Кацаров срещу Хипократ

В Уикипедия за Хипократ пише, че е бил „ най-великият лекар на Античността, още наричан баща на медицината и смятан за една от най-значими фигури в областта на медицината.“ Пише още, че неговото учение отрича суеверията, божествения произход на болестите, също и магията на примитивната медицина и по този начин той бил поставил основите на науката Медицина. Хубаво, само дето от 70-те тома „медицинска“ литература приписвани на Хипократ днес нищо не се изучава в медицинските училища и университети – останала е само „Хипократовата клетва“ и то не в цялостния си, оригинален вид.

Та какво е учил учениците си „бащата на медицината“, който е по-скоро един от плеядата езически философи на древността, да не кажа абсолютен дивак, но в никакъв случай лекар. Хипократ е вярвал, че косата е куха и докато човек расте косата му се втвърдява, защото из нея започва усилено да тече репродуктивна течност – сперма. (Хипократ, том. 20). А това ставало така, защото кухите части на тялото създавали вакуум и привличали течността. Косата растяла най -много от главата, защото мозъкът бил мястото, където се произвеждала или поне се съхранявала семенната течност (Хипократ, Генит. I). Косата расте само на главата при малките деца, разбирате ли, защото малчуганите още не са пораснали и понеже семенната течност се съхранява в мозъка и каналите на тялото все още не са станали достатъчно големи, то репродуктивната течност не може да пътува нормално по цялото тяло (Хипократ, Генитален. 2). В пубертета вече има вторичен растеж на косми по други места, което било индикатор за раздвижването на репродуктивната течност от мозъка към останалата част на тялото (Хипократ, Генит. I). А Жените имали по-малко окосмяване по тялото, щото мозъкът им произвеждал по-малко сетете се какво, а и защото били по-студени, по принцип, телата им придвижват течността по цялото им тяло слабо, та затова не се окосмят качествено, като мъжете. Освен това, жените имат тая способност, да изпаряват течността с краищата на косата си (Хипократ, Nat. puer. 20). Хипокрит пише, че жлезите и косата изпълняват специални телесни функции. Както жлезите абсорбират излишната телесна течност, която тече към тях, така също косата събира излишната, разпенена течност, която се издига на повърхността (Хипократ, Жлеза. 4). Мъжете имали „тежести“ между краката, които след пубертета събирали репродуктивната течност и затова не бивало да оставят кухата си косата си да расте, за да не издърпва тя спермата към главата им – дългата коса може да ги направи импотентни. За сметка на това, обаче, на жените им трябват дълги коси, защото първо, нямат „тежести“, а кухата коса усилва вакуума спрямо кухата им матка и издърпва репродуктивната течност нагоре, към нужното място, когато се насъбере у мажете и се изстреля по естествен път . . .

Мога да ви забавлявам с глупостите на „бащата“ на медицината докато умрете от смях, но не това е целта. Днес, не само всички медици, но и всички хора се смеят на Хипократ. Нали виждате, колко научно, анти-суеверно, пък и съвсем не религиозно е обучавал Хипократ учениците си!? Не се смейте – гръко-римската цивилизация е живяла с „постиженията“ на Хипократ векове наред. Платон и Аристотел пишат за великата хипократова „медицина“ – не само те, разбира се, просто тези сте ги чували.

Един приятел се изрази много сполучливо затова, че не бива да се присмиваме толкова много на Хипократ, защото без съмнение, след някой и друг век човеците живеещи на земята ще се гърчат от смях като четат истории затова, че техните предци са вярвали, че хората са произлезли от маймуните – наричайки това суеверие наука. Но това е друга тема . . .

Все съм си мислел, че човечеството върви напред и нагоре, докато не се сблъскахме със самите себе си в дните на съвремието ни. Днешният здравен министър, някой си „д-р“ Кацаров, може спокойно да спори дори с „бащата“ на медицината, затова кой е по-прост? Аз със сигурност бих гласувал за „д-р“ Кацаров! Хипократ поне е бил последователен, т.е. силно убеден в своята медицинска религия, докато Кацаров е вече препечена палачинка, задето се върти в тигана на политическата идеология, макар сам да знае, че не вярва на това, което прави – просто така са му наредили. В тази надпревара Хипократ е по-честен, защото сам твори глупостите си, докато Кацаров е не просто завършен лицемер, а направо продал душата си на дявола жалък човечец.

