Между два тура

9de6ccb9011e4dc4d4ea6acfdc357268

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и неволна . . .

Г-н Никой се отпусна тежко в масивното кожено кресло и изпухтя тъй силно, че облак слюнка се изстреля из тлъстите му устни разпръсквайки се като лятна мараня из кабинета. Беше изтощен, от изкачените стълби в министерството, а и го тровеше махмурлук. Гърлото му бе пресъхнало та реши, че трябва да се освежи . . . наля си уиски. Кехлибарената течност се плъзна живително през широкия хранопровод и загря обемистия му корем, заемаш ¾ от мазното му туловище.

На вратата се почука.

– Влез – изгрухтя г-н Никой. Муци кокетно пристъпи към писалището и сервира горещо кафе, като протоколно се задържа наведена току пред носа на г-н Никой, по-дълго от нужното, за да може началника да оцени дълбокото деколте. Всъщност Муци носеше пищното и „традиционно“ българско име Виргиния, но за г-н Никой всички секретарки се казваха Муци. Така или иначе, за него те бяха само крака и цици, така че пет пари не даваше как се казват всъщност.

Не му се пиеше кафе, уискито вършеше по-добра работа, затова след като Муци напусна бавно кабинета, сподиряна от жадните очи на г-н Никой, той си доля и пак поднесе чашата към премляскващите си устни.

Тази сутрин г-н Никой бе настроен някак екзистенциално философски и разсъждаваше полугласно (не можеше да мисли на ум, а и беше влюбен в гласа си) за отминалите президентски избори – всъщност, предстоеше втори тур и това хем го дразнеше, хем го радваше, но интелектуалната шизофрения не бе диагноза, а необходимо състояние, все пак той е политик.

– Та какво направихме до тук – мърмореше си той и веднага се сети, за най-голямото постижение в Избирателният кодекс.

– Ама как ги метнахме с това квадратче, ей – продължи той на глас – голямо „демократично“ постижение е това дето им набутахме опцията „Не подкрепям никой“ – засмя се самодоволно и продължи:

– Че какво има да избира Някой, когато има опция от 23 квадратчета с Никой, а 24-то, което е „Не подкрепям Никой“ е всъщност „Подкрепям Някой“, ама ние го замаскирахме тъй добре, че пак е с моето име.

Г-н Никой се радваше, че неговото име е на практика изписано срещу всички квадратчета и това безспорно щеше да обърка Някой. Така и стана. Значи, все тая. Някой неизбежно ще избере за президент Никой. В нашата страна е винаги така, три пъти Ура!!!

– Ех, каква дълбока конспирация – продължи дълбокомислено, с философско изражение, разсъжденията си г-н Никой – законспириран съм като шумкар, след обир на мандра. Не могат с пръст да ме пипнат. Аз съм като феникс, и на клада да ме изгори Някой, ще се възродя от пепелта и пак ще си гледам тиферича. Г-н Никой, вие сте гений!

На вратата пак се почука.

– Да – изрече отегчено и полугласно г-н Никой и сбута чашата с уиски по-навътре в лавицата на махагоновото си бюро. Муци показа само голямото си деколте на прага и гласът й зад вратата изписка – „Началник, негово Високо преосвещенство е дошъл да ви поздрави за победата на изборите“.

Оф – изсумтя г-н Никой – въобще не ми е до тоя педераст. После по-високо додаде – Нека заповяда.

Негово Високо преосвещенство, отец Никой, пристъпи важно в просторния кабинет.

– Добър ден отец Никой, заповядайте – ласкателно измяука г-н Никой и целуна „святата“ ручица на преосвещенството.

– Г-н Никой, да ни е честита победата! Радваме се и аз и всички останали овци в паството, задето ще ни водите вовеки, като наш представителен Никой. Искам още да кажа . . .

– Остави бе отче Никой – прекъсна го приятелски и с добродушно-мазна усмивка г-н Никой – нали знаеш, че ние сме вечни.

– Де да знам – подхвана с леко безпокойство в гласа си народния жрец – това 24-то квадратче не беше безопасна заиграва с Някой.

– Не бой се бе братле, нали трябва от време на време да се опипва почвата. Да не мислиш, че Някой има избор, нали след всяко квадратче е все Никой. Айде отивай по делата си, че и аз съм зает.

– Тръгвам началство – този път преосвещенството целуна ръка и се упъти към изхода. Съвсем на вратата се обърна и напомни – Началник, довечера има сбирка на обществото. Там съм – рече г-н Никой и помаха нетърпеливо с ръка за да го изгони.

– Уф, аман от подмазвачи. Толкоз пари им налях на тия келепирджии за диверсия и заблуда на Някой и пак сме на същия хал. Лакомии! Едно време застрелвахме некадърните полковници, ама сега е „демокрация“ и само ги угояваме, ама и тяхната Коледа ще дойде.

Г-н Никой остана отново сам в „леговището си“ и се огледа. Кожено канапе, дъбов салон, кристален пепелник, до луксозен хомидор пълен с кубински пури . . . Ех, добре се беше погрижил Някой, за Никой . . . Налегна го отново отегчение затуй, че единствената му работа за деня, ще е да пие уиски и да мисли на глас (не можеше да мисли на ум, а и беше влюбен в гласа си). После се сети за Муци и затова, че не е зле да се позабавлява и тя отдавна бе станала Никой, още от деня, в който почна да взима насилствено заплата от Някой. Все пак прогони тази идея за по-късно, да речем за към 13.00 часа, в края на работния ден. Сега бе едва 12.30 часа и трябваше да запълни половин час с тежка мисловна дейност.

След секунда размисъл, г-н Никой измисли да не мисли, а да остави телевизора да мисли вместо него. Плесна два пъти с ръце (новата опция на купената от Някой плазма) и почна да мига срещу 4K HDR екрана, за да превърти каналите до някой филм. Опаааа, 128-ми канал – даваха Винету, беше чел тази книга като дете. Идеално! Г-н Никой се настани на коженото канапе, изхлузи Gucci пантофите, извади чашата с уиски из под лавицата на бюрото, запали пура и зачака края на тежкия работен ден.

В това време Някой работеше някъде за да осигури за Никой по 12 лева на глава овца, че да може Никой да „мисли“. После, по тъмно, Някой щеше да се прибере при Някоя, да целуне децата, да въздъхне и да започне утре всичко отначало, докато накрая Някой умре. Никой обаче никога не умира. Той е вечен. А може и да не е – всичко зависи от Някой, който постепенно се превръща в Никой, защото това е мечтата му, затова постоянно гласува за Никой. А имаше време, а може и да е нямало, когато Никой искаше да е Някой – днес обаче е обратното. За утре . . . знам, ама няма да ви кажа.

Advertisements
Posted in Държава, Етика, Морал, общество | Вашият коментар

С право да убива

medium_if-babies-go-to-heaven-why-oppose-abortion

Разбира се в тази статия не става въпрос за легендарния агент 007 на Иън Флеминг, който е натоварен със задължението да отнема живот по собствено усмотрение, иде реч за претенциите на някои хора да убиват дете в утробата на неговата майка. В последно време дебата за и против абортите набра скорост, покрай протестите на полските жени срещу тоталното криминализиране на абортите. Тук няма да се занимавам с това, какво мислят поляците, българите или който и да е по отношение на абортите, а с това, какво казва Божият закон по този важен въпрос.

