехода. Надви ме умората, а може би ме надви старостта, знам ли!? Паднах в разораната нива, исках там да си остана, бях щастлив. Изостанах. Тук ми е хубаво. Пръстта е топла, слънцето е есенно и ласкаво. Вятърът ми говори за сън, а небето, колко красиво е небето, красиво е като дом. Жаден съм. Стопанинът? Надявам се, да не се върне за мен . . .

Върна се. Ех, тоя човек не щеше да ме остави. Наведе се тогава до мен. Извади манерката с неговата вода и ми я даде, всичката. Това не трябваше да правиш, Човече! Ти трябва да продължиш пътя си, а в пътя вода е нужна, аз трябваше да си остана. И знаете ли, после Стопанинът ме взе на ръце, вдигна ме и ме понесе. Знаеше, че не мога да ходя вече, но той можеше. Чувствах се неловко. Земята под мен се движеше, Стопанинът крачеше носейки ме. Чувах ускореният пулс на крехкото му човешко сърце, усещах затопленият му дъх. Погледнах очите му и той гледаше моите. Тогава видях онова, което винаги съм знаел – Стопанинът ме обича! Обичам го и аз! Ако можех, да отроня сълза в онзи ден, бих заплакал. Това бе перфектният ден!

Но днес е друг ден. Днес е последният ми ден. Иде. Стопанинът иде. Всяка сутрин ми носи чудесна, студена вода и вкусна храна. Сега ще му кажа. Той разбра. Стопанинът знае всичко. Приседна до мен и положи главата ми в скута си. Гледаше ме, галеше ме. Стопанинът е зает, винаги работи, затова не бива да стои при мен, че моята е свършена, защо си губи времето с едно старо, ловно куче!? Но Той стои. Извади лулата си и запуши мълчаливо. Ех, Човече, разбирам те, ама не го мисли много, знаеш, че и аз те обичам!

Есенният въздух е толкова прекрасен! Ухае на зрели лешници, смокини, грозде и дюли. Нима има по-прекрасно време за почивка!? Трябва да си почина! Последната ми дума: Стопанино, това е. Благодаря и Сбогом!

На следващият ден Стопанинът стана рано, както винаги. Имаше си навици. По инерция взе лейката с вода. Взе храна и се запъти към къщичката ми. Спря се изведнъж. Сети се. Вече разбра. Разбра, когато нещо в гърлото приседна. Разбра, когато сърцето се сви по онзи особен начин и заповяда на очите му да говорят. Разбра, че обичта между Господните творения е истинска!

П.П. Посветено на Хари и Джек!

Публикувано на Семейство. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s