„Недостатъкът“ на домашното образование

На брат ми и сестра ми – те си знаят

child-angry-at-parentsПроблемът НИЕ

Винаги, когато са ме питали кои са недостатъците на домашното образование съм отговарял неизменно, че домашното образование има само един „недостатък“ и това сме самите НИЕ. Разбира се, този „недостатък“ влачи подир себе си редица дребни, технически проблемчета, но когато се разровим и анализираме всичко разбираме, че става въпрос за един и същ неизбежен проблем – НИЕ. Сега ще поясня:

Като родители, а и просто като човеци, ние страдаме от собствените си проблеми и дефекти в характера. Колкото проблеми имаме самите ние, толкова проблеми ще проектираме в процеса на образование върху нашите деца. Разбира се, това може и да са сериозни проблеми, които водят след себе си множество грешки в процеса на възпитание и образование. Както е писано, не може лозата да роди смокиня или обратно. Искам да кажа, че не можем да избягаме от себе си. Ако да речем сме зли и лукави хора, които мразят поправлението и добронамерените приятелски съвети, не е възможно да произведем нещо повече от надменни и самовлюбени персони, които ще се носят из този свят, като че са нещо, макар да са нищо.

Разбира се, мнозина се блазнят от мисълта, че са самодостатъчни и вярват, че всичко що вършат е върхът на съвършенството – а повечето дори не са политици. Такива са онези, от чийто усти никога не излизат думи като „Прости ми“, когато явно ви наранят и зорлем казват „Извинявай“ (ако въобще им дойде на ум да се „унижат“ до толкова), когато обещаят нещо, но го не изпълнят. Такива родители са упорити и вършат всичко не щото го умеят, а понеже са го почнали – без значение дали са захванали нещо добро и полезно или нещо лошо и безсмислено. Ако се опитате добронамерено да обърнете внимание на кривите им дела ще срещнете злобно отхвърляне (характерно за простаците) или лицемерно съгласие (това го умеят хора с багаж в главата, но с елементарен морал).

chicago-public-schools-leadДържавата ще „помогне“

Но когато иде реч за образование, то домашното явно не е панацея и ако ние сме толкоз лоши, колкото сме, може да се обърнем за помощ към добрата „майка“ държава. Къде в тази картинка е държавата с предлаганото от нея образование? Да сте чули някога държавен чиновник да казва на родителска среща: „Простете, че прецакахме децата ви“? Не сте чули и няма да чуете. Не защото няма и таквиз даскали, дето не харесват системата, а защото като кажете държавно образование, говорите за фикция – нещо като това дето всички говорят за извънземните, ама никой не ги е виждал. Ако пък тръгнете самоотвержено на щурм срещу системата, като Матросов към амбразурата, ще свършите като Матросов – на парчета. Разбира се няма да именуват гимназия на ваше име за подобен „подвиг“, но вие ще задоволите самолюбието си и ще успокоите съвестта си, задето децата ви са затрили младините си из коридорите на институционалната Консервна фабрика.

За 200 години държавното образование е завило 5 градуса вляво и е увеличило скоростта . . . към пропастта. За да ударите спирачките на подобна машина на смъртта (в повечето случаи интелектуална, но не рядко и физическа) е нужно да . . . не знам какво е нужно, до момента никой не е успял. Всички, които са напуснали „Кораба“, разумно са си стегнали куфарите и са слезли на някое лятно пристанище. Има и такива, които ужасени са скачали в движение и са доплували до бряг и други, които не са се справили с плуването и са се върнали на „Кораба“, за тяхно нещастие.

Какво се случва с онези, които са слезли по бреговете, хората на „Кораба“ не се интересуват. Понякога говорят презрително за тях и вярват, че вероятно са умрели от интелектуален глад, понеже правоверно вярват, че „Корабът“ им е непотопим – както впрочем са си мислели и пасажерите на Титаник, но сравнението май е неуместно, Титаник имаше повече шансове, а и оцеляха повече хора.

download-1Ние сме „ужасни“ родители

Но да се върнем на проблема на домашното образование, уважаеми читатели. Проблемът, както вече казахме, сме НИЕ, даже обяснихме защо – защото, не сме съвършени. Ама има ли избавление от тази прокоба!? Явно да. Е, не че ще станем съвършени де, ама поне можем да подобрим положението.

Веднъж се запознах с едни родители, които се бяха ужасили от това, че се ужасяват, задето са ужасни! То е трудно да се разреши подобен, ужасен проблем, но не е толкова ужасно, че са се ужасили, задето са ужасни, така че в крайна сметка, всичко може би бе ужасно хубаво. Нали казват, че признатият грях е половин грях. Когато сте поели по пътя на домашното образование, рано или късно осъзнавате, че тази форма на образование спасява две поколения, това на децата и това на родителите. Децата растат в любяща и обгрижваща ги среда, а родителите се научават да обичат и да се грижат, особено ако не са били обичани и обгрижвани.

Този труден процес е свързан с лавина от проблеми и емоции и ако родителите нямат трансцедентна упора, поддават бързо, огъват се и могат да бъдат пометени от капризите и ината на възлюбените си отрочета. Поради тази причина, естествено, мнозина благодетелни майки и бащи решават да заведат децата си на екскурзия . . . с „кораб“. Това не се случва, защото е по-добрия и правилен избор, а защото на „Кораба“ има достатъчно лудетини, а когато един луд е в компания с други луди, света става нормален.

Това разбира се не е решение, а бягство от проблемите. Понеже изпитанията не идват в живота ни, за да избягаме от тях, а да се изправим срещу им и да ги преодолеем. Когато решаваме дадени проблеми в образователния процес у дома, ние не решаваме само проблемите на децата – решаваме и собствените си проблеми. Това разбира се винаги е за нечия сметка, но родителите трябва да са достатъчно умни, за да платят масрафа и с това да обяснят на децата си, че животът не може да се живее на кредит и ако сега плащаме ние, един ден, когато малките пораснат, ще трябва да носят отговорността за собствените си деца, а и не само.

downloadТежестта на свободата

Ако този урок бъде научен отрано и подир това се следва прилежно, все по-малко народ ще виси на чужд гръб и все по-малко хора ще претендират след време, че някой друг трябва да им плаща сметките. Разбира се, че тази истина кореспондира с реалната свобода, пък тя самата не е по мярка на онези, що любят лесния живот – такива не знаят дори от коя страна да духат лъжица пълна със супа, защото все някой друг е предъвквал храната им. Искам простичко да кажа, че домашното образование е за свободни хора!

Още от времената, когато са се срещали повече свободни хора се знае, че свободните хора искат да оставят след себе си наследство. Наследството е основна функция на свободата и свободните хора са припознавали това наследство в децата си. Понеже образованието не е просто предаване на знания, а формиране на личности, свободните хора не са желаели да предават децата си някому, за да оформи характера им, а са предпочитали да изучат децата си, както са смятали за добре. Значи всеки, който предава децата си другиму, доброволно се лишава от наследство. Разбира се, това се разбира трудно, понеже свободните хора в днешно време са изчезващ вид.

Простатата истина е, че родителите съвсем лесно могат да направят проверка затова, кой всъщност краде наследството им. Там, където са сърцата на децата ви, там е и източникът на тяхното образование. Това може и да не разберете веднага, понеже в ранна възраст децата са привързани здраво за родителите си, но колкото по-рано се отървете от тях и спрете да ги обучавате, толкова по-бързо ще видите ясно и недвусмислено, на кого и за колко сте харизали наследството си. Децата ще спрат да общуват с вас, защото телевизорът се е превърнал в техен учител или „клубът по интереси“ в даскалото, или новата smart джаджа, или . . . може да е всичко, само не и вие.

loving-parents_1Решете проблема

Работата е там, че родителите обучаващи децата си сами, осъзнават своята недостатъчност и така стигат до проблема, който се казва НИЕ. Те обаче осъзнават и нещо друго, нещо съвсем просто, стига да не са от онези герои, които не могат да казват „Простете“ или „Извинете“. Това, което осъзнават е, че могат да се поправят – бързо и лесно, защото не са тежко подвижни и трудно маневрени, като „Корабът“ с лудницата, за които одеве стана дума. Родителите просто трябва да осъзнаят, че не са повече от това, което са, но това съвсем не означава, че предаденото откровение към децата няма да се развие и да доведе до значителен прогрес.