Първо, трябва да започна с това, че статията няма да се хареса на по-големия брой християни, заради факта, че са откровени антиномисти, но това няма значение за мен, така че не е проблем да изложа фактите от Словото. Именно поради своят антиномизъм, християните днес с охота биха отхвърлили най-важния пасаж в Библията, който се занимава с абортите, този, който прави абортите капитално престъпление, Изход 21:22-25: „Ако се бият някои и ударят трудна жена, така щото да пометне, а не последва друга повреда, тогава оня, който я е ударил непременно да бъде глобен, според както мъжът й би му наложил, и да плати както определят съдиите. Но ако последва повреда, тогава да отсъдиш живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар.“

Всяко неправилно тълкуване на този пасаж от държавнолицензиран, ориентиран към печалба убиец (гинеколог, привърженик на абортите), води до умишлено убийство. По-страшно е, че самите християни не се позовават на Божието Слово, когато се борят срещу абортите. Това е така, заради отхвърлянето на старозаветните казусни закони като не приложимо ръководство за съвременна християнска праведност. Отхвърлянето на Законът води до липсата на приложно християнство, което логично довежда до предаване управлението на света в ръцете езичниците хуманисти и техните теологични съюзници, християните антиномисти.

Какво всъщност ни казва Изход 21:22-25? Абортът, описан в текста, е резултат от сбиването на един човек с друг човек – незаконна форма на частно възмездие, за която всеки човек е напълно отговорен в случай, че последва нараняване на един от двамата участници (Изх. 21:18-19), или на невинни свидетели. Ако такъв вид „случаен“ аборт се счита за престъпно деяние, колко повече съзнателният аборт от лекар или друг убиец! След като езическите интелектуалци в обществото като цяло се обявяват в подкрепа на аборта по желание, проаборционистите в църквата естествено отричат практическия смисъл на Изход 21:22-25.

Моралната шизофрения на съвременния пиетизъм може да се види тогава, когато християните заявяват публично, че Богът на Библията мрази абортите, но обича аборционистите. Точно обратното е, Бог мрази аборционистите и изисква държавата да ги екзекутира. Не го казвам аз, казва го Божието Слово! Къде са християните, които пеят проклинащи псалми като Псалм 83? Къде са тези, които публично призовават Бога да нанесе осъждение срещу аборционистите и техните политически съюзници? Християните ще прогласят юридическите изисквания на Библията едва тогава, когато съзнателно и ентусиазирано приемат, че Библията изисква смъртна присъда на всички осъдени аборционисти и на жените, които им плащат.

Фактът, че християните не желаят да прогласят истината на Библията, свидетелства за срамната липса на библейско мислене, което впрочем е пандемия в съвременната Църква. Огромното мнозинство от християните мрази божият открит закон далеч повече, отколкото мрази аборта или аборционистите. Те по-скоро биха живели в политически свят, контролиран от хуманистите, които са узаконили аборта, отколкото в общество, управлявано от християни на основата на библейския закон. Затова Бог е отговорил на желанието на сърцата им. Той направи със съвременните християни това, което направи с Израелтяните в пустинята: „И Той им даде това, което искаха; прати обаче мършавост на душите им” (Пс. 106:15).

Очевидно, четейки ясните текстове на Библията, лесно достигаме до правния проблем, който се дефинира от Словото, като права на жертвата: При всички случаи на публично зло, което Библията забранява, трябва да има юридически представители на Бога: жертвите са първостепенните представители, а различните заветни длъжностни лица са второстепенните представители. Когато жертвите не могат да защитават интересите си, тогава заветните служители стават законни представители на жертвите. Потенциалните жертви в този случай са неродените деца, чийто живот се жертва на олтара на удобството и личния егоизъм. Тъй като неродените деца не могат да говорят в своя защита, Бог упълномощава техните бащи да ги защитават или в случай, че бащата остане безучастен, Бог упълномощава държавата да ги защитава: първо да забрани абортите и второ да наложи смъртно наказание на всички, които са участвали в аборта, или като убийци (майките), или като техни платени съучастници (лекари, медицински сестри, администратори и т.н.).

Християните предпочитат да пренебрегнат Изход 21:22-25 и гласно или негласно да защитават масовите убийства в името на библейската етика и „съчувствието“ – съчувствие за жени-убийци и техните добре платени, лицензирани от държавата съучастници. В същото време тези критици на библейския закон са заети да предизвикват защитниците на Закона с критики от рода: „Вие бихте наложили варварския принцип на изваждане на окото на човека или на отсичане на ръката му. Това не е нищо друго освен мъст, връщане към дивачеството. Каква би могла да бъде ползата за жертвата да види как нападателят страда от същото физическо увреждане, както и тя самата? Защо да не се наложи някаква икономическа реституция към жертвата? Да се наложи непоправимо увреждане върху нападателя означава да се намали неговата производителност и следователно благосъстоянието на обществото. Като се връщате към старозаветния закон, вие се връщате към племенните закони на един първобитен народ.” Тази линия на критика погрешно приема, че принципът lex talionis всъщност не е бил предназначен от Бога да насърчава икономическата реституция от престъпника към жертвата. За всеки християнин, който добре познава Библията си е ясно, че lex talionis насърчава именно икономическата реституция. Тук обаче не изнасям проповед по тематично богословие – това би трябвало да правят презвитерите в обществата, над които пастируват!

Все пак остава въпросът: Кое е наистина „варварско“? Масовите убийства чрез узаконени аборти или изискваните юридически санкции, разкрити в библейския закон? Съвременните християнски антиномисти – което означава практически почти всички християни – гласуват за варварския характер на масовия геноцид над неродените деца. Те са изправени пред избора: Минимални санкции срещу абортите или държавно налагане на библейския закон? Техният отговор е автоматичен. Те крещят на избраните от тях управители, „Дайте ни Варава!“ По-добре да страдаме политически от мълчаливите викове на убиваните деца, заключават те, отколкото да страдаме от теократичното неудобство да призоваваме за публична екзекуция на осъдените аборционисти. Бебетата, набелязани за унищожение, практически нямат официални защитници сред християните. Болшинството християни днес са съгласни с едно: Абортът е по-малкото зло, ако алтернативата е теокрация. В ярък контраст с тях, сме шепата християни, които уверено вярват в цялата Библия, включително и в Изход 21:22-25 и следователно уверено гласуваме срещу абортите като истинското варварство и за библейския закон, като единствената дългосрочна основа на християнската цивилизация.

Биологични благословения 

Изход 23:25-26 говори за Божиите позитивни санкции в историята. Тези санкции са биологични. „Но да служите на Господа вашия Бог, и Той ще благославя хляба ти и водата ти; и Аз ще отмахвам всяка болест изпомежду ви. Не ще има пометнала или нераждаща в земята ти, числото на дните ти ще направя пълно.” Безспорно е кой трябва да е източникът на такива позитивни санкции: Бог Бащата. Държавата не е способна да даде такава награда. Така, като обещава биологични награди, Бог заявява Своето заветно служение като Баща. Нарастването на човешкото население, ако е насочвано от Бога в отговор на нарастващото зачитане на Божия закон, е нормативно. Грехът и непокорството са това, което пречи на християните днес да постигнат възложените им задачи. Те са се обърнали към боговете на Ханаан – богове на песимистичната утопия наречена диспенсационализъм. Това, което пречи на християните да се умножат и да напълнят земята не е някаква хипотетичната автономна спирачка на биологичния хаос . . . пречката е тяхното възприемане на ханаанските религии на варварство и разпад. Те са започнали да изработват следствията от тези вражески религии и Бог им позволява да потопят своите църкви в парализиращия песимизъм на езическите вярвания.

