С революционен план към „светлината“ на ада

„Ако някой се мисли за нещо, когато всъщност е нищо, той мами себе си.“ – Гал.6:3

Хората обичат да са житейски късогледи. Не за друго, а защото искат. Искат всичко да е бързо и сега, а това си е житейско късогледство – в тежките форми – житейска слепота. Аз поне мога да говоря и пиша каквото мисля, дори и тук, все още. Това е привилегия, имам предвид свободното говорене, която привилегия, например, конвенционалните политици не могат да си позволят. Разбира се, аз им съчувствам, малко, защото завалиите се опитват да са политически коректни, дори когато казват че не са, а трябва да са само коректни, т.е. без политически в словосъчетанието. Ето например, някои политици представят своята визия за страната ни с думи като: „България трябва да е свободна, независима, обединена и благоденстваща“. Съгласен съм напълно, но се притеснявам, силно, че пътят, който ни се предлага за достигане на въпросните цели е драматично невъзможен. Историята многократно го доказва, но дори и историците са слепи, та не виждат парадокса. А за какъв парадокс говоря?

Представата на политиците за постигане на възрожденския идеал е политическо-бюрократичен – т.е. насилствен, от начало докрай. Впрочем, това не е изненадващо, защото възрожденците от XIX век (повечето от тях) са виждали осъществяването на този идеал по начина, по който го виждат и днешните им наследници – чрез „революция народна, незабавна, отчаяна“ (Христо Ботев). Не случайно самите възрожденци са наричали себе си революционери, а и ние (повечето от нас) днес ги почитаме именно като революционери.

Разбира се, днешните адепти на революционерите от XIX век не просто им се възхищават, те буквално следват примера им. Родолюбието е издигнато в култ и не се тълкува като РОДолюбие, а като родоЛЮБИе. Така го е разбирал и самият „свещен“ революционер, безспорно гениален поет Ботев: „Мила ми Венето, . . . знай, че ПОСЛЕ ОТЕЧЕСТВОТО СИ съм обичал най-много тебе“. С други думи, Родината буквално се поставя преди, над семейството. Тук драмата обаче е, че всъщност днешните (а и тогавашните) революционери не разбират правилно думата Родина. Всъщност, думата РОДина е с корен РОД, а не с корен ИНА.

Какво излиза, че ако искаш свободна, независима, обединена и благоденстваща България, трябва да имаш първом свободен, независим, обединен и благоденстващ РОД, ще рече семейство. Ето ви го противоречието: Няма как да изоставиш семейството си, за да го направиш свободно, независимо, обединено и благоденстващо! Това е шизофренията на революционерите от XIX век, както и на наследниците им. Днес много от идеалистите в политиката допускат същата грешка – буквално изоставят или най-малкото неглижират семействата си, за да работят за уж доброто на семействата си – такива са впрочем и Мотивите на Ботев, в цитираното по-горе негово писмо до съпругата му от 1876 г.. Не, драги идеалисти, така няма да се получи! Не се е получавало никога, няма да се получи и сега! Определението за лудост е да правиш постоянно едно и също нещо и да очакваш различни резултати.

Разбира се, професионалните революционери винаги са били луди – те няма да си го признаят, защото не го разбират, но със сигурност ще ви намразят, задето им казвате истината и ще ви намразят силно, по ботевски. Подсъзнателно те не обичат семействата си, защото обичат само егото си, понеже са себични, егоистични и силно комплексирани. Често ще ви съветват да вярвате в себе си, защото това е религията им – да вярват в себе си, което автоматично означава, че не вярват на никой и на нищо – мнителни са до умопомрачение. Мечтаят да изгорят в борбата, за „да каже нявга народът: умря сиромах за правда, за правда и за свобода…“. Хубаво, умря, но остави след себе си онези, за които първо трябваше да се погрижи, а Библията ни казва, че „ако някой не промишлява за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата, и от безверник е по-лош.“ (1 Тим.5:8). Ако родителите се борят за семействата си – печелят всичко, но ако се борят за всичко – губят семействата си!

Ако нахално си позволя да навляза плахо в полето на Григорий Климов бих казал, че „Княза на този свят“ (книга на Климов) никога не се е плашил от революциите и революционерите – напротив, именно Княза на този свят им дърпа конците. Естествено Климов знае, че неговият княз е лишен от права, авторитет и власт, но революционерите не знаят това и поради туй са марионетки нему. Революционерите са удобни: Те мислят че са свободни, докато са роби. Те се борят за независимост, докато са силно зависими от заблудите на Княза и искат всички да са като тях. Те са разединили РОДовете си, чрез бягството си от отговорност, а се мислят за обединители. Те презират благоденствието, докато се борят за него. Революционерите никога не са доволни или благодарни за това, което имат или биха имали. Те са професионалисти и затова, когато постигнат привидно целите си, са нещастни и започват да си дирят нова революция и така, докато могат, докато ги има, докато се явят на отчет пред Бога за да се изненадат от факта, че всъщност техният княз е фалшив, просто пара, въздух под налягане, и затова животът им е бил безсмислен и празен – горящи бързо слама и дърва.

Истината е, че идеалите на възрожденците от XIX век не са постигнати именно, защото никога не е била осъзната основата за постигане на целта. От онзи стар идел може и да се постигне нещо чрез бягство от реалността, ама за кратко и някак съмнително непълно. Ако имате свободна Родина, то тя няма да е обединена, защото семействата са разединени и изоставени. Ако пък не е независима, то няма как да е и свободна, макар на хартия да е. Няма как РОДината да е благоденстваща, ако РОДовете мизерстват.

