Празнична слука

Дядо Душко се изтегна на трикракото столче, облиза мустак, из който се бяха заплели няколко мазни трошици от качамака и подир това навря муцуна у дървеното бокалче. Сръбна звучно от ароматното червеното винце, въздъхна с наслада и мълчаливо взе да си тъпче тютюнец в чибука. Като покади малко, пуфтейки звучно, както си му бе обичай, отново се изпъна, да изпращят старите кокали и рече бавно и категорично на баба Ружа:

– Булка, додея ми тая мамалига! Утре сутрин ще ида в гората, па ще ти донеса един тлъст заек. Ще ми направиш една блажна попска яхния, че да си спомня що е кеф. Аз по Рождение Господне качамак няма да ям!

– Каква гора, какъв заек, бе дядо – рече баба Ружа припряно – ти веке едва ходиш, пушката ти ръждясва от 15 години, очите ти недовиждат, та заек ли ще гониш!?

– Ще гоня не, ами ще го и фана – закани се дядо Душко – ти само стой та гледай. По-добър авджия в околията от мен няма!

– Нямаше – въздъхна, по-скоро с облекчение, баба Ружа.

Ама дядо Душко бе съвсем сериозен. Изгледа авторитетно баба Ружа, така, изпод рошави бели вежди, засука мустак, ама малко по-коцкарски го засука, сякаш се заканва да спечели бас, че после свали овчия елек, захвърли потурите край миндера и се уйдурдиса на кревата до огнището отрано, та да стане по мръкнало и да хваща гората. Баба ружа се изсмя полугласно, па си рече на ум: Изпростява моят дядо, зайци щял да лови, като че е туй работа за него . . .

Не, ама да. Рано на зарана дядо Душко стана! Седна на кревата и зачака да се поразбуди. Поококори се след 5 минути, па тръгна бавно из тъмната соба, да се присети къде се намира. Почеса се по задника през скъсаните наполеонки, че да му дойде акъла и той, акълът, също се почеса, та се събуди – лов! Това беше планът за деня. Беше 23 декември и постите отиваха към края, тъй че дядо Душко бе твърдо решен, да осигури дивеч за вдругиден. Довлече се наш дядо до стария, прашен сандък и забърна капака с пуфтене, зер сандъкът му отговори със скърцане и пращене – и двамата бяха по на 90 години – сандъкът малко по-стар. Из под чииза на баба Ружа, дядо Душко набара приклада на старото чифте.

– Брех, да му се не види – рече полугласно дядо Душко – три петилетки не съм я барал таз пустия, а още мазна седи. Бравос, ще свърши работа.

Дядо Душко не знаеше, че предната нощ, след като захърка сладко под юрганя, баба Ружа изприпка до сайванта, та прибра старата игленийка обратно в сандъка, та да я намери нейният дядо сутринта. Баб Ружа отдавна ползваше тази стара пушка да бърка домашен сапун. Много удобна беше – метална пръчка с уширен дървен край, като бъркало за лютеница, ама по-удобно. Заради това чифтето беше леко мазничко, макар баба Ружа да го търка дълго с пепел от огнището, та да прикрие престъплението си. Все пак, колкото и да почистваше пушкалото, свинската мас и парафина бяха добре попили в дървения приклад и кой знае още къде.

Доволен от доброто състояние на оръжието, дядо Душко го опря на стената под кандилото и взе да се тъкми за ловен излет. Баба Ружа бе станала час преди своя дядо и веке бе издоила овцете. Докато дядо Душко навиваше навущата връз вълнените терлици, баба Ружа му поднесе, в неговата паница, топла попара с овче млекце, умешено с малко винце, както му е ред. Дядо Душко излапа лакомо закуската и скокна от софрата сит и пълен с ловни мераци. Притегна опаса, че се бе разсуфлил, дорде се тъпка одеве, напълни джебовете на гюслюка с джепанета, наметна ямурлука, изпуфтя за изпроводяк и нарамил добре смазаната или по-скоро добре омазаната пушка, заскърца с цървули из хрупкавия сняг по двора към вратнята.