Има и друг съществен момент, който накланя везните в полза на „д-р“ Кацаров. Колкото и нелепо да ни изглеждат безумните разсъждения на Хипократ, той все пак говори за нещо съществуващо – коси, тестиси, сперма, матка и т.н. все неща реални, без значение, че бедния човечец от о.Кос, който се е „борил“ срещу суеверията в медицината, ги е замествал не с наука, а със собствените си суеверия. Докато светилото на съвременната медицина, „д-р“ Кацаров, се занимава с нещо, дето го няма. Ето на това му се вика нАука! Вълшебник е тоя „д-р“ Кацаров! Истински илюзионист, дето изнася спектакъл, а публиката зяпа и гълта мухи. Не само, че „д-р“ Кацаров се занимава с нещо, дето го няма, но и последиците от заниманията му са с ефект по-мощен от експериментите с хора в Нацистка Германия – въобще не смятам да ви се обяснявам, няма да ви смилам информацията, намерете си я! С други думи, шоуто на „д-р“ Кацаров съвсем не е безобидно, като това на добрите, стари илюзионисти.

По всички допирни точки, „д-р“ Кацаров е с титанична преднина пред „бащата“ на медицината – Хипократ. Почвам да се замислям, дали сравнението ми е уместно, защото очевидно Хипократ изглежда като титан на научната мисъл, в сравнение с „д-р“ Кацаров.

Разбира се, сред съвременниците на Хипократ също е имало хора, които не са вярвали на простотиите му, но пък изгодната му медицина се е подкрепяла от заинтересованите политици – е, тогава не са имали точно политици, а сатрапи, управители, царе, императори и пр., ама то не е кой знае колко различно. Въпросът е, че тогава политиците са ухажвали теориите на „учените“, а днес е обратното – „учените“ ухажват теориите на политиците за масов контрол, манипулация и в крайна сметка геноцид над човечеството. Изгодата от „науката“ на „д-р“ Кацаров е толкова финансово стимулираща за политиците ни, че същите буквално са се побъркали от обожание към Мамона (знаете – говоря за бога на парите). Схемата е толкова брилянтна, а хората толкова слепи, че ние всички вкупом, ако се сравним с обществата от 1-ви век, ще излезе че не сме мръднали интелектуално и на йота, за едни 2500 години.

„Науката“ не хранела хората – глупости! Някои хора направо се пръскат от преяждане, благодарение на днешната медицинска „наука“ – останалите плащаме сметката. Зная нещо, обаче, в което съм абсолютно убеден: „Науката“ на „д-р“ Кацаров е пред фалит и далеч няма да изтрае толкова, колкото „науката“ на Хипократ – колкото и да е нелепа втората, защото първата е не просто нелепа, а далеч по-отвратителна, безумна и сатанинска.

Предлагам на „д-р“ Кацаров поне да напише набързо една „медицинска клетва“ за историята, която да звучи по-романтично от хипократовата, че иначе тя, Историята, ще го нареди някъде до колегите му Менгеле, Салдивер, Майорс и . . . Джак Изкормвача. Не остана време, Кацаров! Почвай да пишеш, поне нещо, може и самопризнания, защото възмездието е близо – народната любов е безпощадно щедра – наслаждавай й се!

Хипократе, стари разбойнико, ти губиш, прощавай!