В крайна сметка днешните революционери наистина приличат на онези, отпреди 150 години (те следват сляпо идолите си), но това няма как да ме радва. Ако един революционер (днес се зоват политици) зареже семейството си за уж по-високи цели не е човек, на когото мога да вярвам. Следствието е нещастие, развала и тотален провал в дълъг период от време, защото няма как да оправиш нещо, каквото и да е, щом нямаш „инструмент“ за поправката му. Ако си провалил личния си живот, не може да бъдеш ефективен където и да си, каквото и да правиш – това е драматична, дяволска самозаблуда. Ако не можеш да управляваш собственият си дом, не може да управляваш абсолютно нищо! Ето: Ако искате РОДина свободна, независима, обединена и благоденстваща – покажете РОДове, съставлявани от човеци свободни, независими, обединени и благоденстващи. Ако не се направи второто, първото е невъзможно! Може и нищо да не сте разбрали, но аз ви го казах, а това вече ви прави хора без извинение.

Публикувано в Държава, Образование, Семейство, общество, философия | Вашият коментар

Не вярвам в плурализма

Плурализъм – модерна и актуална дума, лишена от съдържание, поради изумителната конотация, следствие от безразборното дъвкане на термина за щяло и нещяло. При все това, ако разгледаме плурализма като философия, като господстваща политическа религия на съвременното „модерно“ общество, ще заключим без никакво съмнение, че той, плурализмът, е най-мощното предизвикателство към традиционните християнски ценности.

На теория плурализмът изповядва егалитарна религиозна теория, основана на вярата, че личните догматични вярвания нямат място в обществената и политическата област. Казано кратко, плурализмът е обществено схващане, че има много правилни начини на живот и вяра. Още по-ясно, плурализмът проповядва, че няма абсолюти, така че няма нищо, за което е нужно да сме консервативни. Открийте това, което е полезно за вас и ще бъдете „щастливи“. Ако това е християнството, добре. Ако е хиндуизъм, моля, заповядайте, също е добре. Ислям, шинтоизмът, юдаизмът . . . каквото и да е . . . Изборът е ваш, важното е да се чувствате добре.

Плурализмът свежда убежденията до удобни мнения и прави консерватизма отживял подход към живота и човешкия опит. Защитниците на плурализма твърдят, че религиозното многообразие има обществена и политическа роля, затова е нужно да не се ограничаваме в един единствен светоглед – може да избираме и дори да променяме често възгледите си, за да намерим своето комфортно място в света. За плурализма християнството не може да бъде единствен стандарт. При плурализма всички религиозни и нерелигиозни (макар че няма нерелигиозни) възгледи са приети за равни в установяването на обществените и политическите норми. Разбира се, основна догма на плурализма е, че не може да има сигурно слово от Бога. Сигурно е само това, което ние лично смятаме за сигурно.

За съжаление, християните, които са примамени от плурализма, вече не казват „Така казва Господ“ или „Библията казва“ . . . Вместо това е модерно и политически коректно да казваме „Струва ми се“ или „Това не е за мен, но се радвам, че за теб то работи.“ Само че Библията твърди, че Божиите закони са правилни – „Повеленията Господни са прави, веселят сърцето; Заповедта Господна е светла, просвещава очите“(Псалм 19:8). Писанието ясно показва, че има правилно и неправилно и че ние лично ще бъдем държани отговорни за всяко решение и дори за всяка казана дума в живота си.

Плурализмът изглежда привлекателен, защото той премахва нуждата да воюваме за основни религиозни принципи. Надеждата е да намерим общи етични принципи, с които всички хора да се съгласят. Такъв подход изглежда добър докато теорията бъде приложена на практика и се окаже, че плурализмът е абсолютен нонсенс. Това е така, защото е пълен абсурд всички да са прави за едно и също нещо. Къде е скрито разковничето?

При учението на чистия плурализъм – към което много секуларисти казват, че се придържат – всички начини на живот са позволени. Следователно, в крайна сметка канибализмът, човешките жертвоприношения, груповите самоубийства, полигамията и детската порнография ще трябва да бъдат позволени – всъщност точно това става днес. „Кои сме ние да казваме кое е правилно и кое не?“ е често повтарян рефрен от хората, които макар да твърдят, че са християни, са всъщност скрити плуралисти. Друг е въпросът, че плурализмът е просто поредната клонка в сектата на хуманистите.

Знаете ли какво е сигурно, по отношение на плурализма? Сигурно е, че обществото не може да оцелее дълго време, ако този принцип се доведе до своя логически край и всеки е свободен да прави каквото поиска. Това означава, че абстрактната абсолютна свобода е невъзможна! Ето ви сега сериозен проблем: Ако плурализмът е невъзможен за индивида, той е невъзможен и за държавното управление. Да го кажа по-ясно: Невъзможно е да съществува плуралистично държавно управление. Все едно да кажем, че държавата и нейната бюрократична система е неутрална по отношение на етиката. Истината е, че неутралността на държавата по въпросите на религията и морала е абсолютен мит. Никога не можем да избягаме от въпроса: Чия вяра, чии ценности, чий Бог стоят в основата на гражданските закони на един народ? Този въпрос е така лесен за мислещите умове и така далечен за индоктринираните в държавната религия роби.