То е същото като строеж на катедрала. Гледате чертежа, а скицата на готовият храм е прекрасна, но на вас е писано, да положите само основите – примирете се. Децата ще продължат градежа. Какъв обаче е смисълът, ако пропилеете наследството си и оставите подир себе си само изкопан трап с крайъгълен камък!? Това съвсем не е готовата катедрала, това е само дупка в земята. Междувременно, сте продали „строителите“ някому, който ги ползва като роби, за да гради собствените си криви панелни комплекси, в които да набута армията си от роби.

Идеята, скъпи родители е, че животът изтича през улиците на времето и от вас зависи, дали ще остави след себе си само гола нишка, която вретеното на забравата ще изпреде в дреха без контури. Тогава ще е късно да молите за прошка.

Никой не може да образова децата ви по-добре от вас, защото вашият „провал“ е грандиозен успех в сравнение с всичко останало. Това може да са празни приказки само за онзи родител, който наистина мрази децата си, понеже дори само любовта е достатъчна, за да подпечата начинанието ви с успех. Проваля се онзи, който малко е обичал. Разбира се, това какво всъщност значи любов е съвсем отделна тема.

Трябва да знаете, макар че знаете, че един ден децата ви ще пораснат. Ще разберат, че са станали големи и самостоятелни, ще разберат, че е време да си идат. Ще разберат също, че не сте съвършени и че сте допускали грешки, но знаете ли, уверявам ви, че не това ще ги натъжи и не затова ще отронят сълзи. Онова, за което ще плачат е, че просто са пораснали. Когато си израснал в дом, който ти е дал цялата си любов е трудно да си идеш, но е и лесно да продължиш.

Advertisements
Posted in Етика, Образование, Семейство, общество | Вашият коментар

Училището на живота

7084d1c97498414cde7c5c9f5a014ff6Нахлузих гумените ботуши връз вълнените терлици, много по-топло е така, нарамих голямата платнена торба, такава е селската мода и поех през преспите към фурната за 6 хляба. Газя из скърцащия сняг и се чудя, кога през живота си съм купувал 6 самуна хляб наведнъж. Ама то не е като в града, да отскочиш по домашни чехли до магазинчето под блока, когато ти потрябва пакет сол или ти се прияде вафличка. Тук нещата са иначе. Ако ти потрябва сол, отиваш до най-близкия комшия и заемаш един пакет, на пролет го връщаш. Нали съм още неопитен провинциалист, не съм свикнал да държа в зимника по 10 стека сол, като бай Ставри – най-близкия комшия. Ама тез неща се учат . . . човек се учел цял живот.

Повървях десетина минути и ето че минавам покрай втората къща, в която живеят хора. По селата сега е така – през пет къщи един комин пуши, ама нали това си го знаете, умират селата ни и това си е. Та гледам пред портата, излязла със стара дървена лопата леля Ценка и нещо се вайка . . .

-Здрасти лельо Цене, как си?

-Здрасти Петьо, ей на, рекох да изровя вратничката, че затрупана веке. Ама и таз зима такваз една никаква.

-Що бе лельо Цене, я виж колко е хубаво.

-Абе то хубаво, ама школата още затворени заради студа – дървена ваканция имат и моя малкия само се мота.

Леля Ценка е доста по-голяма от мен, ама понеже има 7 деца, най-малкият е 17 годишен, сиреч 11-ти клас. Другите са бая по-големи, някои са по-големи и от мен, дори не съм ги виждал. Пръснали са се по градищата и по чужбина, а Николай, най-малкият ѝ син е още в село, макар да пътува за училище всеки ден до града.

-Е, що да се мота, къде е сега Ники? Да не е седнал пред компютъра да чати с някое гадже? – Питам аз, доволен от себе си, като че съм казал някоя голяма шега.

-А, компютур – подхваща троснато леля Ценка – и таквоз има, ама не се заседява. Да отворят най-сетне школото и да върви да учи, че само при дедо си и при о̀вците се дява по цял ден. Днес е станал в 4 и полвин, да доял с дедо си стадото . . .

-Ама вие колко овце имате бе лельо Цене?

-Не са множко, 60 глави, ама татьо е вече стар. Казвам му да продаде стадото, че да се отърве, ама той не, та не – Ники, щел да го гледа. Ама той не ми е за овчарин бе Петьо, найш ли к‘ъв ми е умен. Все книги в читалището изчете, та чак очила тури. От гимназията ми носи само шестици, на инглийски говори, като че му е майчин. Па по матИматика все печели по разни състезания. Не, не, не ми е той за овчарин, инженерин трябва да ми стане и . . . А, ей го де е, иде си. Петьо, леля, ти си учен човек, вземи кажи му на туй мойто говедо, да си не пилее времето с о̀вците, ми да се изучи като тебе.

После леля Ценка вкарва светкавично плана си в действие и се прибира зад къщната врата, та да ме завари Николай пред портичката, а аз авторитетно да му налея акъл в главата. На неприятна задача се натресох, като се има предвид, че не съм твърде вещ по училищните въпроси. Ама и на мен какво ми трябваше да се спирам и да си говоря с леля Ценка . . .

-О, здрасти бате Петре – поздрави ме Николай отдалеко.

-Здравей Ники, как е? Рано си станал, твоите приятели в града, сигурно още са на топло под завивките! – Беше 8.30, но за мен си бе рано – аз съм градско чадо. Бях се юрнал по баира към центъра, че да сваря топъл хляб от селската фурна. – Та къде си ходил и ти ли до фурната – направих се на ударен.

-А, не. В торбата нося мляко.

-Знам го вашето мляко Ники, много е хубаво, нали си купувам редовно. Значи си бил при дядо си Кольо? – Дядо Кольо е оня същия, дето преди близо година, ме учеше как се режат овошки. – Как е дядо Кольо?

-Добре е, днес доих с него, а той ми разказва интересни истории от младостта си. Как са задявали моми край чешмата и на мегдана, какви весели и дълги хора са играли, какви по-големи зими е имало преди 40 години и как . . .

-А, знам го дядо Кольо, от него могат да се научат много работи. Ама ти, как така си станал толкова рано, не ти ли се спеше?

-Спеше ми се бате Петре, ама исках да отида и да помогна на дядо – старичък е вече. Знам ли колко му остава, искам да науча всичко за овчарлъка.

-Майка ти май не е много съгласна с тая твоя страст – констатирах с лека усмивка.

-Майка ли ти се оплака, само теб не беше занимавала. Тя мисли, че си пилея времето, но татко, преди да почине, не беше съгласен с нея.

-Що бе Ники, тревожи се жената, каза, че си бил много добър по математика и все се надявала да продължиш с учението.

-Ще го продължа бате Петре, ама не там, където тя си мисли, а тук, в село, докато учителят ми е още жив, после ще уча сам.

-За дядо Кольо ли говориш? Вярно, че от него може да се научи какво ли не, но той не е университет. – Не знам как можах да кажа това!? Противоречеше на цялата ми философия за образованието и живота, но нали обещах на леля Ценка – сам си сложих главата в торбата. Трябваше да се измъкна някак от това лицемерие, затова продължих по-иначе:

-Искам да кажа, не си ли мислил за университет?