Публикувано в Държава, Етика, Морал, Семейство, общество, право, философия | Вашият коментар

С революционен план към „светлината“ на ада

„Ако някой се мисли за нещо, когато всъщност е нищо, той мами себе си.“ – Гал.6:3

Хората обичат да са житейски късогледи. Не за друго, а защото искат. Искат всичко да е бързо и сега, а това си е житейско късогледство – в тежките форми – житейска слепота. Аз поне мога да говоря и пиша каквото мисля, дори и тук, все още. Това е привилегия, имам предвид свободното говорене, която привилегия, например, конвенционалните политици не могат да си позволят. Разбира се, аз им съчувствам, малко, защото завалиите се опитват да са политически коректни, дори когато казват че не са, а трябва да са само коректни, т.е. без политически в словосъчетанието. Ето например, някои политици представят своята визия за страната ни с думи като: „България трябва да е свободна, независима, обединена и благоденстваща“. Съгласен съм напълно, но се притеснявам, силно, че пътят, който ни се предлага за достигане на въпросните цели е драматично невъзможен. Историята многократно го доказва, но дори и историците са слепи, та не виждат парадокса. А за какъв парадокс говоря?

Представата на политиците за постигане на възрожденския идеал е политическо-бюрократичен – т.е. насилствен, от начало докрай. Впрочем, това не е изненадващо, защото възрожденците от XIX век (повечето от тях) са виждали осъществяването на този идеал по начина, по който го виждат и днешните им наследници – чрез „революция народна, незабавна, отчаяна“ (Христо Ботев). Не случайно самите възрожденци са наричали себе си революционери, а и ние (повечето от нас) днес ги почитаме именно като революционери.

Разбира се, днешните адепти на революционерите от XIX век не просто им се възхищават, те буквално следват примера им. Родолюбието е издигнато в култ и не се тълкува като РОДолюбие, а като родоЛЮБИе. Така го е разбирал и самият „свещен“ революционер, безспорно гениален поет Ботев: „Мила ми Венето, . . . знай, че ПОСЛЕ ОТЕЧЕСТВОТО СИ съм обичал най-много тебе“. С други думи, Родината буквално се поставя преди, над семейството. Тук драмата обаче е, че всъщност днешните (а и тогавашните) революционери не разбират правилно думата Родина. Всъщност, думата РОДина е с корен РОД, а не с корен ИНА.

Какво излиза, че ако искаш свободна, независима, обединена и благоденстваща България, трябва да имаш първом свободен, независим, обединен и благоденстващ РОД, ще рече семейство. Ето ви го противоречието: Няма как да изоставиш семейството си, за да го направиш свободно, независимо, обединено и благоденстващо! Това е шизофренията на революционерите от XIX век, както и на наследниците им. Днес много от идеалистите в политиката допускат същата грешка – буквално изоставят или най-малкото неглижират семействата си, за да работят за уж доброто на семействата си – такива са впрочем и Мотивите на Ботев, в цитираното по-горе негово писмо до съпругата му от 1876 г.. Не, драги идеалисти, така няма да се получи! Не се е получавало никога, няма да се получи и сега! Определението за лудост е да правиш постоянно едно и също нещо и да очакваш различни резултати.

Разбира се, професионалните революционери винаги са били луди – те няма да си го признаят, защото не го разбират, но със сигурност ще ви намразят, задето им казвате истината и ще ви намразят силно, по ботевски. Подсъзнателно те не обичат семействата си, защото обичат само егото си, понеже са себични, егоистични и силно комплексирани. Често ще ви съветват да вярвате в себе си, защото това е религията им – да вярват в себе си, което автоматично означава, че не вярват на никой и на нищо – мнителни са до умопомрачение. Мечтаят да изгорят в борбата, за „да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“. Хубаво, умря, но остави след себе си онези, за които първо трябваше да се погрижи, а Библията ни казва, че „ако някой не промишлява за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата, и от безверник е по-лош.“ (1 Тим.5:8). Ако родителите се борят за семействата си – печелят всичко, но ако се борят за всичко – губят семействата си!