Спомнете си изхода от робство на Израел, описан в Библията. Бог каза на своя народ, че техният брой не е достатъчен, за да бъдат способни да завладеят земята на Ханаан изведнъж. Говорейки за езическите общества, намиращи се все още в земята, Бог каза: „Няма да ги изпъдя отпред тебе в една година, да не би да запустее земята и се размножат против тебе полските зверове. Малко по малко ще ги изпъждам отпред тебе, докато се размножиш и завладееш земята“ (Изх.23:29-30).

Това е изключително важен текст. Първо, той потвърждава властта на човека над земята и животните. Дори морално извратените ханаански племена притежаваха дадена от Бога власт над природните дела. Хората, а не животните, трябва да завладяват земята. Второ, този текст предупреждава Божиите заветни хора срещу опита да постигнат незабавно господство. Те първо трябва да увеличат броя си, уменията си и капитала си, преди да очакват да царуват над създанието. Езичниците притежават умения и капитал, които са важни за продължаването на човешкото господство. Езичниците могат да бъдат способни управители. Техният труд може да бъде използван от Бога и обществото, докато дойде епоха, в която Божиите хора са готови да упражняват първостепенно ръководство на основата на Божия закон. До този момент етичните бунтовници или ще бъдат новородени чрез Божията благодат или постепенно ще бъдат изместени от новите управители на земята. Дотогава Божиите хора трябва да се задоволяват да чакат търпеливо, усъвършенствайки своите управленчески способности и увеличавайки своя брой. Господството е етичен процес, процес на себевладение под Божия закон.

Бог обеща на Своите хора конкретна награда за заветна вярност: здраве, включително отсъствие на спонтанни аборти сред тях. Това условно обещание би дало възможност на християните, ако те останеха верни като избран народ, да постигнат по-бързо обществено господство. В крайна сметка то би довело до завладяване на цялата земя. Ако християните разбираха смисъла на това да имат много деца, които да обучават в истината на Словото, вместо страхливо да бягат от радостта на голямото семейство, то те щяха заслужено да се радват на обещаните благословения. Бог не ни е обещал нищо по-малко от големи семейства, а децата са безспорно дар от Бога (Пс.127).

В крайна сметка, проблемите са два: Първо, липса на активна защита от страна на християните в полза на живота и второ, нежелание да се раждат повече деца в християнските семейства. Двата проблема имат един и същ корен – омраза към Божият открит закон! Няма спор по това какъв е изходът от този открит бунт: Първо, покаяние и второ, покорство под ясно установените закони на Библията. Без значение кой и колко разбира тези факти, те са неизбежно верни, защото са записани в Словото. Освен това, нека никой да не лъже себе си по отношение на истината, че както убийците на деца, така и непокорните на Бога хора ще получат своята заслужена „награда“.

Posted in Държава, Етика, Закон, Морал, Семейство, Църква, общество | Вашият коментар

Писмо

Bulgaria_war_flagТогава е бил едва 16 годишен. Едър за възрастта си и по-стар на изглед. Не е можел да чете и пише, но това дори не го е вълнувало в ранната утрин на 17-ти ноември 1912-та година. Студената и влажна мъгла е разяждала костите му през войнишкия шинел, а цървулите и навущата не са могли да опазят сухи изранените му нозе. Опряла калния си груб у неговия, тази негостоприемна земя бе погълнала като старовременна ламя повечето му другари и той се е чувствал съвсем сам в полка. Казваше ми, че в оня ден е стискал здраво своята осем мм пушка „Манлихер“ – нея познавал най-добре и от най-дълго време. Двадесет и девети ямболски пехотен полк се впуска първи в атака, част от полка е и ротата на моя прадядо – Георги Порумбачанов (Фамилията му тогава е била Донев. Порумбачанов иде от прякор, с който се сдобива доста по-късо).

Знаел е, че ще се мре. В онзи ден не е могъл да си спомни родния дом и това го е тормозело. Щом си е схлопвал клепачите, мигом е отлитал по бойните поля, сред окопи и мъртви тела. После се е усмихвал в трескавия сън, виждайки как вади от вълнения си пояс българския трибагреник, за да го подаде на подофицера Михо Георгиев, който го е развял над джамията Султан Селим в Одрин, но сега е друго, казвал си е той, сега ще се мре! Чудел се е, какво им е трябвало на генералите и царя, та да ги пратят до сами Цариград, после команда . . .
Yaroslav_Veshin_-_Na_nozhВсички скачат из плитките окопи и политат като на сън през гъстата мъгла и отново с мощен вик „На нож . . . Ура“.

До вечерта на същия ден, след тежки загуби, полка превзема крепостта Илиритабия и се окопава там. Откъснат от командването, заради тесния фронт, никой не разбира, че полка е в предни позиции. През цялата нощ тези храбри момци са подложени на артилерийски обстрел от две страни – по крепостта снаряди изсипват и турци, и българи. Сутринта на 18 ноември, Георги се изравя изпод купчини пръст и отломки. Очите му съзират картина, която ранява до кръв сърцето, а душата няма да е никога същата. Цялата рота е избита. Близо 200 момчета лежат разкъсани по дължината на укреплението, жив е само той.

След няколко часа намира оцелелите от полка воини и до вечерта, отново под обстрел, се изтеглят пълзейки до старите позиции на дивизията. При военната операция край Чаталджа загиват 1480 момци, безследно изчезват 1400, а ранените са 13 000 . . .

Прадядо ми говореше рядко, още по-рядко споменаваше войните, в които е участвал. Направи го само два пъти, но аз запомних разказите му, а прабаба ми го гълчеше всеки път, щом заговореше за рат. Понякога само си пееше тихо марша на двадесет и девети ямболски пехотен полк:

В души си носим свят  завет

С „ура на нож!“  и все напред,

Сред гръм и пукот, адски дим.

Под дъжд олово да летим!

 

Ний, Ямболци сме с дивна мощ.

По дълг се бихме ден и нощ

И увенчахме с лаври пак

Чела си над коварний враг.

 

В гърдите ни бучи вулкан

Очите ни изпущат плам

Със дух сме бодър и крилат

Герои първи в’всяка рат.

 

С ура разбихме вража сган,

С чест е Призрен увенчан.

Морава, Бзовик, Кита днес

Са наша гордост, наша чест

 

И винаги щом дойде час

Да браним родний край тогаз

Стихия бухва в наш’та гръд

И тежко, горко на врагът!

Подир балканските войни се е прибрал в Ямболско. Бил е герой, без да се чувства такъв. Войната те убива, дори когато си се върнал жив и с няколко медала. Животът за него е почнал наново, когато среща онази черноока еленска девойка – прабаба ми Петрана. Младите прехвърлили балкана и отишли на север, искали да започнат живота си на чисто. Провидението ги завело в проспериращо дунавско градче – Тутракан. Тук се установили, вдигнали си къща и навъдили 12 деца, от които оцелели само 4 – други времена, пак тежки времена. До ден днешен, музеят в Тутракан пази портрет на прадядо и прабаба, като едни от първите заселници след войните.

Животът се гърчел под неуморния труд на Георги и Петрана. Не вярвал той, че може да се намерят тъй упорити и несломени души. Крепяла ги вярата им в Бога и тяхната любов. Били неграмотни и книгите за тях били реликви. Редовно скланяли глави в черквата и с благоговение слушали кога свещеника изваждал свети думи из Псалтира. От тъмно до тъмно се ровили в земята и добили имот.
olteniza - tutrakanПрез 30-те и 40-те години на 20-ти век се замогнали. Овчето стадо на прадядо ми броило няколко стотин глави. Запалил го овчарлъка и започнал да търгува. Лете пасял стадата с чираците си из Добруджа, а почнела ли да съхне тревата и да се пъстрят листата, прабаба ми го сподиряла със сълзи по дългия път до пасбищата край Бяло море. Не само заради пашата се връщал той по ония паметни места. Минавал със стадата си покрай Мураджилер, Еникьой и Чаталджа, плачел горчиво и целувал гробовете на бойните другари, останали вечно млади. Говорел им за невястата, децата и им обещавал, че Господ Бог все ще ги сбере един ден в небето, за да се видят, да се целунат и прегърнат . . .