-Честно да ти кажа – подхвана Ники – мислил съм, но не виждам смисъл. Батко нали учи в София и къде е сега? Кара камионче за мляко в Испания. И тук можеше да продава мляко – от дядовото стадо. Кака нали учи – сега мие чинии в Англия. Ами другите, дето са в София и Варна по-добре ли са? Като си платят заемите и битовите сметки, не им остава повече от това, което ми плаща дядо, задето работя с него всяка вечер след училище. И от млякото, и от месото, и от вълната – всичко дели наравно с мен. Казва ми, че работника заслужава заплатата си. За какво да заменя това? По-големите ми братя и сестри са се наврели в панелни кутийки, племенниците ми не виждат вятър и слънце и си говорят повече с телефоните, отколкото с родителите си. На село не им харесва . . . Ако тук е толкова лошо, бате Петре, ти защо остави града и работата си там и дойде на село?

Е, сега вече Николай ме закопа. Нямаше какво да му отговоря. Мислите ми се блъскаха така бързо и наведнъж в главата, че сигурно се беше подула, защото шапката започна да ми стяга. Мислех си, че съм апологет на тема образование, а сега си намерих майстора – някакъв сополанко от село. Възможно ли е да съм срещнал поне един млад човек, който наистина знае какво иска да прави с живота си!? Побързах да се отърва с бягство, че думите на Николай започнаха да ми харесват и ако си бях отворил устата на тема образование, съвсем щях да оплескам нещата и тогава горко ми, като ме засече из село леля Ценка.

-Я, то станало 9 и половина бе Ники – започнах аз припряно – да взема да тръгвам, че ще изпусна хляба. Беше ми приятно да си поговорим.

-И на мен бате Петре, искаш ли мляко?

-Искам Ники, но ще се обадя на връщане, че да не го мъкна до центъра . . .

После бързо се отдалечих от събеседника си и закрачих през блестящия сняг по пътя си. Вървя, оглеждам се, а времето едно такова . . . весело. Студен и чист въздух пълни дробовете ми, та чак боли – не съм свикнал още да живея без градския смог. Белота е забулила разбитите и кални селски улици, слънчевите лъчи потъват в преспите и се връщат нагоре по-светли. Десетина врабци се бутат за място по една прекалено дълга телефонна жица, а от селските дворове ме поздравяват с лай домашните кучета – ех, че красота Господи, ех, че красота . . .

Крача и си мисля за разговора си с Ники и леля Ценка. Брей, казвам си на ум, унесен в пътя – тоя младеж е съвсем прав. Майка му е от онова поколение, дето вярваше в лозунга „Учи мама, че да не работиш“. Ама Ники, някак милостиво е бил запазен от Провидението, та не е дал душата си нито на училищното битие, сътворено от нещастни и цинични даскали, и разлигавени тийнейджъри, нито се е депресирал от това, че леля Ценка му мели ден и нощ сол на главата. Решил е да се учи на живот от един старец, който е преживял почти целия 20-ти век. Странно, много странно, трябва пак да си поговоря с това момче. Започвам да се самолаская, че може и да е чел някои от статиите ми за образованието, нали често съм писал, че реалният живот е най-доброто училище . . . Не, едва ли ме е чел. Днес, всъщност, училището на реалния живот ми даде урок: Когато някой обича страстно нещото, с което се занимава, и това нещо е съвсем добро и го храни честно и почтено, кой съм аз та да му казвам, че си пилее времето и живота . . .

Олеле, че какво правя аз до мелницата!? Кога съм извървял цялото село!? Пуста му и отвеяна глава, явно докато се беше надула от мисли, сега се е съвсем свила от студа, та чак ме е занесла в полето. Давай назад Петре! Хъм, 10 часа. Ако е останал хляб, ще е съвсем изстинал.

 

П.П. Ей, Ники, ако случайно прочетеш статията, не я показвай на леля Ценка, че ще ми се види тясно селото.

Posted in Семейство | Вашият коментар

Между два тура

9de6ccb9011e4dc4d4ea6acfdc357268

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и неволна . . .

Г-н Никой се отпусна тежко в масивното кожено кресло и изпухтя тъй силно, че облак слюнка се изстреля из тлъстите му устни разпръсквайки се като лятна мараня из кабинета. Беше изтощен, от изкачените стълби в министерството, а и го тровеше махмурлук. Гърлото му бе пресъхнало та реши, че трябва да се освежи . . . наля си уиски. Кехлибарената течност се плъзна живително през широкия хранопровод и загря обемистия му корем, заемаш ¾ от мазното му туловище.

На вратата се почука.

– Влез – изгрухтя г-н Никой. Муци кокетно пристъпи към писалището и сервира горещо кафе, като протоколно се задържа наведена току пред носа на г-н Никой, по-дълго от нужното, за да може началника да оцени дълбокото деколте. Всъщност Муци носеше пищното и „традиционно“ българско име Виргиния, но за г-н Никой всички секретарки се казваха Муци. Така или иначе, за него те бяха само крака и цици, така че пет пари не даваше как се казват всъщност.

Не му се пиеше кафе, уискито вършеше по-добра работа, затова след като Муци напусна бавно кабинета, сподиряна от жадните очи на г-н Никой, той си доля и пак поднесе чашата към премляскващите си устни.

Тази сутрин г-н Никой бе настроен някак екзистенциално философски и разсъждаваше полугласно (не можеше да мисли на ум, а и беше влюбен в гласа си) за отминалите президентски избори – всъщност, предстоеше втори тур и това хем го дразнеше, хем го радваше, но интелектуалната шизофрения не бе диагноза, а необходимо състояние, все пак той е политик.

– Та какво направихме до тук – мърмореше си той и веднага се сети, за най-голямото постижение в Избирателният кодекс.

– Ама как ги метнахме с това квадратче, ей – продължи той на глас – голямо „демократично“ постижение е това дето им набутахме опцията „Не подкрепям никой“ – засмя се самодоволно и продължи:

– Че какво има да избира Някой, когато има опция от 23 квадратчета с Никой, а 24-то, което е „Не подкрепям Никой“ е всъщност „Подкрепям Някой“, ама ние го замаскирахме тъй добре, че пак е с моето име.

Г-н Никой се радваше, че неговото име е на практика изписано срещу всички квадратчета и това безспорно щеше да обърка Някой. Така и стана. Значи, все тая. Някой неизбежно ще избере за президент Никой. В нашата страна е винаги така, три пъти Ура!!!

– Ех, каква дълбока конспирация – продължи дълбокомислено, с философско изражение, разсъжденията си г-н Никой – законспириран съм като шумкар, след обир на мандра. Не могат с пръст да ме пипнат. Аз съм като феникс, и на клада да ме изгори Някой, ще се възродя от пепелта и пак ще си гледам тиферича. Г-н Никой, вие сте гений!

На вратата пак се почука.

– Да – изрече отегчено и полугласно г-н Никой и сбута чашата с уиски по-навътре в лавицата на махагоновото си бюро. Муци показа само голямото си деколте на прага и гласът й зад вратата изписка – „Началник, негово Високо преосвещенство е дошъл да ви поздрави за победата на изборите“.

Оф – изсумтя г-н Никой – въобще не ми е до тоя педераст. После по-високо додаде – Нека заповяда.

Негово Високо преосвещенство, отец Никой, пристъпи важно в просторния кабинет.

– Добър ден отец Никой, заповядайте – ласкателно измяука г-н Никой и целуна „святата“ ручица на преосвещенството.

– Г-н Никой, да ни е честита победата! Радваме се и аз и всички останали овци в паството, задето ще ни водите вовеки, като наш представителен Никой. Искам още да кажа . . .