Ако нахално си позволя да навляза плахо в полето на Григорий Климов бих казал, че „Княза на този свят“ (книга на Климов) никога не се е плашил от революциите и революционерите – напротив, именно Княза на този свят им дърпа конците. Естествено Климов знае, че неговият княз е лишен от права, авторитет и власт, но революционерите не знаят това и поради туй са марионетки нему. Революционерите са удобни: Те мислят че са свободни, докато са роби. Те се борят за независимост, докато са силно зависими от заблудите на Княза и искат всички да са като тях. Те са разединили РОДовете си, чрез бягството си от отговорност, а се мислят за обединители. Те презират благоденствието, докато се борят за него. Революционерите никога не са доволни или благодарни за това, което имат или биха имали. Те са професионалисти и затова, когато постигнат привидно целите си, са нещастни и започват да си дирят нова революция и така, докато могат, докато ги има, докато се явят на отчет пред Бога за да се изненадат от факта, че всъщност техният княз е фалшив, просто пара, въздух под налягане, и затова животът им е бил безсмислен и празен – горящи бързо слама и дърва.

Истината е, че идеалите на възрожденците от XIX век не са постигнати именно, защото никога не е била осъзната основата за постигане на целта. От онзи стар идел може и да се постигне нещо чрез бягство от реалността, ама за кратко и някак съмнително непълно. Ако имате свободна Родина, то тя няма да е обединена, защото семействата са разединени и изоставени. Ако пък не е независима, то няма как да е и свободна, макар на хартия да е. Няма как РОДината да е благоденстваща, ако РОДовете мизерстват.

В крайна сметка днешните революционери наистина приличат на онези, отпреди 150 години (те следват сляпо идолите си), но това няма как да ме радва. Ако един революционер (днес се зоват политици) зареже семейството си за уж по-високи цели не е човек, на когото мога да вярвам. Следствието е нещастие, развала и тотален провал в дълъг период от време, защото няма как да оправиш нещо, каквото и да е, щом нямаш „инструмент“ за поправката му. Ако си провалил личния си живот, не може да бъдеш ефективен където и да си, каквото и да правиш – това е драматична, дяволска самозаблуда. Ако не можеш да управляваш собственият си дом, не може да управляваш абсолютно нищо! Ето: Ако искате РОДина свободна, независима, обединена и благоденстваща – покажете РОДове, съставлявани от човеци свободни, независими, обединени и благоденстващи. Ако не се направи второто, първото е невъзможно! Може и нищо да не сте разбрали, но аз ви го казах, а това вече ви прави хора без извинение.

Публикувано в Държава, Образование, Семейство, общество, философия | Вашият коментар

Не вярвам в плурализма

Плурализъм – модерна и актуална дума, лишена от съдържание, поради изумителната конотация, следствие от безразборното дъвкане на термина за щяло и нещяло. При все това, ако разгледаме плурализма като философия, като господстваща политическа религия на съвременното „модерно“ общество, ще заключим без никакво съмнение, че той, плурализмът, е най-мощното предизвикателство към традиционните християнски ценности.

На теория плурализмът изповядва егалитарна религиозна теория, основана на вярата, че личните догматични вярвания нямат място в обществената и политическата област. Казано кратко, плурализмът е обществено схващане, че има много правилни начини на живот и вяра. Още по-ясно, плурализмът проповядва, че няма абсолюти, така че няма нищо, за което е нужно да сме консервативни. Открийте това, което е полезно за вас и ще бъдете „щастливи“. Ако това е християнството, добре. Ако е хиндуизъм, моля, заповядайте, също е добре. Ислям, шинтоизмът, юдаизмът . . . каквото и да е . . . Изборът е ваш, важното е да се чувствате добре.

Плурализмът свежда убежденията до удобни мнения и прави консерватизма отживял подход към живота и човешкия опит. Защитниците на плурализма твърдят, че религиозното многообразие има обществена и политическа роля, затова е нужно да не се ограничаваме в един единствен светоглед – може да избираме и дори да променяме често възгледите си, за да намерим своето комфортно място в света. За плурализма християнството не може да бъде единствен стандарт. При плурализма всички религиозни и нерелигиозни (макар че няма нерелигиозни) възгледи са приети за равни в установяването на обществените и политическите норми. Разбира се, основна догма на плурализма е, че не може да има сигурно слово от Бога. Сигурно е само това, което ние лично смятаме за сигурно.