Да помислим над следното: Например, в нашето законодателство полигамията е забраненa. От своя страна, аз мога да докажа, че забраната на полигамията е религиозна забрана, основана на християнските закони. Сега идват и проблемите, защото усилията на вярващите в плуралистичните принципи индивиди е да докажат или по-скоро да направят всички мнения равнопоставени. Възможно ли е това? Проследете логиката: Ако следваме плуралистичните принципи, то позицията против полигамията е също толкова законна, както и тази за полигамията. Следователно, би било незаконно да се налага позицията против полигамията върху онези, които искат да практикуват многоженство. Би трябвало „браковете“ на хора с по няколко жени или с по няколко мъже да получат същите права, както и моногамните брачни двойки, нали така? Именно това трябва да е политиката на съвременната държава, която твърди, че е плуралистична. Да, но полигамията е забранена от закона и следователно религиозните принципи на плурализма не са доведени до своя логичен край. Разбира се, този факт, свързан с християнското наследство, тормози плуралистите и те се опитват да го преодолеят чрез законодателство. Ето на, от части политиката на плурализма се внедрява или вече е внедрена в днешните държавни университети, училищата и дори в детски градини – ако не за полигамията, то със сигурност за педерастията. Разбира се, това е съвсем логично, защото ако няма установен стандарт, основан върху абсолютите на Библията, тогава подобна политика е основателна, така че е въпрос на време да се узакони и полигамията, ако плуралистите са последователни докрай. Ако няма Бог, няма закон – това е сляпата надежда на плурализма.

Онези християни, които вярват, че плурализмът е отговора на тяхната фалшива надежда за спокоен живот, не са положили искрени усилия да изследват неговите последствия. Историята е изпълнена с примери за това как държавата възприема ролята на Бога след като всички религии са изравнени. Ако всички религии са равни и религията не може да се смесва с политиката, тогава как държавата обосновава и узаконява своето съществуване? Държавата трябва да намери начин да узакони своето право да управлява или непрекъснато ще бъде събаряна от хората. Затова и държавното управление е неизбежно религиозно – то се опитва да наложи държавната религия (плурализъм) на гражданите, най-често чрез насилие, разбира се.

Всичко това не е нито ново, нито странно, защото се случва постоянно в историята на човечеството, но понеже християните са мързеливи читатели и невежи последователи нито виждат бесилото, нито усещат въжето, което се стяга около вратовете им. Като говорим за история, то в древна Гърция жителят на Атина, макар да е бил свободен да се покланя на своите си богове, е бил задължен да участва в поклонението пред Зевс и Аполон по законово предписания от властите начин. Пренебрегването на това задължение го е лишавало от правото да участва в управлението. Това е учението на плурализма в действие: гражданите могат да се придържат към своя си религия, докато държавата управлява според правилата на божество, направено по неин си модел и за целите на властта. С течение на времето дори и личните религиозни вярвания и практики не могат да бъдат толерирани, ако искате да сте част от управлението на полиса. Щом ще сте в управата на града, сте длъжен да почитате държавните божества. Ето на, плурализмът работи на ниско ниво. Ако решите да си наврете носа в забранената зона на управляващата каста, непременно трябва да се закълнете в държавното божество.

Дохристиянски Рим е имал подобна система. Октавиан Август съживява старите божества, за да укрепи позицията си и властта си като император. Мотивът му, разбира се, е бил политически. Отново виждаме, че е неизбежно религията да се употребява като средство за провеждане на държавна политика. Август отива и по-далеч от своите предшественици, като въздига своя велик чичо Юлий Цезар сред боговете и заповядва поклонението пред Божествения Юлий да не бъде по-незначително от поклонението пред Аполон, Юпитер и другите богове. Така Октавиан Август поставя началото на това, което е наречено истинската религия на дохристиянски Рим – поклонение пред държавния глава. При своята смърт Август също влиза в редиците на боговете, както това става и с другите императори след него. Разбира се, не е чудно от къде произтича култа към личността в тоталитарните режими през XX век. Новото е добре забравено старо.

Както Гърция, Рим също толерира личното религиозно вярване и практика, доколкото то не навлиза на политическата арена, където държавната религия е притежавала монопол. С времето, обаче, религиозната търпимост изчезва. Отказът да се поклониш на Цезар е бил деяние на предателство, което често е носело жестоко възмездие, макар че отказът да се поклониш на Юпитер е бил толериран. Днес е същото – държавата не се интересува в кой бог вярваш, докато не заявиш, че не вярваш в държавата-бог. Императорът е бил бог, издигнат над традиционните богове, включително и над Юпитер. Днес си имаме най-малкото премиер-слънце и противоречието на божествената му политика е равносилно на ерес. Разбира се, както в Гърция и Рим, така и в съвременния свят християнството е сериозен проблем. Това се отнася особено за Рим. Всички вие, ако не сте чели, то поне сте чували за гоненията на християни в империята на цезарите. Християните са можели да избягнат физическата смърт, но на голяма цена. Всеки обвинен, който се е отричал от Христос и е давал задоволително доказателство, че се е отрекъл от своите грешки, като е трябвало да се поклони пред боговете и образа на императора, и като е проклинал Христос, е трябвало да бъде незабавно оправдан. Днес ситуацията е същата, но не се действа така открито и брутално – е, ако не се налага, разбира се. Дотук с предимствата на плурализма.

Ще сгрешите ако си мислите, че обожествяването на държавата е характеристика на древния свят. Френската Революция от XVIII век възкресява идеята за обожествяването на държавата. Ерес е било християнската религия да се смесва с френската политика, това естествено не означавало, че всяка религия е била забранена. Празнотата е била запълнена с нов бог. Французите са прогласили „богинята на Разума“ в катедралата Нотр Дам в Париж и в други църкви във Франция. В Париж богинята е била олицетворена от една актриса, Демоазел Кандей, която е била внесена в катедралата на раменете на мъже, облечени в римски тоги. С изхвърлянето на старата религия на християнството си отива и значението на тази религия – уж. Французите са били толкова враждебни към смесването на християнството с политиката или с каквото и да било, че преобръщат целия обществен ред като преправят дори календара. Разбира се това не е смяна на една религия с никаква религия. Плурализмът има всички белези на хуманистична религия, която в конкуренция с християнството има за цел ни повече ни по-малко от това да го унищожи. Разбира се, че е смешно, но французите през XVIII век са били доста убедени и сигурни във войната, която трябва да поведат срещу Бога на Библията.