Преди да захване по обратния път към Добруджа, посещавал пролетните панаири в Одрин. Продавал вълна и месо, а после товарел волските коли със скъпа стока: платове, подправки, кафе . . . Дюкянджиите в Тутракан очаквали завръщането на Порумбака (така го наричали вече), за да разграбят стоката му, а той кътал жълтиците и мислел за наследството, което ще остави на чадата си. Голяма къща не вдигнал и в скъпи дрехи се не носел, но купувал земя. Днес в Тутракан, върху прадядовия имот има цяла улица с десетки къщи и дворове. А там дето навремето е имало кошари за стотици овце – язовир.

През 1946-та година започва национализацията. Комунистите вършеят из цялата страна, колят и бесят всеки, който не ще да си предаде животните в ТКЗС-тата. В края на 40-те и началото на 50-те години се национализират частни предприятия и имоти. Прадядо ми плаща, до дето иждивя цялото си богатство, но комунист наяждане няма. Ще оцелеем Петрано и по-лошо сме видели – говорел той на прабаба ми, но нейсе имало и амбициозни партийци. Взели му всичко. Остави ли му старата кирпичена къщичка и половин декар двор – заточили го в Белене.

Стреснали се комунистите и не го затрили – герой от войните бил. Надзирателите в Белене не мислели така. Четири години точили кръвта му и го унижавали, подвиквали му: „Порумбак, ти си колашка измет, боклук неграмотен“. И там видял много смърт . . . от глад. Когато излежал присъдата си и се прибрал пешком до дома, бил блед като призрак, но не прекършили волята му. Жив го оплакала прабаба и дълго налагала с билки раните му. Всяка нощ се молела пред домашния иконостас, а и аз помня, че кандилото в бедната им къщичка никога не гаснеше.
Creat0020И двамата се споминаха в началото на 80-те години, бяха над 90 годишни, не издържаха един без друг и една година. Дядо ми, тяхното 12-то дете разтреби бързо иконите, заемащи цяла стена в домът им. Той в Бога не вярва и цял живот бе тракторист в ТКЗС – онова същото, дето погълна имота на баща му.

Днес си спомням за прародителите ми, понеже се чудех, как са успели в онези времена! Не са ходили на училище, а знаеха и можеха. Не са имали държава закрилница, а родина, за която са били готови да умрат. Няма ли са нищо, а имаха всичко . . . Прадядо мразеше комунистите от дън душа и все повтаряше, че няма да изкарат още дълго тия въшкари. Не дочака „новото време“ и добре, че стана тъй.

Искам да ти кажа прадядо, че днес всички можем да четем и пак сме неграмотни. Комунистите ги няма на хартия, но пак са сред нас – колят и бесят. Уж войни няма прадядо, но всеки ден медиите говорят за смърт. Армия също нямаме, имаме НАТО, каквото и да значи това. И Бог нямаме прадядо, всички българи се кланят на държавата – църквата също . . .

Помня обаче разказите ти и знам, че у мен е останало нещо от теб – не толкова героично и даже епично, но все го търся, за да го съхраня за децата си. Само четири са, толкова, колкото са ти останали и на теб от 12, но всички са живи и носят фамилията ти, понеже така пожелах. И моята жена е с черни очи и е смела като прабаба, понеже и тя като нея сама учи децата ни вкъщи на важните неща за живота – не ѝ ща на държавата школото. Купихме си кирпичена къща, в Добруджа и искам в нея, ако е рекъл Господ, да дочакам срещата си с теб. До тогава, няма да спра да работя и все ще търся някак да си върнем достойнството, което потъна из държавните канцеларии на заробената ни от интелектуална шизофрения държавица.

Друго няма да кажа прадядо, че все ще е лошо, ама да знаеш, не ме е страх. Това е. Пак ще ти пиша.

Posted in Образование, Семейство | Вашият коментар

Писмо до бай Фуклийски

Куцо_магаре_ef876_13234746„Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има матриал . . . за домашно образование!“ –                                                                                                    парафраза по др. Тодор Живков

 

Звъни ми преди няколко дена телефона и от другата страна на слушалката, учтива журналистка се представя:

– Здравейте г-н Порумбачанов, аз съм еди коя си, от еди коя си медия и много се интересувам от домашното образование (всички така почват). Мога ли да ви задам няколко въпроса.

– Може – казвам аз – що да не може.

Пита ме после жената 10-тина въпроса, на които съм отговарял над 200 пъти, ама хич не са изобретателни тези журналисти (мисля си наум) все едни и същи въпроси питат (ама то и аз все едни и същи отговори давам 🙂 ). И така до последния въпрос, който бе съвсем неочакван за мен и никак не бях подготвен за него – признавам си, виноват:

– А познавате ли Янакий Фуклийски?

Ха сега де! Кой пък е Янакий Фуклийски!? За секунди прелиствам в тефтера на паметта си всички хора със странни имена, с които съм разговарял, сетих се за комшията на село – чичо Спиро Хаджиточев, за набора от казармата Доко Фачанин (по прякор тихата стъпка), че дори и за аверите, с които като дете съм играл футбол – Яшка Воиников и Борето Кокалански, ама не, не се сещам за човек с такова пищно име.

– Не, не го познавам – с леко съмнение, все пак отговарям – а трябва ли?

– Ами той ви познава – ха сега иди доказвай, че нямаш сестра – и твърди, че сте основали заедно Асоциацията за домашно образование в България. Искахме да направим интервю с него, но той каза, че не обича да дава интервюта, освен това живее в Лондон, а децата му не учат вкъщи, учат си в английско държавно училище, но той твърди, че неговата активност е възбудила гражданското общество у нас по отношение на хоумскулинга и че той е човека, който ще промени образованието в България.

– Съжалявам, но не го познавам – вече съм сигурен – от коя медия казахте че сте – започвам аз да се съмнявам и да си мисля, че разговарям с провокатор.

– От еди коя си – отговаря жената и разбирам, че не се гъбарка с мене.

– Явно е мой пропуск, че не познавам г-н Фуклийски, но ако пак се чуете с него му предайте, че се радвам задето популяризира домашното образование, това че явно е от партизанщина, не ме тревожи, напротив – точно такива „будни“ граждани са ни нужни.

– Ами след като отричате, че го познавате, незнам дали той пак ще иска да разговаря с нас?

– Пробвайте и аз не знам, ще е жалко ако толкова активен гражданин се покрие.

Какво друго да кажа на жената, няма да се карам сега с хората и да кърша ентусиазма на предприемчивите граждани, като г-н Фуклийски. Има само нещо важно, с което екземпляри като г-н Фуклийски трябва да са наясно: Когато Провидението те отведе на общественото поле, няма как да спечелиш комфорт, много приятели или пари – точно обратното е, губиш спокойствието си, доста приятели се правят че не те познават, а парите, които изкарваш на работното си място, влагаш в каузата, за която се бориш (може пък и аз да съм нещо некадърен). Така че не е голяма далавера да си обществено активен и открит, но пък когато няма какво да криеш и хората задават въпроси е глупаво да си траеш.