За съжаление, християните, които са примамени от плурализма, вече не казват „Така казва Господ“ или „Библията казва“ . . . Вместо това е модерно и политически коректно да казваме „Струва ми се“ или „Това не е за мен, но се радвам, че за теб то работи.“ Само че Библията твърди, че Божиите закони са правилни – „Повеленията Господни са прави, веселят сърцето; Заповедта Господна е светла, просвещава очите“(Псалм 19:8). Писанието ясно показва, че има правилно и неправилно и че ние лично ще бъдем държани отговорни за всяко решение и дори за всяка казана дума в живота си.

Плурализмът изглежда привлекателен, защото той премахва нуждата да воюваме за основни религиозни принципи. Надеждата е да намерим общи етични принципи, с които всички хора да се съгласят. Такъв подход изглежда добър докато теорията бъде приложена на практика и се окаже, че плурализмът е абсолютен нонсенс. Това е така, защото е пълен абсурд всички да са прави за едно и също нещо. Къде е скрито разковничето?

При учението на чистия плурализъм – към което много секуларисти казват, че се придържат – всички начини на живот са позволени. Следователно, в крайна сметка канибализмът, човешките жертвоприношения, груповите самоубийства, полигамията и детската порнография ще трябва да бъдат позволени – всъщност точно това става днес. „Кои сме ние да казваме кое е правилно и кое не?“ е често повтарян рефрен от хората, които макар да твърдят, че са християни, са всъщност скрити плуралисти. Друг е въпросът, че плурализмът е просто поредната клонка в сектата на хуманистите.

Знаете ли какво е сигурно, по отношение на плурализма? Сигурно е, че обществото не може да оцелее дълго време, ако този принцип се доведе до своя логически край и всеки е свободен да прави каквото поиска. Това означава, че абстрактната абсолютна свобода е невъзможна! Ето ви сега сериозен проблем: Ако плурализмът е невъзможен за индивида, той е невъзможен и за държавното управление. Да го кажа по-ясно: Невъзможно е да съществува плуралистично държавно управление. Все едно да кажем, че държавата и нейната бюрократична система е неутрална по отношение на етиката. Истината е, че неутралността на държавата по въпросите на религията и морала е абсолютен мит. Никога не можем да избягаме от въпроса: Чия вяра, чии ценности, чий Бог стоят в основата на гражданските закони на един народ? Този въпрос е така лесен за мислещите умове и така далечен за индоктринираните в държавната религия роби.

Да помислим над следното: Например, в нашето законодателство полигамията е забраненa. От своя страна, аз мога да докажа, че забраната на полигамията е религиозна забрана, основана на християнските закони. Сега идват и проблемите, защото усилията на вярващите в плуралистичните принципи индивиди е да докажат или по-скоро да направят всички мнения равнопоставени. Възможно ли е това? Проследете логиката: Ако следваме плуралистичните принципи, то позицията против полигамията е също толкова законна, както и тази за полигамията. Следователно, би било незаконно да се налага позицията против полигамията върху онези, които искат да практикуват многоженство. Би трябвало „браковете“ на хора с по няколко жени или с по няколко мъже да получат същите права, както и моногамните брачни двойки, нали така? Именно това трябва да е политиката на съвременната държава, която твърди, че е плуралистична. Да, но полигамията е забранена от закона и следователно религиозните принципи на плурализма не са доведени до своя логичен край. Разбира се, този факт, свързан с християнското наследство, тормози плуралистите и те се опитват да го преодолеят чрез законодателство. Ето на, от части политиката на плурализма се внедрява или вече е внедрена в днешните държавни университети, училищата и дори в детски градини – ако не за полигамията, то със сигурност за педерастията. Разбира се, това е съвсем логично, защото ако няма установен стандарт, основан върху абсолютите на Библията, тогава подобна политика е основателна, така че е въпрос на време да се узакони и полигамията, ако плуралистите са последователни докрай. Ако няма Бог, няма закон – това е сляпата надежда на плурализма.