Забележително е, че двата най-големи атеистични режима в историята – революционните правителства във Франция от края на XVIII век и тези в Русия от началото на XX век – са се опитали да променят традиционната седмица, надявайки се с това да унищожат християнството – изключително наивно, но факт. Французите постановяват десетдневна седмица, а Съветите петдневна седмица, като и двете са били строго налагани, но са просъществували само няколко години. Дори традиционното датиране започва да се променя сред интелектуалците и либералните теолози. Символите пр. Хр. и от Хр. – „преди Христа“ и „от Христа“ биват отхвърлени в полза на пр.н.е. и сл.н.е. („преди новата ера“ и „след новата ера“). Това е най-малкото, което наивните тоталитарни лидери и адепти са направили за да „убият“ християнското наследство. Има доста брутални примери от войната на плуралистите срещу християните, които съперничат и дори надминават злобата на Рим срещу Христос, но затова ще почетете сами. Сега е по-добре да се спрем на генезиса, на съвременната държавна религия през XIX и XX век.

Популярният и влиятелен в миналото философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел описва държавата като „Бог ходещ по земята.“ Хегел предлага държавата да бъде обожествявана, защото държавата е „проявление на Божеството на земята.“ Човек трудно би намерил съвременни политически спецове, които да използват откровения език на Хегел, но често действията говорят по-силно от думите. За съвременните етатисти политическата дейност е не по-малко божествена дейност от това, което тя е била за сатрапите в градовете-държави на Гърция, за императорите на Рим, за френските революционери, за сталинистка Русия или нацистка Германия. За много съвременни политици държавата е спасителна институция – тя е такава и за адептите на плурализма, разбира се. Днешната държава е идол, издигнат на високо, пред който мизерните души благоговеят. Държавата идол използва езика на състраданието, защото нейното намерение е месианско. Тя гледа на масите като подтиснати и безпомощни нещастници, като овце без овчар, нуждаещи се от спасител. Държавата обещава да построи рай на земята чрез принуда и централизиране на властта в ръцете на група жалки тарикати. Резултатът е загуба на свобода и плуралистична религия, за успокоение на робите.

Сега горчивата истина, която би трябвало да жегне християните: Бог не търпи плурализъм! От това, което виждаме в съвременното ни общество, а още повече и в историята, можем да заключим, че е невъзможно да отделим религията от политиката. Винаги някаква религия, дори ако това е атеизъм или езичество (синоними), ще е основа на политиката. Политиката не е религиозно неутрална територия и ако се заблуждаваме, че християнските принципи не работят по отношение управлението в обществото, ще продължаваме да стоим в ъглите на обществения живот, чакащи чудодейно избавление. Уикипедия ни казва: Плурализъм (на латински: pluralis) означава потвърждение или допускане на множество мнения, възгледи или гледни точки по даден въпрос. Е, аз не вярвам в плурализма, защото не вярвам в множество истини! Плурализмът не е решение на проблемите в съвременния свят, никога не е бил и ако някой не го е разбрал все още, то или е слепец, с надежда да прогледа, или е епистемологично осъзнат враг на Бога.

Публикувано в Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, Църква, общество, право, философия | Вашият коментар

За свободата на словото

„Освети ги чрез истината; твоето слово е истина.“

(Йоан 17:17)

Повечето християните в днешно време нямат мнение по актуалните теми на деня, най-често защото не познават библиите си, т.е. не познават Бога, в когото иначе фанатично твърдят, че вярват! Именно актуалните събития от съвремието ни ме провокираха да изложа пред вас, от библейска перспектива, темата за . . .  „свободата на словото“.

Убийството на френския учител Самюел Пати ни е представено именно като атака срещу „свободата на словото“. Това е така, защото Пати е говорил за „свободата на словото“ в учебен час, пред свои ученици, демонстрирайки тази „свобода“ с карикатури на Мохамед, публикувани в сатиричното издание – Шарли Ебдо. Разбира се, на първо място трябва да отбележа, че убийството е капитално престъпление според Божието Слово. Това означава, че всеки убиец заслужава смъртна присъда. Нещо повече: Категорично смятам, че ако живота ни е застрашен, сме длъжни да отговорим със смъртоносна сила на нападателите. Както споменах, обаче, нашата тема е „свободата на словото“, а не убийството, което съм разглеждал в други статии. За да разберем по-цялостно картината по отношение „свободата на словото“, предлагам да започнем с библейски пасаж от книгата Изход, глава 23, стихове от 1 до 9.