Нека да не е с лошо, нека бъдем позитивни, както се казва: Винаги съм се „възхищавал“ на умелите политици, като г-н Фуклийски, които могат да натрупат точки от всичко и от всеки, без значение от етичната цена. Моите принципи са по-други и те ми диктуват, че първо трябва да покажа и после да разкажа. Ако туй дето говоря е в противоречие с онуй, дето правя, все някой някога ще разбере и тогава е по-добре и аз да се скрия, като фуклийковците. Не че грешките са ми нещо чуждо, че аз правя повече грешки в живота от седмокласник на изпит по математика, ама нямам намерение да ги крия, инак каква полза от обществената ми активност. Разбрал съм, че от грешките човек учи повече отколкото от успехите си.

Пък тези дето умеят да яхнат вълната и да покажат талант в еквилибристиката – халал да им е, знаете ли откога търся говорители . . . Петнайсет години работа за каузата на домашното образование биха изтощили всеки. Ето на, чистосърдечно се обръщам към килипираджиите сред активното гражданското общество: Ако някой иска да го коронясаме за председател на Асоциацията за домашно образование в България, да чукне един телефон, че да се разберем като човеци, пък аз да си гледам градинарството, че хем ми е приятно, хем ми се отдава.

Сега като се замисля, не беше баш вярно, че не познавам Янакий Фуклийски, не точно него де, ама такива като него, познавам билюк. Те са много хитри зайчета. Едни такива мили и благи, че да ги гушнеш, ама вземеш ли ги в скута, ти отхапват палеца и толкоз. Аз за един палец не съм, дет се вика, ама що да става така. Ей на, преди време една персона от партията на фуклийковците ме обвини, че прокарвам американски интереси в България (един вид бил съм грантаджия) и се мъча да катурна православието, което било само и единствено за държавното образование. Абе не зная за какво образование се бори православието (то си е негова работа), ама ме е „яд“ ви казвам, задето не съм получил и един „зелен гущер“ в „офшорните“ си сметки, че да прокарам некой и друг интерес.

Сериозно: Виж сега бай Фуклийски (спирам да официалнича, нали сме „съръботници“) мен ми е „драго“ да ти плащам сметките, ама аз съм харен човек и се не мисля за последна инстанция по въпросите на домашното образование, напротив, все още се уча, ама ако „гражданското общество“ в България е склонно да го обяздиш ти и хора като тебе, ю-уелкъм (както се казва по англичански?). Освен туй, не си ни първия, ни последния кокошкар, дето ме „познава“ и дето уж ме е бил „учил на занаят“, та да знаеш, че няма да те вземам на сериозно, да ме прощаваш, а ще си гледам своите дела – ти ми не пречиш! Само да знаеш, че на моя гръб няма как да се удурдисаш, що я съм ръбато магаре и паразити не трая!

Posted in Етика, Образование, Семейство, общество | Вашият коментар

Nil Novi Sub Sole*

Имало едно време:

Pioneer_Manifestation_in_VarnaГодината е 1984-та. Току-що е приключило републиканското за деца. Целият отбор по борба е строен в прави войнишки редици. Първи сме отборно и индивидуално в категориите. Треньорът, др. Арабаджиев ни шепне тихо: „Момчета, справихте се великолепно, ей за такива моменти се трепем в залата“. Водещият на първенството, някакъв журналист от радио „София“, обявява с патос, като за деветосептемврийска манифестация: „Скъпи спортисти, обръщение ще направи зам.председателя на Държавния съвет на Народна Република България, др. Петко Таков“. Излиза другаря Таков и нарежда: „Уважаеми пионери, за мен е чест и привилегия, да се обърна към вас! Вие показахте днес, че усилната работа на нашата Партия, може и винаги ще може, да създава борбени личности, които и сега, и в бъдеще, ще прославят нашата мила родина Народна Република България! Вие сте нашата надежда за бъдещето, скъпи пионери! Когато един ден станете комсомолци и после комунисти, ще славите с постиженията си народното дело . . . .“ и все в тоя дух бе словото на др.Таков.

После дойде и награждаването. Журналистът от радио „София“, все със същия плам, се провикна: „Първо място, Петър Петров! Ученик в 4-ти „Б“ клас при Основно Училище „Христо Ботев“ . . .“ Бурни ръкопляскания! Браво – казва ми после др.Арабаджиев – прослави училището Петьо!

Така беше едно време. Блъскаш се в спортната зала, за да прославиш училището, Пионерската организация, ДКМС, БКП, Родината, другарките и другарите от ЦК на БКП, другарките и другарите от ОК на БКП, другарките и другарите от ОФ, другарките и другарите в училище и вероятно себе си. Може и да имаха право другарите от онова време, в крайна сметка живеехме и спортувахме под контрола им. Те решаваха какво и колко ще получи спорта в нашия град и искаха резултати. Ние пък, като верни деца на Партията, се борихме здраво за Родината, за ДКМС, БКП, ОФ, ОК на БКП, за 3-то ТКЗС, училището, партизаните, КПСС и разбира се, против загниващия капитализъм.

Приказката продължава:

Е, тези времена са отдавна в миналото и сега нещата са вече различни . . . почти. Днес Партията не плаща за спорт, плащат родителите. Има частни школи, които взимат солени месечни такси, но ако искате отрочето да спортува си плащате – „загниващият“ капитализъм победи! Та отивам аз, вече като родител, на състезание по лека атлетика, поканен от приятелско семейство и пляскам възторжено, когато на почетната стълбичка се качва щерката на моите приятели. Дикторът обявява: „Първо място печели, Мая Иванова, 6-ти „А“ клас от ОУ „Иван Вазов“.“ Брех да му се не види – чудя се аз! Че какво общо има 6-ти „А“ клас и ОУ „Иван Вазов“ с победата на Мая!? Тя лека атлетика в училище не е учила, а в частна школа и парите за школата не са платени от класната на 6-ти „А“, а от родителите ѝ! Излиза, че Мая се е състезавала от името на Училището, макар да не е така.

Друга случка: Виктор, дете обучавано от родителите си вкъщи, печели национално състезание по математика. Организаторите питат: „Кой клас е ученика и в кое училище учи, та да го впишем в грамотата?“ Ама чакайте малко – противят се родителите – той нашия е домашен ученик. Хубаво – подхваща невежата чиновничка – ама аз ви питам, в кой клас е? След кратко и мъчително разяснение затова, що е то домашно образование, родителите си тръгват с победителя, но без грамота. Детето е дисквалифицирано, защото не е част от системата.

Ето ти сега, чудо на чудесата! Знаех си аз, че децата и техните усилия не са важни. Не са важни и жертвите, и подкрепата на родителите. Важна е системата и нейната слава. Примерите са безброй и не казвам, че правя разлика между децата, като Мая, които учат в държавни училища и тези като Виктор, които са домашни ученици. И едните и другите са прецакани. Просто едните го разбират по-добре от другите, но това е „несъществен“ въпрос.

Държавата майка и баща:

Познавам дузина успели деца в системата на родната „просвета“, които са си спукали гьоновете от частни уроци по математика, физика и програмиране. Всички те са с международни успехи, към които милата ни държава няма никаква съпричастност. „Виновни“ за техните успехи са частните учители, амбициозните им родители и най-вече самите деца, които са показали талант в любимата област. Подир това, родителите им, като чичо Станко, електротехник в местната болница, са заделили нужните средства за мощна PC машина, на която Ванко, от седмия етаж, се е подготвил за състезанието по програмиране в Япония. Днес Ванко е някъде в Ню Йорк, след MIT, който завърши с пълна стипендия и почетна значка. Държавата ни, която до онзи ден се тупаше гордо в гърдите, затова какви гениални деца произвежда, нито знае къде е, нито я интересува.