– Остави бе отче Никой – прекъсна го приятелски и с добродушно-мазна усмивка г-н Никой – нали знаеш, че ние сме вечни.

– Де да знам – подхвана с леко безпокойство в гласа си народния жрец – това 24-то квадратче не беше безопасна заиграва с Някой.

– Не бой се бе братле, нали трябва от време на време да се опипва почвата. Да не мислиш, че Някой има избор, нали след всяко квадратче е все Никой. Айде отивай по делата си, че и аз съм зает.

– Тръгвам началство – този път преосвещенството целуна ръка и се упъти към изхода. Съвсем на вратата се обърна и напомни – Началник, довечера има сбирка на обществото. Там съм – рече г-н Никой и помаха нетърпеливо с ръка за да го изгони.

– Уф, аман от подмазвачи. Толкоз пари им налях на тия келепирджии за диверсия и заблуда на Някой и пак сме на същия хал. Лакомии! Едно време застрелвахме некадърните полковници, ама сега е „демокрация“ и само ги угояваме, ама и тяхната Коледа ще дойде.

Г-н Никой остана отново сам в „леговището си“ и се огледа. Кожено канапе, дъбов салон, кристален пепелник, до луксозен хомидор пълен с кубински пури . . . Ех, добре се беше погрижил Някой, за Никой . . . Налегна го отново отегчение затуй, че единствената му работа за деня, ще е да пие уиски и да мисли на глас (не можеше да мисли на ум, а и беше влюбен в гласа си). После се сети за Муци и затова, че не е зле да се позабавлява и тя отдавна бе станала Никой, още от деня, в който почна да взима насилствено заплата от Някой. Все пак прогони тази идея за по-късно, да речем за към 13.00 часа, в края на работния ден. Сега бе едва 12.30 часа и трябваше да запълни половин час с тежка мисловна дейност.

След секунда размисъл, г-н Никой измисли да не мисли, а да остави телевизора да мисли вместо него. Плесна два пъти с ръце (новата опция на купената от Някой плазма) и почна да мига срещу 4K HDR екрана, за да превърти каналите до някой филм. Опаааа, 128-ми канал – даваха Винету, беше чел тази книга като дете. Идеално! Г-н Никой се настани на коженото канапе, изхлузи Gucci пантофите, извади чашата с уиски из под лавицата на бюрото, запали пура и зачака края на тежкия работен ден.

В това време Някой работеше някъде за да осигури за Никой по 12 лева на глава овца, че да може Никой да „мисли“. После, по тъмно, Някой щеше да се прибере при Някоя, да целуне децата, да въздъхне и да започне утре всичко отначало, докато накрая Някой умре. Никой обаче никога не умира. Той е вечен. А може и да не е – всичко зависи от Някой, който постепенно се превръща в Никой, защото това е мечтата му, затова постоянно гласува за Никой. А имаше време, а може и да е нямало, когато Никой искаше да е Някой – днес обаче е обратното. За утре . . . знам, ама няма да ви кажа.

Posted in Държава, Етика, Морал, общество | Вашият коментар

С право да убива

medium_if-babies-go-to-heaven-why-oppose-abortion

Разбира се в тази статия не става въпрос за легендарния агент 007 на Иън Флеминг, който е натоварен със задължението да отнема живот по собствено усмотрение, иде реч за претенциите на някои хора да убиват дете в утробата на неговата майка. В последно време дебата за и против абортите набра скорост, покрай протестите на полските жени срещу тоталното криминализиране на абортите. Тук няма да се занимавам с това, какво мислят поляците, българите или който и да е по отношение на абортите, а с това, какво казва Божият закон по този важен въпрос.

Първо, трябва да започна с това, че статията няма да се хареса на по-големия брой християни, заради факта, че са откровени антиномисти, но това няма значение за мен, така че не е проблем да изложа фактите от Словото. Именно поради своят антиномизъм, християните днес с охота биха отхвърлили най-важния пасаж в Библията, който се занимава с абортите, този, който прави абортите капитално престъпление, Изход 21:22-25: „Ако се бият някои и ударят трудна жена, така щото да пометне, а не последва друга повреда, тогава оня, който я е ударил непременно да бъде глобен, според както мъжът й би му наложил, и да плати както определят съдиите. Но ако последва повреда, тогава да отсъдиш живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар.“

Всяко неправилно тълкуване на този пасаж от държавнолицензиран, ориентиран към печалба убиец (гинеколог, привърженик на абортите), води до умишлено убийство. По-страшно е, че самите християни не се позовават на Божието Слово, когато се борят срещу абортите. Това е така, заради отхвърлянето на старозаветните казусни закони като не приложимо ръководство за съвременна християнска праведност. Отхвърлянето на Законът води до липсата на приложно християнство, което логично довежда до предаване управлението на света в ръцете езичниците хуманисти и техните теологични съюзници, християните антиномисти.

Какво всъщност ни казва Изход 21:22-25? Абортът, описан в текста, е резултат от сбиването на един човек с друг човек – незаконна форма на частно възмездие, за която всеки човек е напълно отговорен в случай, че последва нараняване на един от двамата участници (Изх. 21:18-19), или на невинни свидетели. Ако такъв вид „случаен“ аборт се счита за престъпно деяние, колко повече съзнателният аборт от лекар или друг убиец! След като езическите интелектуалци в обществото като цяло се обявяват в подкрепа на аборта по желание, проаборционистите в църквата естествено отричат практическия смисъл на Изход 21:22-25.

Моралната шизофрения на съвременния пиетизъм може да се види тогава, когато християните заявяват публично, че Богът на Библията мрази абортите, но обича аборционистите. Точно обратното е, Бог мрази аборционистите и изисква държавата да ги екзекутира. Не го казвам аз, казва го Божието Слово! Къде са християните, които пеят проклинащи псалми като Псалм 83? Къде са тези, които публично призовават Бога да нанесе осъждение срещу аборционистите и техните политически съюзници? Християните ще прогласят юридическите изисквания на Библията едва тогава, когато съзнателно и ентусиазирано приемат, че Библията изисква смъртна присъда на всички осъдени аборционисти и на жените, които им плащат.

Фактът, че християните не желаят да прогласят истината на Библията, свидетелства за срамната липса на библейско мислене, което впрочем е пандемия в съвременната Църква. Огромното мнозинство от християните мрази божият открит закон далеч повече, отколкото мрази аборта или аборционистите. Те по-скоро биха живели в политически свят, контролиран от хуманистите, които са узаконили аборта, отколкото в общество, управлявано от християни на основата на библейския закон. Затова Бог е отговорил на желанието на сърцата им. Той направи със съвременните християни това, което направи с Израелтяните в пустинята: „И Той им даде това, което искаха; прати обаче мършавост на душите им” (Пс. 106:15).

Очевидно, четейки ясните текстове на Библията, лесно достигаме до правния проблем, който се дефинира от Словото, като права на жертвата: При всички случаи на публично зло, което Библията забранява, трябва да има юридически представители на Бога: жертвите са първостепенните представители, а различните заветни длъжностни лица са второстепенните представители. Когато жертвите не могат да защитават интересите си, тогава заветните служители стават законни представители на жертвите. Потенциалните жертви в този случай са неродените деца, чийто живот се жертва на олтара на удобството и личния егоизъм. Тъй като неродените деца не могат да говорят в своя защита, Бог упълномощава техните бащи да ги защитават или в случай, че бащата остане безучастен, Бог упълномощава държавата да ги защитава: първо да забрани абортите и второ да наложи смъртно наказание на всички, които са участвали в аборта, или като убийци (майките), или като техни платени съучастници (лекари, медицински сестри, администратори и т.н.).