Онези християни, които вярват, че плурализмът е отговора на тяхната фалшива надежда за спокоен живот, не са положили искрени усилия да изследват неговите последствия. Историята е изпълнена с примери за това как държавата възприема ролята на Бога след като всички религии са изравнени. Ако всички религии са равни и религията не може да се смесва с политиката, тогава как държавата обосновава и узаконява своето съществуване? Държавата трябва да намери начин да узакони своето право да управлява или непрекъснато ще бъде събаряна от хората. Затова и държавното управление е неизбежно религиозно – то се опитва да наложи държавната религия (плурализъм) на гражданите, най-често чрез насилие, разбира се.

Всичко това не е нито ново, нито странно, защото се случва постоянно в историята на човечеството, но понеже християните са мързеливи читатели и невежи последователи нито виждат бесилото, нито усещат въжето, което се стяга около вратовете им. Като говорим за история, то в древна Гърция жителят на Атина, макар да е бил свободен да се покланя на своите си богове, е бил задължен да участва в поклонението пред Зевс и Аполон по законово предписания от властите начин. Пренебрегването на това задължение го е лишавало от правото да участва в управлението. Това е учението на плурализма в действие: гражданите могат да се придържат към своя си религия, докато държавата управлява според правилата на божество, направено по неин си модел и за целите на властта. С течение на времето дори и личните религиозни вярвания и практики не могат да бъдат толерирани, ако искате да сте част от управлението на полиса. Щом ще сте в управата на града, сте длъжен да почитате държавните божества. Ето на, плурализмът работи на ниско ниво. Ако решите да си наврете носа в забранената зона на управляващата каста, непременно трябва да се закълнете в държавното божество.

Дохристиянски Рим е имал подобна система. Октавиан Август съживява старите божества, за да укрепи позицията си и властта си като император. Мотивът му, разбира се, е бил политически. Отново виждаме, че е неизбежно религията да се употребява като средство за провеждане на държавна политика. Август отива и по-далеч от своите предшественици, като въздига своя велик чичо Юлий Цезар сред боговете и заповядва поклонението пред Божествения Юлий да не бъде по-незначително от поклонението пред Аполон, Юпитер и другите богове. Така Октавиан Август поставя началото на това, което е наречено истинската религия на дохристиянски Рим – поклонение пред държавния глава. При своята смърт Август също влиза в редиците на боговете, както това става и с другите императори след него. Разбира се, не е чудно от къде произтича култа към личността в тоталитарните режими през XX век. Новото е добре забравено старо.

Както Гърция, Рим също толерира личното религиозно вярване и практика, доколкото то не навлиза на политическата арена, където държавната религия е притежавала монопол. С времето, обаче, религиозната търпимост изчезва. Отказът да се поклониш на Цезар е бил деяние на предателство, което често е носело жестоко възмездие, макар че отказът да се поклониш на Юпитер е бил толериран. Днес е същото – държавата не се интересува в кой бог вярваш, докато не заявиш, че не вярваш в държавата-бог. Императорът е бил бог, издигнат над традиционните богове, включително и над Юпитер. Днес си имаме най-малкото премиер-слънце и противоречието на божествената му политика е равносилно на ерес. Разбира се, както в Гърция и Рим, така и в съвременния свят християнството е сериозен проблем. Това се отнася особено за Рим. Всички вие, ако не сте чели, то поне сте чували за гоненията на християни в империята на цезарите. Християните са можели да избягнат физическата смърт, но на голяма цена. Всеки обвинен, който се е отричал от Христос и е давал задоволително доказателство, че се е отрекъл от своите грешки, като е трябвало да се поклони пред боговете и образа на императора, и като е проклинал Христос, е трябвало да бъде незабавно оправдан. Днес ситуацията е същата, но не се действа така открито и брутално – е, ако не се налага, разбира се. Дотук с предимствата на плурализма.