Изход 23:1-9:

 „1.Да не разнасяш лъжлив слух. Да не съдействаш (евр. да туряш ръка) с неправедния и да не свидетелстваш в полза на неправдата. 2.Да не следваш множеството да правиш зло; нито да свидетелстваш в съдебно дело, така щото да се увличаш след множеството, за да изкривиш правосъдието; 3.нито да показваш пристрастие към сиромаха в делото му. 4.Ако срещнеш забъркалия се вол или осел на неприятеля си; непременно да му го закараш. 5.Ако видиш, че оселът на ненавистника ти е паднал под товара си, и не ти се иска да му помогнеш пак непременно да помогнеш заедно с него. 6.Да не изкривяваш правото на сиромаха между вас в делото му. 7.Отдалечавай се от всяка несправедлива работа, и не убивай невинния и праведния; защото Аз няма да оправдая нечестивия. 8.Да не приемаш подаръци; защото подаръците заслепяват видещите и извръщат душите на праведните. 9.И да не угнетяваш чужденеца; защото вие знаете що има на сърцето на чужденеца, понеже и вие сте били чужденци в Египетската земя.“

Деветата заповед в Декалога (Десетте Божии заповеди) гласи: „Не свидетелствай лъжливо против ближния си“. На пръв поглед изглежда, че тази заповед забранява единствено лъжливото свидетелстване против нашия ближен в съдебно дело. Разбира се, не става въпрос само за лъжесвидетелство в съда! Забранено е всяко ощетяващо (дори извънсъдебно) говорене относно доброто име на нашия ближен, и всяко говорене, което застрашава безопасността или благосъстоянието на нашият ближен. Пасажът в Изход 23 гл. е свързан с текста в Левит 19:16, където четем: „Да не обикаляш между людете си като одумник, нито да се подигнеш в покушение против кръвта на ближния си. Аз съм Господ“. Забележете, не трябва да сме одумници, иначе казано, забранено ни е да разпространяваме сведения относно ближния, които могат да му навредят, да го опозорят, да го ощетят по някакъв начин. Нямаме право с нашето злословие да пораждаме в умовете на хората лошо мнение за нашия ближен.

Принципно, стиховете в Изход 23:1-9 настояват, че закона за лъжесвидетелството има две посоки – едната, свързана с лъжесвидетелство против ближния в съдебната зала, а другата, свързана с лъжесвидетелство относно ближния сред обществото. От пасажа можем да изведем няколко принципа: Първо, праведният човек трябва да действа според Божия Закон, т.е. не бива да се поддава на изкушението, малодушно да се съгласява с мнението на тълпата или „множеството”, защото в днешно време мнението на тълпата, колкото и мощно да е в своята власт над човешките умове, рядко, ако въобще някога, е в съгласие с Божият Закон. Именно това четем в стих 2, от разглеждания пасаж: „Да не следваш множеството да правиш зло“. Човек трябва да има смелост и вяра за да се опълчи на стадното мислене. Човекът трябва да е под властта на Бога, не под властта на човека.

Второ, както не можем да бъдем ръководени от тълпата, така не можем да бъдем ръководени и от лични съображения или предубеждения. Виждаме това първо в стих 3: „нито да показваш пристрастие към сиромаха в делото му“. С други думи, когато става въпрос за правосъдие, нямаме право нашата жалост към бедния да стане причина за извращаване на Закона. Това правило важи и с обратен знак – не бива да показваме пристрастие към богатия, като по този начин ощетяваме бедния, затова ни предупреждава стих 6: „Да не изкривяваш правото на сиромаха между вас в делото му“. Важно по отношение на личната ни пристрастност е и нареденото в стих 8: „Да не приемаш подаръци; защото подаръците заслепяват видещите и извръщат душите на праведните“. За всички ни е ясно, че подкупите са много тежки случаи на изкривяване на Закона, тъй като заслепяват човека относно истинските проблеми, така че той съзнателно дава лъжливо свидетелство, било като свидетел в съда, като съдия в съдебен процес или като част от обществото. Стих 9 ни заповядва: „И да не угнетяваш чужденеца . . .“ Няма значение дали става въпрос за сънародник или чужденец – всеки има право на правосъдие, както нашият приятел, така и нашият враг, защото, както видяхме, Законът стои над личните ни пристрастия. Можем да кажем нещо повече: В контекста на правосъдието и праведното поведение стихове 4 и 5 заявяват: „Ако срещнеш забъркалия се вол или осел на неприятеля си; непременно да му го закараш. Ако видиш, че оселът на ненавистника ти е паднал под товара си, и не ти се иска да му помогнеш пак непременно да помогнеш заедно с него.“ Всеки, дори и онзи, който ни мрази, има право на помощ, когато е изпаднал в реална нужда. Текстовете в 4 и 5 стих са много силни и ни задължават да не крадем изгубените вещи на неприятелите си, както и да им помагаме, по примера на „добрият самарянин“ без значение дали ни мразят или обичат.

Третият извод, от разглеждания пасаж, можем да изведем от първия стих. В него се осъжда свидетелството, което хората биха дали със злоба, спрямо който и да е човек. Точно това означава „Да не разнасяш лъжлив слух.“ Не само че разпространяваме слухове, но освен всичко друго те са и лъжливи – това ни прави съучастници в лъжата. Понеже стиховете от 2 до 9 са в контекст на първи стих, трябва да заключим, че целият пасаж дава примери за лъжливи сведения или злобно свидетелство против хората с думи или дела, или и с двете. Казано без увъртане, има тясна и неизбежна връзка между думи и дела. Злобата в думите означава злоба в делата. Човек, който разпространява лъжливи и злобни слухове против ближния си, в съда или извън него, логично не би помогнал на този човек, ако „волът му“ се е заблудил или „магарето му“ е претоварено. Нечестният свидетел е по естество нечестив ближен!