Християните предпочитат да пренебрегнат Изход 21:22-25 и гласно или негласно да защитават масовите убийства в името на библейската етика и „съчувствието“ – съчувствие за жени-убийци и техните добре платени, лицензирани от държавата съучастници. В същото време тези критици на библейския закон са заети да предизвикват защитниците на Закона с критики от рода: „Вие бихте наложили варварския принцип на изваждане на окото на човека или на отсичане на ръката му. Това не е нищо друго освен мъст, връщане към дивачеството. Каква би могла да бъде ползата за жертвата да види как нападателят страда от същото физическо увреждане, както и тя самата? Защо да не се наложи някаква икономическа реституция към жертвата? Да се наложи непоправимо увреждане върху нападателя означава да се намали неговата производителност и следователно благосъстоянието на обществото. Като се връщате към старозаветния закон, вие се връщате към племенните закони на един първобитен народ.” Тази линия на критика погрешно приема, че принципът lex talionis всъщност не е бил предназначен от Бога да насърчава икономическата реституция от престъпника към жертвата. За всеки християнин, който добре познава Библията си е ясно, че lex talionis насърчава именно икономическата реституция. Тук обаче не изнасям проповед по тематично богословие – това би трябвало да правят презвитерите в обществата, над които пастируват!

Все пак остава въпросът: Кое е наистина „варварско“? Масовите убийства чрез узаконени аборти или изискваните юридически санкции, разкрити в библейския закон? Съвременните християнски антиномисти – което означава практически почти всички християни – гласуват за варварския характер на масовия геноцид над неродените деца. Те са изправени пред избора: Минимални санкции срещу абортите или държавно налагане на библейския закон? Техният отговор е автоматичен. Те крещят на избраните от тях управители, „Дайте ни Варава!“ По-добре да страдаме политически от мълчаливите викове на убиваните деца, заключават те, отколкото да страдаме от теократичното неудобство да призоваваме за публична екзекуция на осъдените аборционисти. Бебетата, набелязани за унищожение, практически нямат официални защитници сред християните. Болшинството християни днес са съгласни с едно: Абортът е по-малкото зло, ако алтернативата е теокрация. В ярък контраст с тях, сме шепата християни, които уверено вярват в цялата Библия, включително и в Изход 21:22-25 и следователно уверено гласуваме срещу абортите като истинското варварство и за библейския закон, като единствената дългосрочна основа на християнската цивилизация.

Биологични благословения 

Изход 23:25-26 говори за Божиите позитивни санкции в историята. Тези санкции са биологични. „Но да служите на Господа вашия Бог, и Той ще благославя хляба ти и водата ти; и Аз ще отмахвам всяка болест изпомежду ви. Не ще има пометнала или нераждаща в земята ти, числото на дните ти ще направя пълно.” Безспорно е кой трябва да е източникът на такива позитивни санкции: Бог Бащата. Държавата не е способна да даде такава награда. Така, като обещава биологични награди, Бог заявява Своето заветно служение като Баща. Нарастването на човешкото население, ако е насочвано от Бога в отговор на нарастващото зачитане на Божия закон, е нормативно. Грехът и непокорството са това, което пречи на християните днес да постигнат възложените им задачи. Те са се обърнали към боговете на Ханаан – богове на песимистичната утопия наречена диспенсационализъм. Това, което пречи на християните да се умножат и да напълнят земята не е някаква хипотетичната автономна спирачка на биологичния хаос . . . пречката е тяхното възприемане на ханаанските религии на варварство и разпад. Те са започнали да изработват следствията от тези вражески религии и Бог им позволява да потопят своите църкви в парализиращия песимизъм на езическите вярвания.

Спомнете си изхода от робство на Израел, описан в Библията. Бог каза на своя народ, че техният брой не е достатъчен, за да бъдат способни да завладеят земята на Ханаан изведнъж. Говорейки за езическите общества, намиращи се все още в земята, Бог каза: „Няма да ги изпъдя отпред тебе в една година, да не би да запустее земята и се размножат против тебе полските зверове. Малко по малко ще ги изпъждам отпред тебе, докато се размножиш и завладееш земята“ (Изх.23:29-30).

Това е изключително важен текст. Първо, той потвърждава властта на човека над земята и животните. Дори морално извратените ханаански племена притежаваха дадена от Бога власт над природните дела. Хората, а не животните, трябва да завладяват земята. Второ, този текст предупреждава Божиите заветни хора срещу опита да постигнат незабавно господство. Те първо трябва да увеличат броя си, уменията си и капитала си, преди да очакват да царуват над създанието. Езичниците притежават умения и капитал, които са важни за продължаването на човешкото господство. Езичниците могат да бъдат способни управители. Техният труд може да бъде използван от Бога и обществото, докато дойде епоха, в която Божиите хора са готови да упражняват първостепенно ръководство на основата на Божия закон. До този момент етичните бунтовници или ще бъдат новородени чрез Божията благодат или постепенно ще бъдат изместени от новите управители на земята. Дотогава Божиите хора трябва да се задоволяват да чакат търпеливо, усъвършенствайки своите управленчески способности и увеличавайки своя брой. Господството е етичен процес, процес на себевладение под Божия закон.

Бог обеща на Своите хора конкретна награда за заветна вярност: здраве, включително отсъствие на спонтанни аборти сред тях. Това условно обещание би дало възможност на християните, ако те останеха верни като избран народ, да постигнат по-бързо обществено господство. В крайна сметка то би довело до завладяване на цялата земя. Ако християните разбираха смисъла на това да имат много деца, които да обучават в истината на Словото, вместо страхливо да бягат от радостта на голямото семейство, то те щяха заслужено да се радват на обещаните благословения. Бог не ни е обещал нищо по-малко от големи семейства, а децата са безспорно дар от Бога (Пс.127).

В крайна сметка, проблемите са два: Първо, липса на активна защита от страна на християните в полза на живота и второ, нежелание да се раждат повече деца в християнските семейства. Двата проблема имат един и същ корен – омраза към Божият открит закон! Няма спор по това какъв е изходът от този открит бунт: Първо, покаяние и второ, покорство под ясно установените закони на Библията. Без значение кой и колко разбира тези факти, те са неизбежно верни, защото са записани в Словото. Освен това, нека никой да не лъже себе си по отношение на истината, че както убийците на деца, така и непокорните на Бога хора ще получат своята заслужена „награда“.

Posted in Държава, Етика, Закон, Морал, Семейство, Църква, общество | Вашият коментар

Писмо

Bulgaria_war_flagТогава е бил едва 16 годишен. Едър за възрастта си и по-стар на изглед. Не е можел да чете и пише, но това дори не го е вълнувало в ранната утрин на 17-ти ноември 1912-та година. Студената и влажна мъгла е разяждала костите му през войнишкия шинел, а цървулите и навущата не са могли да опазят сухи изранените му нозе. Опряла калния си груб у неговия, тази негостоприемна земя бе погълнала като старовременна ламя повечето му другари и той се е чувствал съвсем сам в полка. Казваше ми, че в оня ден е стискал здраво своята осем мм пушка „Манлихер“ – нея познавал най-добре и от най-дълго време. Двадесет и девети ямболски пехотен полк се впуска първи в атака, част от полка е и ротата на моя прадядо – Георги Порумбачанов (Фамилията му тогава е била Донев. Порумбачанов иде от прякор, с който се сдобива доста по-късо).