Това разбира се е нормално, понеже държавата не е майка на Ванко, а и той се оправя доста добре без нея, но се чудя, защо снимката му виси в таблото на Математическата гимназия, като успял възпитаник на „нашето“ школо? Училището не подготви моя бивш съсед за успехите му, по неговите думи, то по-скоро му е пречело, но все пак портрета му е на „Стената на славата“, заедно с медали, купи и грамоти, спечелени от други деца, в други състезания. Явно само аз смятам, че това е извратено, най-малкото заради това, щото не е вярно – тези деца и техните успехи нямат нищо общо с училището, както в случая с Мая и Виктор.

Още ли мислите, че нещо се е променило? Нищо не се е променило! Държавата продължава да си приписва успехите на децата и не само това: Държавата осмисля себе си чрез тези успехи и е убедена, че те нямаше да са факт, без нейното активно бездействие. Преди беше Партията майка, сега е Държавата майка – разликата е незначителна. По-интересни са ми хората, които все още вярват, че държавата произвежда благоденствието на децата им. Ван Тил нарича тази вяра „сливане с нищото“. Това е бунт срещу разума в човека и обръщане със сляпа вяра към ирационализма. Всички факти сочат към това, че тези от децата, които все пак оцеляват след менталната и физическа преса в държавното училище, успяват именно защото са имали силна и постоянна подкрепа в семействата си, която ги е задържала интелектуално далеч от бутафорията в училището . Държавата не е способна да признае провала си и да отрече държавното образование, а и не иска да го прави, понеже има собствена адженда.

Всъщност, целта на държавата не е да дава образование на децата. Ако едно дете на 1000 постигне успех в международно състезание, това е бонус за системата, а не цел. Целта е да се произвеждат поданици, както се изрази един бивш министър на образованието – в училищата трябва да с произвеждат българи. Само че държавата и това не може! Ако го можеше, днес нямаше да има 3,5 милиона бегълци от страната ни.

Че какво общо има Толкин?

Обичам книгите на Дж.Р.Р.Толкин! Явно съм предал тази любов на децата ми, защото и те го четат с огромен интерес. Този автор не се изучава в училище, така че вероятно се досетихте – и аз съм образователен ренегат. В книгата си „Хобит“, Толкин описва приключението на Билбо Бегинс и 13-те джуджета, но винаги когато героите се представят, го правят така, както водача на джуджеската дружина – Торин: „Аз съм Торин, син на Траин и внук на Трор.“

Героите на Толкин обичат домовете и родовете си. Те са представени в книгите му с библейска любов към генеалогията: Балин, е син на Фундин; Тук (Бикогласния), е син на Исенгрим Втори; Исилдур, е син на Елендил; Арагорн, е син на Араторн; Берен, е син на Барахир; Гримбеорн Стари, е син на Беорн; Фродо, е син на Дрого; Гимли, е син на Глоин и т.н., мога да продължа още няколко страници. Това, което искам да кажа е, че днес, както и преди, държавата е изместила домовете ни, родовете ни, личностите ни. Затова и Петьо прославеше с победите си Партията, Мая прославяше 6-ти „А“ клас, Виктор не успя да прослави „никого“, а Ванко е „патрон“ на математическата гимназия.

Все се чудя, как ли би звучало, ако днес, след поредната победа на Теди (една друга моя позната домашна ученичка), водещият на състезанието обяви: На първо място е Теодора, дъщеря на Елиян, син на Николай от стар род в село Манастир. Щеше да е друго, нали? Така щеше да се знае, кой стои със своите усилия зад победата на едно успяло дете и това щеше да е самата истина! Няма я държавата с нейните фалшиви претенции, няма го училището, няма ги другарите и другарките, няма ги миналите и сегашни чиновници, от която и да е измислена държавна структура . . .

Разбира се, всичко това са само наивни приказки на един провален романтик, злоупотребил с четенето на Толкин и вие съвсем честно ще ме заклеймите като опортюнист и неблагодарник задето не ценя великите държавни постижения в спорта, науката и скуката, но аз съм неуязвим, защото не ми пука! „Да живее“ Партията и Майката Държава – те се грижат за нашите деца, а ние сме публика!

 

*Нищо ново под слънцето

Posted in Държава, Морал, Образование, Семейство, общество | Вашият коментар

Да отговорим на интересно писмо

Извадка от писмото:

„Здравейте господин Порумбачанов, . . . Казвам се . . . от . . . съм, . . . децата ми – . . . и . . . , на . . . и . . . години. Имам молба към вас. Намирам се в труден период, тъй като за една година успях да се отрека от държавната образователна система. Синът ми е в . . . клас и мисля да не продължава във . . .  Притесненията ми предполагам са ви известни, имам своите страхове, съмнения и зная, че поемам риск. Въпреки това, интуицията ми казва, че съм на прав път. Парадокс е, че работя в същото училище, което смятам синът ми да напусне, навличайки си негативно отношение и неразбиране на колегите и ръководството . . .

На въпроса:

Винаги е вдъхновяващо, когато служители в системата разпознават безсмислието ѝ. Разбира се, винаги е по-трудно да напуснеш, отколкото да влезеш в Матрицата, защото входните врати са много и се отварят само отвън – изход почти няма, а ако го намерите, излизате с доста рани. Когато човек свикне да живее с лъжата на данъчно финансираното държавно образование, с времето възприема лъжата за единствена истина, а всичко частно и свободно – за лъжа. Затова и винаги се радвам, когато някой се събуди от омайния сън на статуквото.

Съвсем нормално е човек да се страхува, когато се впуска по пътя на свободата, понеже да се върви по него е най-малкото трудно. Отговорностите, които някой друг е носил за децата ви, сега ще легнат на вашите плещи и макар бремето да е тежко, е все пак благодарно – казвам го от личен опит. Винаги ми е било сладко, додето ям доматите, които са расли в градината ми, нежали печеното пиле – подарено от държавата. Човек се радва повече на малкото, което е постигнал сам, отколкото на „дареното богатство“, щото и за даденото даром, човек си плаща – рано или късно.

За колегите – не се безпокойте! Негативното отношение е най-малкото, което може да получите и ако е само това, радвайте се! Може, а навярно и ще стане, много по-лошо. Дори ще се появят неприятели, които ще ви хулят, ще ви пречат, ще ви сочат с пръст, като че сте изгоряла лампа на коледна елха. Това е нормално, но свидетелства затова, че сте на прав път, тъй че, дерзайте! Ако изгубите колегите в Матрицата, ще спечелите приятели извън нея, понеже, от другата страна на „реката“ вече има мнозина, които нито са умрели от интелектуален глад без образователната система, нито са станали префарцунени сноби, тупащи се гордо в гърдите . . .

Впрочем, има нещо наистина важно, което също ще кажа от опит: Няма как да си приятел с всички, когато говориш истината! Който е приятел с всички, с никой не е приятел и който няма врагове, няма и приятели. Напълно естествено е да си спечелите врагове, когато плувате „срещу течението“, наградата ви ще е презрението на хората, юрнали се по течението, което не след дълго ги отвежда до смъртоносен водопад. Който е осъзнал смъртоносната заплаха, скача от сала на зомбитата и плува срещу течението, това е положението!