Теоретично, в днешно време се приема, че думите не означават нищо или поне не са свързани по никакъв начин с делата. Затова и народът ни е измислил максимата, която доста сполучливо дефинира човешкото лицемерие: „Слушай ме какво говоря – не гледай какво върша.“ Ако не можем да свържем думите с делата, то свободата на словото означава пълно право на изразяване без никакви последствия. Това, обаче, е идеал, който никога не е бил осъществен на практика в човешката история, защото е невъзможен. Мечтата за абсолютната свобода на словото е мит и заблуда! Никое общество никога не е имало такава свобода на словото. Ще ви дам пример: Никой няма да ни потупа по рамото и да ни поздрави за свободно упражненото ни право на изразяване, ако се разкрещим „пожааааар” в препълнен театър, когато няма пожар, нали? Нито пък ще избегнем подвеждането под отговорност, ако публично призоваваме за екзекутиране на министър председателя, нали? Ако пък публикуваме напълно лъжливи и злобни твърдения по отношение на който и да е човек, ще ни съдят за нанесени морални щети. Изводът е, че словото трябва да бъде отговорно, за да бъде свободно, и има истинска обществена необходимост за свобода на отговорното слово. Разбира се, някои от защитниците на „свободата на слово“ са логични в това, че те също изискват свобода на действието, свобода от всякаква отговорност в говорене и действие. Да натъртя: Никое общество не може да съществува, ако бъде позволена такава пълна свобода от отговорност, относно словото!

Библейската позиция относно словото е, че след като е създаден по Божий образ, човекът говори не съзидателно слово, а аналогично слово, тоест той може да мисли и говори Божиите мисли след Бога, и в това се състои силата на човека. Човекът упражнява власт и господство под Бога до степента, до която говори и действа на основата на Божието съзидателно слово. Практически, изкушението на Сатана се състоеше в това, че човекът може да говори свое собствено, божествено, съзидателно слово: „Ще бъдете като богове, да познавате доброто и злото” (Бит. 3:5), каза Сатана. Казано просто, според Сатана, човекът може да установи своето собствено божествено слово, да дефинира сам за себе си кое е добро и кое зло. Това означава, че човек „може“ да пренареди, да пресъздаде реалността, чрез своето собствено, величествено, човешко слово.

Тъй като човекът е създаден по Божия образ, словото наистина е важно за нас. Именно заради това, думите са предмет на две от заповедите в декалога, Третата и Деветата. Третата заповед гласи: „Не изговаряй напразно Името на Господа твоя Бог; защото Господ няма да счита безгрешен онзи, който изговаря напразно Името Му.“ Деветата заповед, нека припомним, казва: „Не свидетелствай лъжливо против ближния си.“ Когато човекът лъжесвидетелства, както и когато употребява напразно името на Господа и по този начин Го хули, той отрича образа в себе си в полза на твърдението на Сатана, че човекът прави, че дефинира сам себе си. Френският философ Жан-Пол Сартър настоява, че човекът сам създава своята собствена същност, т.е. че човекът определя сам себе си и сам създава себе си от нищото. По този начин Сартър се съгласява с позицията на Сатана. Когато човекът дава истинно свидетелство в пълния смисъл на думата, той израства на основата на възстановения Божий образ.

Виждаме, че контекстът на Изход 23:1-9 показва ясно, че вярното свидетелство е част от начин на живот, от духа на правосъдието. Верният свидетел се издига над лични въпроси като приятелство или вражда с някой човек. Идеята е, че трябва да бъдем управлявани от Божия Закон. Големият теолог и философ Корнелиус Ван Тил отбелязва по отношение на философското мислене, „Бог е първичен, човекът е вторичен. Ако човек не направи човешкото познание напълно зависимо от първоначалното себепознание под Бога и не признае, че всяко познание е откровение от Бога към човека, тогава човекът ще трябва да търси познание вътре в себе си като върховна отправна точка.” Точно това правят днешните политически лидери. Те са съгласни с Жан-Пол Сартър, следователно са съгласни и с учителя на Сартър – Сатана. Казано иначе, политиците и днешните хуманисти възприемат своето слово за съзидателно, за първично, за божествено.

Целият псалм 15 набляга на значимостта на напълно истинното свидетелство:

„1.Господи, кой ще обитава в Твоя шатър? Кой ще живее в Твоя свет хълм? 2.Оня, който ходи незлобливо, който върши правда, И който говори истина от сърцето си; 3.Който не одумва с езика си, Нито струва зло на приятеля си, Нито приема да хвърли укор против ближния си, 4.Пред чиито очи е презрян безчестният; Но той почита ония, които се боят от Господа; Който, ако и да се е клел за своя повреда не се отмята; 5.Който не дава парите си с лихва, Нито приема подкуп против невинния. Който прави това няма да се поклати до века.“

Този псалм, практически е коментар върху Изход 23:1-9. Вярното свидетелство отначало до край се основава върху Бога и Неговото правосъдие, не върху човека и неговите желания. Когато Божието абсолютно законово слово бъде отнето, истината и истинното свидетелство изчезват. Без Божието абсолютно Слово, човек може да предложи само фалшиво слово и въобще фалшив начин на живот, не и истината. Истинският авторитет изчезва, когато истината изчезне. Изчезва и способността за разграничаване между добро и зло, правилно и погрешно, защото в екзистенциалния свят на езичника всички неща са относителни, и човекът е над доброто и злото. Когато истината и казването на истината бъдат отделени от Бога и Неговото абсолютно законово слово, и двете изчезват – и свободата и истината. И понеже в света на епистемологията няма неутралитет, то когато свободата и истината изчезнат, биват заменени от лъже-истина и лъже-свобода.