Знаел е, че ще се мре. В онзи ден не е могъл да си спомни родния дом и това го е тормозело. Щом си е схлопвал клепачите, мигом е отлитал по бойните поля, сред окопи и мъртви тела. После се е усмихвал в трескавия сън, виждайки как вади от вълнения си пояс българския трибагреник, за да го подаде на подофицера Михо Георгиев, който го е развял над джамията Султан Селим в Одрин, но сега е друго, казвал си е той, сега ще се мре! Чудел се е, какво им е трябвало на генералите и царя, та да ги пратят до сами Цариград, после команда . . .
Yaroslav_Veshin_-_Na_nozhВсички скачат из плитките окопи и политат като на сън през гъстата мъгла и отново с мощен вик „На нож . . . Ура“.

До вечерта на същия ден, след тежки загуби, полка превзема крепостта Илиритабия и се окопава там. Откъснат от командването, заради тесния фронт, никой не разбира, че полка е в предни позиции. През цялата нощ тези храбри момци са подложени на артилерийски обстрел от две страни – по крепостта снаряди изсипват и турци, и българи. Сутринта на 18 ноември, Георги се изравя изпод купчини пръст и отломки. Очите му съзират картина, която ранява до кръв сърцето, а душата няма да е никога същата. Цялата рота е избита. Близо 200 момчета лежат разкъсани по дължината на укреплението, жив е само той.

След няколко часа намира оцелелите от полка воини и до вечерта, отново под обстрел, се изтеглят пълзейки до старите позиции на дивизията. При военната операция край Чаталджа загиват 1480 момци, безследно изчезват 1400, а ранените са 13 000 . . .

Прадядо ми говореше рядко, още по-рядко споменаваше войните, в които е участвал. Направи го само два пъти, но аз запомних разказите му, а прабаба ми го гълчеше всеки път, щом заговореше за рат. Понякога само си пееше тихо марша на двадесет и девети ямболски пехотен полк:

В души си носим свят  завет

С „ура на нож!“  и все напред,

Сред гръм и пукот, адски дим.

Под дъжд олово да летим!

 

Ний, Ямболци сме с дивна мощ.

По дълг се бихме ден и нощ

И увенчахме с лаври пак

Чела си над коварний враг.

 

В гърдите ни бучи вулкан

Очите ни изпущат плам

Със дух сме бодър и крилат

Герои първи в’всяка рат.

 

С ура разбихме вража сган,

С чест е Призрен увенчан.

Морава, Бзовик, Кита днес

Са наша гордост, наша чест

 

И винаги щом дойде час

Да браним родний край тогаз

Стихия бухва в наш’та гръд

И тежко, горко на врагът!

Подир балканските войни се е прибрал в Ямболско. Бил е герой, без да се чувства такъв. Войната те убива, дори когато си се върнал жив и с няколко медала. Животът за него е почнал наново, когато среща онази черноока еленска девойка – прабаба ми Петрана. Младите прехвърлили балкана и отишли на север, искали да започнат живота си на чисто. Провидението ги завело в проспериращо дунавско градче – Тутракан. Тук се установили, вдигнали си къща и навъдили 12 деца, от които оцелели само 4 – други времена, пак тежки времена. До ден днешен, музеят в Тутракан пази портрет на прадядо и прабаба, като едни от първите заселници след войните.

Животът се гърчел под неуморния труд на Георги и Петрана. Не вярвал той, че може да се намерят тъй упорити и несломени души. Крепяла ги вярата им в Бога и тяхната любов. Били неграмотни и книгите за тях били реликви. Редовно скланяли глави в черквата и с благоговение слушали кога свещеника изваждал свети думи из Псалтира. От тъмно до тъмно се ровили в земята и добили имот.
olteniza - tutrakanПрез 30-те и 40-те години на 20-ти век се замогнали. Овчето стадо на прадядо ми броило няколко стотин глави. Запалил го овчарлъка и започнал да търгува. Лете пасял стадата с чираците си из Добруджа, а почнела ли да съхне тревата и да се пъстрят листата, прабаба ми го сподиряла със сълзи по дългия път до пасбищата край Бяло море. Не само заради пашата се връщал той по ония паметни места. Минавал със стадата си покрай Мураджилер, Еникьой и Чаталджа, плачел горчиво и целувал гробовете на бойните другари, останали вечно млади. Говорел им за невястата, децата и им обещавал, че Господ Бог все ще ги сбере един ден в небето, за да се видят, да се целунат и прегърнат . . .

Преди да захване по обратния път към Добруджа, посещавал пролетните панаири в Одрин. Продавал вълна и месо, а после товарел волските коли със скъпа стока: платове, подправки, кафе . . . Дюкянджиите в Тутракан очаквали завръщането на Порумбака (така го наричали вече), за да разграбят стоката му, а той кътал жълтиците и мислел за наследството, което ще остави на чадата си. Голяма къща не вдигнал и в скъпи дрехи се не носел, но купувал земя. Днес в Тутракан, върху прадядовия имот има цяла улица с десетки къщи и дворове. А там дето навремето е имало кошари за стотици овце – язовир.

През 1946-та година започва национализацията. Комунистите вършеят из цялата страна, колят и бесят всеки, който не ще да си предаде животните в ТКЗС-тата. В края на 40-те и началото на 50-те години се национализират частни предприятия и имоти. Прадядо ми плаща, до дето иждивя цялото си богатство, но комунист наяждане няма. Ще оцелеем Петрано и по-лошо сме видели – говорел той на прабаба ми, но нейсе имало и амбициозни партийци. Взели му всичко. Остави ли му старата кирпичена къщичка и половин декар двор – заточили го в Белене.

Стреснали се комунистите и не го затрили – герой от войните бил. Надзирателите в Белене не мислели така. Четири години точили кръвта му и го унижавали, подвиквали му: „Порумбак, ти си колашка измет, боклук неграмотен“. И там видял много смърт . . . от глад. Когато излежал присъдата си и се прибрал пешком до дома, бил блед като призрак, но не прекършили волята му. Жив го оплакала прабаба и дълго налагала с билки раните му. Всяка нощ се молела пред домашния иконостас, а и аз помня, че кандилото в бедната им къщичка никога не гаснеше.
Creat0020И двамата се споминаха в началото на 80-те години, бяха над 90 годишни, не издържаха един без друг и една година. Дядо ми, тяхното 12-то дете разтреби бързо иконите, заемащи цяла стена в домът им. Той в Бога не вярва и цял живот бе тракторист в ТКЗС – онова същото, дето погълна имота на баща му.

Днес си спомням за прародителите ми, понеже се чудех, как са успели в онези времена! Не са ходили на училище, а знаеха и можеха. Не са имали държава закрилница, а родина, за която са били готови да умрат. Няма ли са нищо, а имаха всичко . . . Прадядо мразеше комунистите от дън душа и все повтаряше, че няма да изкарат още дълго тия въшкари. Не дочака „новото време“ и добре, че стана тъй.

Искам да ти кажа прадядо, че днес всички можем да четем и пак сме неграмотни. Комунистите ги няма на хартия, но пак са сред нас – колят и бесят. Уж войни няма прадядо, но всеки ден медиите говорят за смърт. Армия също нямаме, имаме НАТО, каквото и да значи това. И Бог нямаме прадядо, всички българи се кланят на държавата – църквата също . . .

Помня обаче разказите ти и знам, че у мен е останало нещо от теб – не толкова героично и даже епично, но все го търся, за да го съхраня за децата си. Само четири са, толкова, колкото са ти останали и на теб от 12, но всички са живи и носят фамилията ти, понеже така пожелах. И моята жена е с черни очи и е смела като прабаба, понеже и тя като нея сама учи децата ни вкъщи на важните неща за живота – не ѝ ща на държавата школото. Купихме си кирпичена къща, в Добруджа и искам в нея, ако е рекъл Господ, да дочакам срещата си с теб. До тогава, няма да спра да работя и все ще търся някак да си върнем достойнството, което потъна из държавните канцеларии на заробената ни от интелектуална шизофрения държавица.