Ще сгрешите ако си мислите, че обожествяването на държавата е характеристика на древния свят. Френската Революция от XVIII век възкресява идеята за обожествяването на държавата. Ерес е било християнската религия да се смесва с френската политика, това естествено не означавало, че всяка религия е била забранена. Празнотата е била запълнена с нов бог. Французите са прогласили „богинята на Разума“ в катедралата Нотр Дам в Париж и в други църкви във Франция. В Париж богинята е била олицетворена от една актриса, Демоазел Кандей, която е била внесена в катедралата на раменете на мъже, облечени в римски тоги. С изхвърлянето на старата религия на християнството си отива и значението на тази религия – уж. Французите са били толкова враждебни към смесването на християнството с политиката или с каквото и да било, че преобръщат целия обществен ред като преправят дори календара. Разбира се това не е смяна на една религия с никаква религия. Плурализмът има всички белези на хуманистична религия, която в конкуренция с християнството има за цел ни повече ни по-малко от това да го унищожи. Разбира се, че е смешно, но французите през XVIII век са били доста убедени и сигурни във войната, която трябва да поведат срещу Бога на Библията.

Забележително е, че двата най-големи атеистични режима в историята – революционните правителства във Франция от края на XVIII век и тези в Русия от началото на XX век – са се опитали да променят традиционната седмица, надявайки се с това да унищожат християнството – изключително наивно, но факт. Французите постановяват десетдневна седмица, а Съветите петдневна седмица, като и двете са били строго налагани, но са просъществували само няколко години. Дори традиционното датиране започва да се променя сред интелектуалците и либералните теолози. Символите пр. Хр. и от Хр. – „преди Христа“ и „от Христа“ биват отхвърлени в полза на пр.н.е. и сл.н.е. („преди новата ера“ и „след новата ера“). Това е най-малкото, което наивните тоталитарни лидери и адепти са направили за да „убият“ християнското наследство. Има доста брутални примери от войната на плуралистите срещу християните, които съперничат и дори надминават злобата на Рим срещу Христос, но затова ще почетете сами. Сега е по-добре да се спрем на генезиса, на съвременната държавна религия през XIX и XX век.

Популярният и влиятелен в миналото философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел описва държавата като „Бог ходещ по земята.“ Хегел предлага държавата да бъде обожествявана, защото държавата е „проявление на Божеството на земята.“ Човек трудно би намерил съвременни политически спецове, които да използват откровения език на Хегел, но често действията говорят по-силно от думите. За съвременните етатисти политическата дейност е не по-малко божествена дейност от това, което тя е била за сатрапите в градовете-държави на Гърция, за императорите на Рим, за френските революционери, за сталинистка Русия или нацистка Германия. За много съвременни политици държавата е спасителна институция – тя е такава и за адептите на плурализма, разбира се. Днешната държава е идол, издигнат на високо, пред който мизерните души благоговеят. Държавата идол използва езика на състраданието, защото нейното намерение е месианско. Тя гледа на масите като подтиснати и безпомощни нещастници, като овце без овчар, нуждаещи се от спасител. Държавата обещава да построи рай на земята чрез принуда и централизиране на властта в ръцете на група жалки тарикати. Резултатът е загуба на свобода и плуралистична религия, за успокоение на робите.

Сега горчивата истина, която би трябвало да жегне християните: Бог не търпи плурализъм! От това, което виждаме в съвременното ни общество, а още повече и в историята, можем да заключим, че е невъзможно да отделим религията от политиката. Винаги някаква религия, дори ако това е атеизъм или езичество (синоними), ще е основа на политиката. Политиката не е религиозно неутрална територия и ако се заблуждаваме, че християнските принципи не работят по отношение управлението в обществото, ще продължаваме да стоим в ъглите на обществения живот, чакащи чудодейно избавление. Уикипедия ни казва: Плурализъм (на латински: pluralis) означава потвърждение или допускане на множество мнения, възгледи или гледни точки по даден въпрос. Е, аз не вярвам в плурализма, защото не вярвам в множество истини! Плурализмът не е решение на проблемите в съвременния свят, никога не е бил и ако някой не го е разбрал все още, то или е слепец, с надежда да прогледа, или е епистемологично осъзнат враг на Бога.

Публикувано в Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, Църква, общество, право, философия | Вашият коментар