Съде до оградата, усетила раздвижване, из дървената си колиба се измъкна Марийка. Старата кучка се изненада щом съзря дядо Душко с пръчката за бъркане на сапун на рамо и ако беше чиляк, щеше да се почеше зад ухото, па после да подсвирне и да си килне капата, ама в тоя случай същата работа свърши една въздълга прозявка с изплезен докрай език и втренчено взиране с подозрително премрежен поглед. Ловният инстинкт бе отдавна задрямал у Марийка, та затова тя съвсем недоверчиво се отнесе към командата на дядо Душко:

– Дерзай, Марийке, излезе ти късметя. Тръгвай с мене, зайци да ловим!

Кучката последва недоверчиво, но с любопитство дядо Душко, защото имаше някаква мистика в тая непредвидена разходка, пък и пръчката за бъркане на сапун приличаше на нещо друго, когато не бе в ръцете на баба Ружа, а на гърба на дядо Душко. Друго можеше да върши това бъркало, да, мислеше си Марийка и не й доходяше на акъла, какво можеше да е това другото!?

Така поеха те към полето – старецът и кучето, газейки из заснежената добруджанска земя, която бе повила за почивка плодородната си снага с бляскав снежен юрган. Това старо поле и зимъска беше някак особено мистично и вълшебно, щото изпод завивката си изпущаше ароматни изпарения, като че диша и че като сякаш дава дишане на всички създания що пъплят по него . . .

Тия красоти дядо Душко сега не виждаше, в акъла му пара се вдигаше само от попската яхнийка, къкреща в чувена над огнището – уврели картофки, морковчета и патладжанец, в суе с крехко заешко месце, кабардисвало цяла нощ в специални салтанти, по стари ловни рецепти. Мислеше си така наш дядо, крачеше към близката курия и сякаш отново бе младеж на 75 години, пълен с енергия и живот.

Мина що се мина време от началото на тоя ловен излет и Марйка се сепна, па се спря, тъкмо пред един гъсталак, на ръба на курията. Сети се и тя, че е била нявга ловно куче, а сега изведнъж нещо погъделичка обонянието й, та затова изпъна назад опашка, като стрела, успоредна на полето и сви предния си ляв крак, както правят четирикраките ловни експерти.

– Браво ма, Марийке, де е заека? Рече дядо Душко, вдигна джепането и затъкна петлетата.

Вярно, че нещо шавна иззад гъсталака . . . и ето, на, две дълги уши щръкнаха над драките. Дорде си помисли, че е още съвсем близо до село, дядо Душко пукна страшно с игленийката. Че като изпращя това чудо, че като изрева, че като вдигна един облак от дим, гръмотевица и сапунени балончета, чудо невиждано! Ще кажеш не джепане, а топ гръмна. Дядо Душко едва остана на нозете си, така го ритна приклада, че се и плъзна някак, мазно, па едва удържа чудовището.

– Пуста му и пустия – завайка се наш дядо – каква е таз артилерия!? Все съм пукал по дивеч и душмани, па и по мен са пукали из одринско и цариградско, и топове са плющяли край ушите ми, ама такава громка сила няма нийде по света – хем трещи, хем пушилка дига, хем на прани гащи миреше изподир . . .

Марийка жалната стоеше в ступор. Чакаше да се развидели след черния дим от трясъка и само се чудеше още ли е там, където беше или вече е там, дето отиват всички кучета след края на дните . . .

Подир някоя и друга минута силуетите на пишман авджиите взеха да изплуват из мъглата от артилерийския залп, като че някакви страшни призраци на древни воини излазяха из отвъдното, за да покажат на целия стъписан свят де и как трябва да се ловува.

Като почна пак да вижда, усетела, че e сред живите, Марийка тръгна бавно към трънаците, дето падна заека. Усетила миризмата на животното старата кучка инстинктивно се запъти към лобното място на дивеча, макар да не бе убедена какво точно ще открие. Дядо Душко видя, че старата ловна другарка се упъти към плячката и бързо забрави къде не се намира. Последва я гордо, докато у него се връщаха бавно слух, зрение и ловна гордост.

– Брех мари Марийке, че това е цял слон – възкликна дядо Душко, като едва се не спъна в ловния трофей. Уши дълги, като на царя на зайците, тяло сиво и грамадно, като на заешкия Голиат, опашка пухкава . . . а, опашка дълга, не рунтава . . . Въх мари Марийке, що е туй!? Подир слуха и зрението, у наш дядо се върна и разсъдъка, па удари калпака в земята, изстреля една попържня, че после се прекръсти и уплашено изхъхри – Господи помилуй, бастисъл съм на дедо поп магарето!