Друго няма да кажа прадядо, че все ще е лошо, ама да знаеш, не ме е страх. Това е. Пак ще ти пиша.

Posted in Образование, Семейство | Вашият коментар

Писмо до бай Фуклийски

Куцо_магаре_ef876_13234746„Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има матриал . . . за домашно образование!“ –                                                                                                    парафраза по др. Тодор Живков

 

Звъни ми преди няколко дена телефона и от другата страна на слушалката, учтива журналистка се представя:

– Здравейте г-н Порумбачанов, аз съм еди коя си, от еди коя си медия и много се интересувам от домашното образование (всички така почват). Мога ли да ви задам няколко въпроса.

– Може – казвам аз – що да не може.

Пита ме после жената 10-тина въпроса, на които съм отговарял над 200 пъти, ама хич не са изобретателни тези журналисти (мисля си наум) все едни и същи въпроси питат (ама то и аз все едни и същи отговори давам 🙂 ). И така до последния въпрос, който бе съвсем неочакван за мен и никак не бях подготвен за него – признавам си, виноват:

– А познавате ли Янакий Фуклийски?

Ха сега де! Кой пък е Янакий Фуклийски!? За секунди прелиствам в тефтера на паметта си всички хора със странни имена, с които съм разговарял, сетих се за комшията на село – чичо Спиро Хаджиточев, за набора от казармата Доко Фачанин (по прякор тихата стъпка), че дори и за аверите, с които като дете съм играл футбол – Яшка Воиников и Борето Кокалански, ама не, не се сещам за човек с такова пищно име.

– Не, не го познавам – с леко съмнение, все пак отговарям – а трябва ли?

– Ами той ви познава – ха сега иди доказвай, че нямаш сестра – и твърди, че сте основали заедно Асоциацията за домашно образование в България. Искахме да направим интервю с него, но той каза, че не обича да дава интервюта, освен това живее в Лондон, а децата му не учат вкъщи, учат си в английско държавно училище, но той твърди, че неговата активност е възбудила гражданското общество у нас по отношение на хоумскулинга и че той е човека, който ще промени образованието в България.

– Съжалявам, но не го познавам – вече съм сигурен – от коя медия казахте че сте – започвам аз да се съмнявам и да си мисля, че разговарям с провокатор.

– От еди коя си – отговаря жената и разбирам, че не се гъбарка с мене.

– Явно е мой пропуск, че не познавам г-н Фуклийски, но ако пак се чуете с него му предайте, че се радвам задето популяризира домашното образование, това че явно е от партизанщина, не ме тревожи, напротив – точно такива „будни“ граждани са ни нужни.

– Ами след като отричате, че го познавате, незнам дали той пак ще иска да разговаря с нас?

– Пробвайте и аз не знам, ще е жалко ако толкова активен гражданин се покрие.

Какво друго да кажа на жената, няма да се карам сега с хората и да кърша ентусиазма на предприемчивите граждани, като г-н Фуклийски. Има само нещо важно, с което екземпляри като г-н Фуклийски трябва да са наясно: Когато Провидението те отведе на общественото поле, няма как да спечелиш комфорт, много приятели или пари – точно обратното е, губиш спокойствието си, доста приятели се правят че не те познават, а парите, които изкарваш на работното си място, влагаш в каузата, за която се бориш (може пък и аз да съм нещо некадърен). Така че не е голяма далавера да си обществено активен и открит, но пък когато няма какво да криеш и хората задават въпроси е глупаво да си траеш.

Нека да не е с лошо, нека бъдем позитивни, както се казва: Винаги съм се „възхищавал“ на умелите политици, като г-н Фуклийски, които могат да натрупат точки от всичко и от всеки, без значение от етичната цена. Моите принципи са по-други и те ми диктуват, че първо трябва да покажа и после да разкажа. Ако туй дето говоря е в противоречие с онуй, дето правя, все някой някога ще разбере и тогава е по-добре и аз да се скрия, като фуклийковците. Не че грешките са ми нещо чуждо, че аз правя повече грешки в живота от седмокласник на изпит по математика, ама нямам намерение да ги крия, инак каква полза от обществената ми активност. Разбрал съм, че от грешките човек учи повече отколкото от успехите си.

Пък тези дето умеят да яхнат вълната и да покажат талант в еквилибристиката – халал да им е, знаете ли откога търся говорители . . . Петнайсет години работа за каузата на домашното образование биха изтощили всеки. Ето на, чистосърдечно се обръщам към килипираджиите сред активното гражданското общество: Ако някой иска да го коронясаме за председател на Асоциацията за домашно образование в България, да чукне един телефон, че да се разберем като човеци, пък аз да си гледам градинарството, че хем ми е приятно, хем ми се отдава.

Сега като се замисля, не беше баш вярно, че не познавам Янакий Фуклийски, не точно него де, ама такива като него, познавам билюк. Те са много хитри зайчета. Едни такива мили и благи, че да ги гушнеш, ама вземеш ли ги в скута, ти отхапват палеца и толкоз. Аз за един палец не съм, дет се вика, ама що да става така. Ей на, преди време една персона от партията на фуклийковците ме обвини, че прокарвам американски интереси в България (един вид бил съм грантаджия) и се мъча да катурна православието, което било само и единствено за държавното образование. Абе не зная за какво образование се бори православието (то си е негова работа), ама ме е „яд“ ви казвам, задето не съм получил и един „зелен гущер“ в „офшорните“ си сметки, че да прокарам некой и друг интерес.

Сериозно: Виж сега бай Фуклийски (спирам да официалнича, нали сме „съръботници“) мен ми е „драго“ да ти плащам сметките, ама аз съм харен човек и се не мисля за последна инстанция по въпросите на домашното образование, напротив, все още се уча, ама ако „гражданското общество“ в България е склонно да го обяздиш ти и хора като тебе, ю-уелкъм (както се казва по англичански?). Освен туй, не си ни първия, ни последния кокошкар, дето ме „познава“ и дето уж ме е бил „учил на занаят“, та да знаеш, че няма да те вземам на сериозно, да ме прощаваш, а ще си гледам своите дела – ти ми не пречиш! Само да знаеш, че на моя гръб няма как да се удурдисаш, що я съм ръбато магаре и паразити не трая!

Posted in Етика, Образование, Семейство, общество | Вашият коментар

Nil Novi Sub Sole*

Имало едно време:

Pioneer_Manifestation_in_VarnaГодината е 1984-та. Току-що е приключило републиканското за деца. Целият отбор по борба е строен в прави войнишки редици. Първи сме отборно и индивидуално в категориите. Треньорът, др. Арабаджиев ни шепне тихо: „Момчета, справихте се великолепно, ей за такива моменти се трепем в залата“. Водещият на първенството, някакъв журналист от радио „София“, обявява с патос, като за деветосептемврийска манифестация: „Скъпи спортисти, обръщение ще направи зам.председателя на Държавния съвет на Народна Република България, др. Петко Таков“. Излиза другаря Таков и нарежда: „Уважаеми пионери, за мен е чест и привилегия, да се обърна към вас! Вие показахте днес, че усилната работа на нашата Партия, може и винаги ще може, да създава борбени личности, които и сега, и в бъдеще, ще прославят нашата мила родина Народна Република България! Вие сте нашата надежда за бъдещето, скъпи пионери! Когато един ден станете комсомолци и после комунисти, ще славите с постиженията си народното дело . . . .“ и все в тоя дух бе словото на др.Таков.

После дойде и награждаването. Журналистът от радио „София“, все със същия плам, се провикна: „Първо място, Петър Петров! Ученик в 4-ти „Б“ клас при Основно Училище „Христо Ботев“ . . .“ Бурни ръкопляскания! Браво – казва ми после др.Арабаджиев – прослави училището Петьо!