Винаги съм се чудил, на какво се дължи омразата на онези, които гледат какво правим – имам предвид в домашното образование. Явно свободата на децата и това, което те всъщност правят, докато растат вкъщи е неприемливо за установените норми, явно . . . Да, децата ми не са в системата и това е дразнещо. Дразнещо като муха в ухото, като трън в плътта или като лоша книга за образованието . . . Нали ви казах, няма как всички да са доволни. Спокойствието на хората е тънка работа, като ходенето по въже, но ако плащате данък „обществено мнение“, ще похабите децата си, така че трябва да изберете дали да сте в на хората устите или в благодарните сърца на децата си – ако питате мен, изборът не е труден.

Вижте ги моите деца, мислите ли, че в учебен ден е нормално да играят на двора, да съдят домати, краставици и тиквички и да си правят барбекю, докато връстниците им се потят в класните стаи? Може и да е ненормално, дори несправедливо  за чиновниците, но не чиновниците са раждали децата ми и истината е, че нямат думата, по отношение на образованието им (и не само)! Колко време трябва да мине, докато дебелите глави разберат, че децата имат родители и държавата не е принципал на семейството? Не ми отговаряйте, отговор има отдавна.

Да ви кажа няколко неща за риска, който сте решили да поемете: Ами има „риск“, да. Рискът е свързан с това, да направите нещо повече от онова, което сте очаквали. В моето семейство стана точно така. Преди 15 години, искахме да научим най-големият ни син да чете, а не да чете по книга на ден впоследствие. Искахме да научим малките си децата да мислят сами, а не да ни задават на 8 години въпроси за смисъла на живота, но какво да се прави – „рискове“ на домашното образование. Как да съжалява човек, че е поел такъв „риск“.

Не искам да ви лъжа, че всичко в това пътешествие е по мед и масло. Трудности има, особено във всекидневната работа с децата, но мотивацията трябва да се поддържа. Това, според мен, става, когато имате ясни цели. Така ясно ще усетите удовлетворението от постигането им. Трябва да поемате товара на порции, за да не се изморите твърде рано или бързо. Никой не носи по два камъка наведнъж, че да свърши работата до обед. Това претоварване ще ви секне кръста и камарата с „камъни“ ще остане дълго време на първоначалното си място. За да поддържате ентусиазма, си поставяйте краткосрочни цели, за да виждате по-често резултатите от труда си и да им се порадвате, преди да продължите със следващия етап.

Време за реклама:

Сега е време да похваля домашното образование. Не забравяйте все пак, че съм председател на Асоциацията за домашно образование и това ми е работата, така че имайте едно на ум. Веселата вметка в предното изречение не означава, че правя опит да ви измамя. Искам да ви дам основания за това, което сте решили да правите. Вие може да промените или да допълните моите основания, важно е да сте добре подплатени, в случай, че свекърва ви или журналистите си напъхат носа в домa ви.

Най-лошият сценарий, който може да ви се случи е да се заровите до уши в учебниците, водени от идеята, че академичните успехи на децата ви са водещи в образованието. Не са. Академичните резултати са мимолетни. Ако хвърлите усилията си в тази посока, ще изгубите характера на децата си. Ако искате споменът на децата ви да е свързан с неприятните учебници, оставете ги в държавното училище. Нашият подход (със съпругата ми) е балансиран микс от художествени книги, енциклопедии и много слънце – имам предвид това, децата да са колкото се може по-често навън, с вас. Има време за сериозните учебници, някъде след 9-ти клас, но тогава вече ще трябва да догонвате децата си.

Нещо изключително важно, в частта с „рекламата“: Домашното училище увеличава максимално родителското влияние и разширява тази възможност в сравнение с родителите, които са пратили децата си в държавни училища. То също ни дава най-големия контрол над това кой друг ще влияе върху нашите деца и ще оформя техния характер. Ще ви дам конкретен, индивидуален пример: Ако учим децата си, че сексът преди брака е лошо нещо, че ние като родители искаме те да са отговорни и почтителни, бихме ли успели да предадем своите ценности, ако ги поставим в среда, враждебна на тези ценности – имам предвид  държавното училище, разбира се. 

Най-честият въпрос:

Може би се притеснявате за социализацията на децата, както често се тревожат родителите, които сега започват обучение на децата си вкъщи? Много пъти съм писал и говорил по този въпрос, затова само ще ви кажа, че не съм виждал по-социални деца от домашните ученици. Ако не ми вярвате, „елате ни на гости“ (както се пееше в една стара естрадна песен). Мога да ви кажа и нещо в аванс: На 11 юни, ще е вторият за годината семинар, организиран от Асоциация за домашно образование, скоро ще има официална информация за събитието, но думата ми беше затова, че на този семинар лектори ще са и двама домашни ученици, които са на по 20 години. Българи са, учили са в домовете си, завършили са средното си образование. Елате на семинара, доведете и няколко от недоверчивите си колежки, ще ви съдействам да подложите на „кръстосан разпит“ поне един домашен ученик, завършил средното си образование у дома – ако останете разочаровани от социалните му умения, има за какво да се притеснявате.

Последно:

Накрая искам да ви напиша, че най-големият растеж в общността на домашните училища у нас идва именно от родители като вас, които изтеглят децата си от системата. Уважавам родителите като вас, защото предизвикателството е много по-голямо, отколкото при хора като нас, чиито деца не знаят нищо друго. Децата, които са били в държавно училище дори само за една година имат много силно изградена представа, какво трябва да представлява едно училище. Да не говорим, че тези деца са свикнали да са със свои връстници, през по-голямата част от деня.

Животът извън тълпата изисква придобиване на цяла нова съвкупност от умения и развиване на нови области на интерес. В някои случаи самото дете иска да бъде образовано у дома. То разбира, че става жертва на системата и иска освобождение – виждал съм го при по-големите деца. Тези деца правят прехода много по-лесен и приятен. Ако децата са по-малки, е добре да се водят достатъчно разговори с тях и да се обяснят мотивите на мама и татако. След това, ще положите усилия, за да превърнете живота им в приказка.

Не бързайте, имайте реалистични очаквания и ще успеете. Дайте на децата си време да се настроят. Правете малки крачки напред и общувайте открито и прямо с децата. Това е положението, да си родител е рисковано начинание. Няма гаранции, че винаги ще вземаме правилните решения, но не на това основаваме успеха на домашното училище – нормално е да грешим, важно е как поправяме грешките си.

Е, надявам се, че този кратък отговор донякъде ще ви помогне. Нали скоро ще се видим?

 

Поздрави!

Posted in Образование, Семейство | Tagged | Вашият коментар

Рецепта за малоумие

bureaucracy_office„Трябва да се отбележи, че шизофренията е особено разпространено психично заболяване в нашата епоха, съставлявайки голяма част от подлежащите на лечение душевни заболявания. Някои наричат шизофренията най-голямата епидемия на нашето време и действията й в нашето общество са особено дълбоки. Поради тази причина хората често не я забелязват понякога дори в тежките й форми и никога не я забелязват в леките й форми. Тя е пълно разделяне между мисъл и чувство, ражда фантазии вместо действия, съдържа оттегляне от действителността (както свидетелства в обществото оттеглянето на съвременните философи от логико-аналитичната школа) и също често се характеризира с упорита съпротива срещу умственото здраве.“ – Ръшдуни Дж.Р., „Интелектуална шизофрения“, гл.8, ст.70.

„Не познавам нито един пациент с шизофрения, който да не може да бъде излекуван, но не познавам нито един, който да го е направил.” – Edward A. Strecker: „Basic Psychiatry“. 