Вярно си беше. Дядо поп си връзваше заран сивото магаре край село, до трънките, а добичето кротко ръпаше по цял ден свитите от студа шипки и разни свежи клонки. Като навърза реалността със сюрреалистичната картина на собственото си нещастие, дядо Душко разбра, че няма как да скрие таз беда и ще трябва да се изповядва. Дорде мислеше как ще си признае грехът, иззад баира се зачерни калимявката на дядо поп. Кога се очерта и силуета му, гледа дядо Душко попа иде с високо вдигнат кръст, а подир него с вили и търмъци цяло село и все народ вика, чак крещи: На оръжие, братя, враг ни напада!

После стана страшно. Гледат селяните дядо Душко въоръжен и бял като снега край него.

– Що стана бре, дедо Душко, де са хайдуците, и ти си тръгнал да ги трепеш, да те поживи Господ! Взимай пример, селооо – провикна се попа – стар е наш дедо Душко, ама кой се е бил във войните, първи води раите, взимай пример, селооо!

Смаян и объркан, дядо Душко понечи да каже нещо, ама Марийка взе че излая и изгони хубавата мисла, де се бе завъртяла под калпака му. В тоз момент, Гиньо кръчмаря, и той изхвърчал от хоремака по риза, със запретнати ръкави и мазна престилка, щом чул оръдейния залп, възкликна с тромавия си, басов глас:

– Пуст да опустея, хайдука лежи сифирясън зад гъсталака! – дядо Душко побеля съвсем, че всичката кръв се бе скрила в петите му, ама се изпъна като за войнишка проверка и гръмко рече:

– Дедо попе – виноват!

– Що бе, дедо Душко, що си сторил?

– Пукнах дедо попе по заек дългоух, па зян стана твойто магаре!

– Мойто ли – приближи се дядо поп до жертвата на инцидента и додаде – че то не е мойто, ми че аз го търгосах преди две недели на ходжата.

– Пуст да опустея – пак възкликна Гиньо кръчмаря, засука мустак и продължи, обръщайки се към народа:

– Я се разотивайте бре, сиирджии, война няма да има! И някой да каже на ходжата, че онова магаре, дето го купи от дедо поп и дето ми го предлагаше предната неделя на пазаря, че не щяло да тегли каруца, тогаз го не купих, ама сега ще му броя парите! Дедо Душко, ти отивай да упрегнеш биволицата и идвай тук с колата, да натоварим . . . надениците! Дедо попе, стой тук да помогнеш, че и ти ще блажиш вдругиден!

– Ще стоя чадо, ще помагам, пък и ще блажа. Божа работа е туй, тъй му било писано.

И тъй, след упорита работа, на 25 декември подир обед, Господна година 1936-а, край софрата стоплени и зачервени пувтяха дядо Душко, Гиньо кръчмаря и дядо поп. Нямаше заешка яхнийка, но в тигана подскачаха пресни магарешки наденици, примесени със свинско, както му е ред, които, поляни с руйно червено винце, тримата заговорници лакомо поглъщаха, без да му мислят много-много.

– Сполай ти Гиньо за добрината, че ме избави от бедата – рече дядо Душко.

– Сполай ти дедо Душко за улова – додаде Гиньо кръчмаря – разнообразихме софрата и дадохме добра компания на резливото ти винце.

– Душата блажи, кога е пълен стомаха, както пише у Евангелието – додаде авторитетно дядо поп и вдигна паничката, та отпи.

Пригласиха му двамата другари с едно кротко амин, а баба Ружа се прекръсти, че беше празник, а и дядо поп цитира Евангелието.

В туй време тишината на светия ден се разхождаше из селските касъци, кучета даже не лайваха, уморени от празничните остатъци, от господарските трапези. Никой не мислеше да превръща една беда в друга, всякога се търсеше случай, от бедните добруджански души, да обърнат несполуките в слука. Живееха дружно и не даваха зор на времето, а и времето тям заор не даваше.

Някой похлопа на вратнята.

– Айде холан, да ви е честит празникът – подаде глава през портичката селският ходжа – чувам гощавка имало у вас, та дойдох да ви навестя.

– Засмяха се всинца, та донесе баба Ружа едно трикрако столче и за дядо ходжа.

Публикувано на Семейство. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s