Така беше едно време. Блъскаш се в спортната зала, за да прославиш училището, Пионерската организация, ДКМС, БКП, Родината, другарките и другарите от ЦК на БКП, другарките и другарите от ОК на БКП, другарките и другарите от ОФ, другарките и другарите в училище и вероятно себе си. Може и да имаха право другарите от онова време, в крайна сметка живеехме и спортувахме под контрола им. Те решаваха какво и колко ще получи спорта в нашия град и искаха резултати. Ние пък, като верни деца на Партията, се борихме здраво за Родината, за ДКМС, БКП, ОФ, ОК на БКП, за 3-то ТКЗС, училището, партизаните, КПСС и разбира се, против загниващия капитализъм.

Приказката продължава:

Е, тези времена са отдавна в миналото и сега нещата са вече различни . . . почти. Днес Партията не плаща за спорт, плащат родителите. Има частни школи, които взимат солени месечни такси, но ако искате отрочето да спортува си плащате – „загниващият“ капитализъм победи! Та отивам аз, вече като родител, на състезание по лека атлетика, поканен от приятелско семейство и пляскам възторжено, когато на почетната стълбичка се качва щерката на моите приятели. Дикторът обявява: „Първо място печели, Мая Иванова, 6-ти „А“ клас от ОУ „Иван Вазов“.“ Брех да му се не види – чудя се аз! Че какво общо има 6-ти „А“ клас и ОУ „Иван Вазов“ с победата на Мая!? Тя лека атлетика в училище не е учила, а в частна школа и парите за школата не са платени от класната на 6-ти „А“, а от родителите ѝ! Излиза, че Мая се е състезавала от името на Училището, макар да не е така.

Друга случка: Виктор, дете обучавано от родителите си вкъщи, печели национално състезание по математика. Организаторите питат: „Кой клас е ученика и в кое училище учи, та да го впишем в грамотата?“ Ама чакайте малко – противят се родителите – той нашия е домашен ученик. Хубаво – подхваща невежата чиновничка – ама аз ви питам, в кой клас е? След кратко и мъчително разяснение затова, що е то домашно образование, родителите си тръгват с победителя, но без грамота. Детето е дисквалифицирано, защото не е част от системата.

Ето ти сега, чудо на чудесата! Знаех си аз, че децата и техните усилия не са важни. Не са важни и жертвите, и подкрепата на родителите. Важна е системата и нейната слава. Примерите са безброй и не казвам, че правя разлика между децата, като Мая, които учат в държавни училища и тези като Виктор, които са домашни ученици. И едните и другите са прецакани. Просто едните го разбират по-добре от другите, но това е „несъществен“ въпрос.

Държавата майка и баща:

Познавам дузина успели деца в системата на родната „просвета“, които са си спукали гьоновете от частни уроци по математика, физика и програмиране. Всички те са с международни успехи, към които милата ни държава няма никаква съпричастност. „Виновни“ за техните успехи са частните учители, амбициозните им родители и най-вече самите деца, които са показали талант в любимата област. Подир това, родителите им, като чичо Станко, електротехник в местната болница, са заделили нужните средства за мощна PC машина, на която Ванко, от седмия етаж, се е подготвил за състезанието по програмиране в Япония. Днес Ванко е някъде в Ню Йорк, след MIT, който завърши с пълна стипендия и почетна значка. Държавата ни, която до онзи ден се тупаше гордо в гърдите, затова какви гениални деца произвежда, нито знае къде е, нито я интересува.

Това разбира се е нормално, понеже държавата не е майка на Ванко, а и той се оправя доста добре без нея, но се чудя, защо снимката му виси в таблото на Математическата гимназия, като успял възпитаник на „нашето“ школо? Училището не подготви моя бивш съсед за успехите му, по неговите думи, то по-скоро му е пречело, но все пак портрета му е на „Стената на славата“, заедно с медали, купи и грамоти, спечелени от други деца, в други състезания. Явно само аз смятам, че това е извратено, най-малкото заради това, щото не е вярно – тези деца и техните успехи нямат нищо общо с училището, както в случая с Мая и Виктор.

Още ли мислите, че нещо се е променило? Нищо не се е променило! Държавата продължава да си приписва успехите на децата и не само това: Държавата осмисля себе си чрез тези успехи и е убедена, че те нямаше да са факт, без нейното активно бездействие. Преди беше Партията майка, сега е Държавата майка – разликата е незначителна. По-интересни са ми хората, които все още вярват, че държавата произвежда благоденствието на децата им. Ван Тил нарича тази вяра „сливане с нищото“. Това е бунт срещу разума в човека и обръщане със сляпа вяра към ирационализма. Всички факти сочат към това, че тези от децата, които все пак оцеляват след менталната и физическа преса в държавното училище, успяват именно защото са имали силна и постоянна подкрепа в семействата си, която ги е задържала интелектуално далеч от бутафорията в училището . Държавата не е способна да признае провала си и да отрече държавното образование, а и не иска да го прави, понеже има собствена адженда.

Всъщност, целта на държавата не е да дава образование на децата. Ако едно дете на 1000 постигне успех в международно състезание, това е бонус за системата, а не цел. Целта е да се произвеждат поданици, както се изрази един бивш министър на образованието – в училищата трябва да с произвеждат българи. Само че държавата и това не може! Ако го можеше, днес нямаше да има 3,5 милиона бегълци от страната ни.

Че какво общо има Толкин?

Обичам книгите на Дж.Р.Р.Толкин! Явно съм предал тази любов на децата ми, защото и те го четат с огромен интерес. Този автор не се изучава в училище, така че вероятно се досетихте – и аз съм образователен ренегат. В книгата си „Хобит“, Толкин описва приключението на Билбо Бегинс и 13-те джуджета, но винаги когато героите се представят, го правят така, както водача на джуджеската дружина – Торин: „Аз съм Торин, син на Траин и внук на Трор.“

Героите на Толкин обичат домовете и родовете си. Те са представени в книгите му с библейска любов към генеалогията: Балин, е син на Фундин; Тук (Бикогласния), е син на Исенгрим Втори; Исилдур, е син на Елендил; Арагорн, е син на Араторн; Берен, е син на Барахир; Гримбеорн Стари, е син на Беорн; Фродо, е син на Дрого; Гимли, е син на Глоин и т.н., мога да продължа още няколко страници. Това, което искам да кажа е, че днес, както и преди, държавата е изместила домовете ни, родовете ни, личностите ни. Затова и Петьо прославеше с победите си Партията, Мая прославяше 6-ти „А“ клас, Виктор не успя да прослави „никого“, а Ванко е „патрон“ на математическата гимназия.

Все се чудя, как ли би звучало, ако днес, след поредната победа на Теди (една друга моя позната домашна ученичка), водещият на състезанието обяви: На първо място е Теодора, дъщеря на Елиян, син на Николай от стар род в село Манастир. Щеше да е друго, нали? Така щеше да се знае, кой стои със своите усилия зад победата на едно успяло дете и това щеше да е самата истина! Няма я държавата с нейните фалшиви претенции, няма го училището, няма ги другарите и другарките, няма ги миналите и сегашни чиновници, от която и да е измислена държавна структура . . .

Разбира се, всичко това са само наивни приказки на един провален романтик, злоупотребил с четенето на Толкин и вие съвсем честно ще ме заклеймите като опортюнист и неблагодарник задето не ценя великите държавни постижения в спорта, науката и скуката, но аз съм неуязвим, защото не ми пука! „Да живее“ Партията и Майката Държава – те се грижат за нашите деца, а ние сме публика!

 

*Нищо ново под слънцето

Posted in Държава, Морал, Образование, Семейство, общество | Вашият коментар