„Общественото“ образование се приема за обществено необходимо, за да може детето да стане част от обществен ред, който се е провалил гръмко и тотално в историята. По своята същност, съвременната цел на образованието е мистицизъм, светски и натуралистичен, но въпреки това мистицизъм. Да си образован означава не да знаеш и да имаш собствено формирано мнение, а да имаш непоколебима преданост към демократичните идеали, както училището ги определя. „Цялата учебна програма, целият живот на училището, всъщност, трябва да бъде опитност на младежта в демократичния начин на живот, съживяване на общественото творчество и събуждане на обществената съвест. Така трябва успешно да бъдат образовани гражданите на демократичната държава.” – „The Purposes of Education in American Democracy“. Тази образователна рецепта, е рецепта за малоумие! Образованието не е колективно емоционално изживяване, а задълбочен индивидуален процес!

Човекът е във война срещу самия себе си и въпреки всичките си фантазии не може да превърне в действителност мечтата си за единство. Няма значение колко училища ще направим и колко деца ще набутаме в тях – резултатът е винаги един и същ. Колкото по-ревностно следваме фантазията си за обществено единство, толкова по-радикален ще е провалът ни като нация. Човешкото търсене на преживяване е любов към смъртта и има за свой предвестник остро и хронично безпокойство или интелектуална шизофрения (по Ръшдуни). И поради своето шизофренично раздвояване, човешкото безпокойство не е предупреждение за наближаваща опасност, а призрак, роден от въображението, който лъжливо вещае розово бъдеще. Именно затова образователните чиновници се въртят в омагьосан кръг от правила, чрез които се опитват да постигнат недостижимата мечта за унифициране на обществото.

Льо Бон отбелязва, че масите никога не са жадували истината. „Това, което винаги преобладава в душата на тълпата не е нуждата от свобода, а от робство. Те са така склонни към покорство, че инстинктивно се подчиняват на всеки, който обяви себе си за техен господар.“ – Gustave Le Bon: „The Crowd, A Study of the Popular Mind“. Затова и хората вярват в утопичните образователни експерименти на тоталната държавата. Те са възпитавани да бъдат роби! Опитали са рецептата за малоумие и са я намерили за вкусна. Училищното образование в България, заради неговият ирационализъм и мистицизъм, създаде поколения, които упорито избягват частният сектор и предприемачеството в полза на някоя тиха и „сигурна“ държавна службица. В практиката си съм срещал много младежи, които моментално напускат частния сектор, щом им се отвори възможност за държавна работа. Това ясно показва, че държавата е възпитала в училищата си чиновници, готови да следват държавните господари, а не свободомислещи и предприемчиви хора. Днес, държавният сектор в страната ни става все по-тежък и раздут. Съвсем скоро, частните фирми не ще могат да издържат, огромната армия от чиновници, които са вероятно най-голямото постижение на родната демокрация. Днес, в държавният сектор се „трудят“ близо 800 000 души – десет пъти повече от времето на тоталитарна България.

Рецептата за малоумници работи безотказно. Мистицизмът в образователната ни система е произвел паплач, която вижда като свой бог единствено и само вездесъщата държава. Държавата е над закона, тя е самият закон. Човек може да се провали, дори и Бойко Борисов може да се провали, но държавата никога! Държавата е винаги права, тя има отговор за всичко и този отговор е по-силен, дори от физичните закони. Затова и трябва да се даде повече власт на държавата. Децата имат нужда от това, някой да ги възпитава в лоялност към тоталната държава от люлка до гроб. Проблемите в живота могат да станат трудни за отделния човек, но държавата притежава по-висша мъдрост, чрез която може да се справи с всякакви ситуации. Ако държавата се колебае или се провали, причината е единствено в погрешната група от хора, които я ръководят. Просто трябва да сменим хората и щрак, проблемът е решен. Важно е никога да не поставяме под съмнение способността на тоталната държава да се справи с каквото и да е. Историята на човечеството не познава толкова силна и ревностна вяра, както тази на съвременния човек в непогрешимостта на държавата и нейните индоктриниращи институции. Това е уникален култ, включващ в себе си поклонници, произведени в училищата, чието посвещение към робството е по-силно от посвещението на Сатана в бунта му против Бога.

Тъй като рецептата за малоумие на образователната ни система е забъркана с религиозна вяра, тя ще става все по-горчива и враждебна към всички недържавни форми на образование, защото те разделят индивида от робската му същност и го учат да мисли. Държавна форма на образование е всяко образование, финансирано от държавата. От тази гледна точка, свободното семейно образование ще бъдат безнадеждно нереалистично, ако гледа на въпроса за домашното образование като просто оцеляване или свобода. Срещу всяко образователно свободомислие се води война и проблемът може да се разреши само когато свободните семейни образователи  приемат следствията от своето посвещение и ги развият последователно във всички области на живота. Това може да стане само след трезва преценка и осъзнаване на реалностите в настоящето. След това предстои упорита работа, която има за цел ни повече, ни по-малко, да събори робските крепости в умовете на хората, свързани с раболепието пред централизираната държавна опека, във всяка част на човешкото битие.

Макар, че държавните училища са тотално провалени в своята мисия, образователните специалисти на тоталната държава все по-гласовито изискват цялата младеж да бъде подложена на митичното преживяване, в което те са първосвещеници. Държавата има нужда, вярват те, да уеднакви „своите деца“. Затова именно и подзаконовите актове свързани с новият образователен закон налагат тежки изисквания за всеки, който дръзне да обучава децата си в разрез с официалната образователна доктрина. Ако хората, които обичат свободата и истината са загубили способността си да създават и поддържат общество, тогава частното образование днес има незначително и западащо действие, но ако обществената сила на свободните хора все още предстои да бъде проявена, то частното образование тепърва ще изиграе съществена, но все още неосъществена роля, за бъдещото възстановяване на държавата ни.

Убеден съм, че в съвсем кратко бъдеще, разделителната линия между свободните хора и тези, които са продукт на системата, ще става все по-видима. Самата история е процес на епистемологично себеосъзнаване и разделяне, от който не можем да избягаме. Робите на системата и свободните от държавен контрол хора растат едни до други (в едно общество) – поне в началото и почти не се различават. Колкото повече време минава обаче, разликата става все по-видима и ясно различима. Така постепенно идва моментът, в който разликите стават видими и тогава мнозина ще предпочетат свободата на самостоятелното образование, пред люпилнята на роби, обвързана с държавно дотираната, масова обучителна система. Следователно, във всяко узряващо общество има прогресивно себеосъзнаване от страна на индивида, което прави рецептата за малоумие все по-безсмислена и нежелана. В крайна сметка, държвно-централизираната образователна система е висша форма на тоталитаризъм, а никой, епистемологично осъзнат родител, не желае децата му да станат част от захранването със живот на една ментално робска в корените си система.

През изтеклият 20-ти век, тоталната държава забърка в кабинетите на своите училища, рецептата за малоумие. След това настойчиво храни с тази отровна отвара поданиците си в продължение на цяло столетие. Няма нужда човек да е пророк, за да осъзнае, че живеем в края на една епоха – епохата на централизираното, платено с данъци, образование. Осъзнаването на този факт е подтик за действие, а не основание за нерешителност. Свободните хора не са беззащитни – те могат да научат децата си на свобода и този процес е факт, той е необратим. Общество, което не е убедено в собствената си стойност, е неспособно да се защити, но съм благодарен да виждам, колко много българи днес са престанали да приемат държавното лекарство за малоумие. Апатията на българите е заменена с енергия за истинска свобода в образованието и това е достойно за уважение!

Posted in Държава, Етика, Морал, Образование, Семейство, общество, философия | Tagged | Вашият коментар