В Притчи 19:5 имаме обобщение на Деветата заповед и на необходимостта от нейното налагане: „Лъжливият свидетел няма да остане ненаказан, и който издиша лъжи няма да избегне.” Накратко, Законът изисква, първо, съдебно преследване на лъжесвидетеля, и второ, съдебно преследване на всички лъжци и клеветници. Библейският закон по отношение на словото не е заявление за свобода на словото, а забрана на лъжесвидетелството в съда и на злобни и лъжливи твърдения по отношение на хора и събития във всекидневните ни дейности. Разликата е много важна. Библейският Закон дава свобода на истината, не на лъжесвидетелството в неговия най-широк смисъл. Истинската свобода на словото почива върху забраната на лъжесвидетелството.

Днешните философи и политици, а и не само днешните, считат, че идеален обществен ред и държавно управление са онези, които са посветени на свободата, които имат за своя основна цел свобода на религията, словото и печата. „Невидимият“ проблем тук е, че общество, което прави свободата своя първостепенна цел, ще я загуби, защото е поставило като своя цел не отговорността, а свободата от отговорност. Когато основното ударение е върху свободата, тази фалшива свобода, насърчавана бива не отговорната, а безотговорното слово. Ако свободата на словото бъде абсолютизирана, лъжата и клеветата в крайна сметка ще бъдат защитавани като привилегия на свободата и ще се превърнат в право– философско и юридическо. Религиозната свобода се превръща в тържество на неверието. Тиранията и анархията се превръщат в господари на обществото. Свободата на словото, печата и религията неминуемо отстъпват пред тиранията, пред контрола на тоталната държава, която единствена има право да определя кое слово е свободно, коя медия говори истината и коя религия е правилна.

Целта вече не е Божият законов ред, в който единствено има истинска свобода. Библейският закон против лъжесвидетелството е в основата на истинската свобода. Днес лъжесвидетелството се толерира в името на свободата на словото и печата, а законите против клеветата са подкопани и логично отхвърлени. Ако лъжливата религия на тоталната държава има висши права над цялото общество, защо трябва да се учудваме, че лъжливото свидетелство се е превърнало в стандарт? Да издигаме свободата над всичко друго, да абсолютизираме свободата означава да отречем разликата между лъжливото и истинното свидетелство. Именно поради ударението върху свободата на словото и печата, днес сме свидетели на постоянна неправда и лъжи. Говорим за „фалшиви новини“, „фалшиви“ са всички новини, които не излизат от устите на властимащите, разбира се. Така управляващите правят себе си последна инстанция, тяхното слово е върховно, божествено. Ех, ако наказателното право беше основано върху библейския Закон, тогава всяка форма на лъжесвидетелство би била престъпление. Всеки случай на лъжа и заблуда, лъжлива реклама ако щете или каквото и да е лъжливо представяне на продукт или събитие, или пандемия, всяко лъжливо свидетелство би било наказуемо престъпление. Понеже лъжесвидетелството получава защита от действащите закони, и то в името на свободното слово, във всяка област на обществена активност се вижда влошаване на качеството. Така е с качеството на печата и с качеството на карикатурите. Журналистите и карикатуристите постоянно свидетелстват лъжливо и защитават своето право да вършат това като „свобода на словото и печата.” Има ли смисъл да говорим за систематичните лъжи в новинарските емисии и печатните издания!? Стана ли ясно, че винаги когато свободата бъде превърната в абсолют, резултатът не е свобода, а тотална деградация. Свободата трябва да бъде под закон, иначе не е свобода. Тук въпросът е кой закон? Отговорът е ясен!

В крайна сметка, свободата като абсолют е просто утвърждаване на „правото” на човека да бъде бог сам за себе си; това означава радикално отричане на Божия законов ред. Така „свобода” е само друго име за претенциите на човека за божественост и автономност. Тази фалшива свобода означава, че човекът е абсолют сам за себе си. Така думата „свобода” е повод използван от хуманистите във всички им разновидности – марксисти, демократи, фабианци, екзистенциалисти, прагматисти и всички други – да замаскират претенциите на човека да бъде бог сам за себе си. Работата е там, че свободата сама по себе си означава свобода за нещо конкретно. Ако всички хора са свободни да убиват, тогава няма свобода за праведен живот – редът и мирът стават невъзможни, защото хората вече няма да са свободни да ходят безопасно по улиците. Ако хората са свободни да крадат безнаказано, тогава няма свобода за частното притежаване на собственост. Ако хората имат неограничена свобода на словото, тогава няма свобода за истината, тъй като няма стандарт, по който да бъде осъдено и наказано разпространението и публикуването на лъжи. В такава ситуация бива облагодетелствано лъжесвидетелството и отречена важността на истината. Апостол Яков заповядва: „Така говорете и така постъпвайте като хора, които ще бъдат съдени по закона на свободата” (Яков 2:12). Виждате ли, има закон на свободата; без закон няма свобода. Законът на свободата е Библейският Закон. По този закон ще бъдат съдени и нашите постъпки и нашите думи.

Плачът на хуманистите за свобода на словото не е нов за историята на човечеството. Ще ви дам пример от по-новата история: Движението за „свобода на словото” в университета Бъркли (Калифорния) в началото на 60-те години на XX век е било логично приложение на идеята за беззаконната свобода. Студентите използвали всякакви начини и поводи, за да крещят нецензурни думи в името на „свободата на словото“, и да изискват „правото” да се съвокупляват открито на територията на университета, като кучета. Тези студенти са били по-логични от своите професори; те са настоявали да доведат свободата на словото до нейното логично заключение, те са осъзнавали лицемерието на либералите, които са им говорили за „свобода на словото“, но са се страхували да я практикуват. Студентите са били логични в своите сексуални изисквания: Ако свободата на словото е валиден стандарт, тогава и свободата на действието е валиден стандарт! Изборът на студентите за безотговорна свобода е бил честен, макар извратен и грешен: студентите са довели либералната идея до нейното логично заключение.

Либералният интелектуалец, както през XX век, така и сега, обикновено възразява против всякакво ограничение върху неговия абсолютен стандарт за свобода на две основания. Първо, той твърди, че „свободата на словото“ е по-важна от кое да е друго съображение, дори ако тази свобода е за сметка на отговорността. Второ, либералът може и да е съгласен, че някои неща са лоши и неприемливи, но за целта трябва да бъдат дефинирани. Така например, в същия калифорнийски университет, който споменах по-горе, се е водила дискусия между професор и неговите студенти, като всички заедно заключават, че порнографията не съществува, защото се оказва, че те не могат да я дефинират. Това е рационалистичната заблуда, че само рационалното е истинско, а рационалното включва онова, което може да се дефинира точно и научно. Парадоксално, нали? Вместо животът да бъде преди дефиницията, дефиницията е преди живота. Това е така, защото за либералните интелектуалци, които днес управляват света, дадено нещо не съществува, докато не бъде дефинирано, докато тяхното предполагаемо съзидателно и определящо слово не го извика в съществувание. Порнографията е доста лесна за разпознаване; тя не е толкова лесна за дефиниране – следователно, порнографията не съществува! Разбира се, много неща в реалността не се поддават на дефиниране. В това се състои слабостта на действащото право. Тъй като то настоява за точно дефиниране на всяка разновидност на престъпление, то създава проблеми за законовите институции. За статутното право не е достатъчно, че е извършено убийство или кражба; трябва да се намери статутна дефиниция и да бъде „съпоставена” с престъплението, и дефиницията трябва да съответства на престъплението, иначе законът няма да признае престъплението като престъпление. За сметка на това, Библейският Закон просто заявява, „Не убивай,”, и „Не кради,” лесно разпознаваеми и без нужда от дефиниране. Тъй като реалността никога не се поддава на пълно дефиниране, точното дефиниране на престъпленията от статутното право означава, че голяма част от престъпната дейност не е включена в списъка от престъпления. Такъв е случая с лъжливото свидетелство в съда и особено в обществото.

И така, очевидно е, че твърде често сме склонни да търсим проблемите в съвременното ни общество вън от себе си, просто не умеем да признаваме собствените си недостатъци, не умеем да виждаме „гредите в очите си“. Притчи 29:8 ни казва:Присмивателите запалят града, Но мъдрите усмиряват гнева.“ Лесно е да дадеш лъжливо свидетелство с една карикатура, претендирайки за „свобода на словото“. Лесно е да се присмееш и да разпространиш лъжата сред обществото, да „запалиш града“ с лъжливи твърдения. Псалм 1 започва така: „Блажен оня човек, Който не ходи по съвета на нечестивите, И в пътя на грешните не стои, и в събранието на присмивателите не седи;“.

Истината е, че днешните „защитници“ на „свободното слово“ са направили завет със смъртта! Прочетете внимателно стиховете в книгата на пророк Исая 28:14-18:

„14.Затова слушайте словото Господно, вие присмивачи, Които господарувате над тия люде, които са в Ерусалим. 15.Понеже сте казали: Ние направихме договор със смъртта, И се съгласихме с преизподнята, Щото, когато заливащата беда минава, да не дойде до нас, Защото си направихме лъжата прибежище, И под измама се скрихме, – 16.Затова, така казва Господ Иеова: Ето, полагам в Сион камък за основа, Камък отбран, скъпоценен, краеъгълен, за твърда основа; Който вярва в него не ще прибърза да бяга. 17.Ще направя правосъдието връвта, И правдата отвеса; И градушка ще помете прибежището при лъжи, И водата ще наводни скривалището. 18.Договорът ви със смъртта ще се унищожи, И съглашението ви с преизподнята не ще устои; Когато заливащата беда минава Тогава ще се стъпчете от нея.“

Обърнете сега внимание на стих 15! Либералните интелектуалци допускат, че Божият заветен Закон не действа, че от практическа гледна точка Бог е мъртъв. Това е отхвърляне на света на закона и причинността и настояване, че човекът живее в неутрален, непричинностен свят на първична фактуалност. Така заветът със смъртта и ада е опит да се анулират смъртта и адът; той е отхвърляне на Божия законов ред в полза на човешки направен ред. Такъв завет с безсмислието е отхвърлен от Бога, и онези, които го сключват, са стъпквани от Божието осъждение (Ис. 28:18). Този завет със смъртта характеризира всяко неверие, и Божието обещание е осъждение върху всички. Човекът и народите правят завет със смъртта, за да избягат от Божия Закон, но отговорът на Бога е да им даде смърт, „предрешено погубление” според Неговото върховно намерение.

Мисля стана достатъчно ясно, че пътят за промяна в едно общество не минава през защита на „свободното слово“, защото, всъщност важно е отговорното слово – то трябва да бъде защитавано, за да сме свободни! Слово, което не носи в себе си лъжливо свидетелство, не разнася слухове, не накърнява нечие достойнство, не руши нечие име, не се присмива, а е съобразено с вечния Закон на Бога. Заради арогантността на днешния човек, заради вдигнатия му срещу Бога юмрук, е много трудно, а за мнозина дори невъзможно, да водят нормален диалог и дори да спорят с инакомислещи хора. Виждаме, че типичен пример по отношение на счупения дискурс са мюсюлманите. За разлика от арогантните либерали, аз съм убеден християнин и именно поради това мога спокойно да си говоря с мюсюлманите по всякакви въпроси, дори го правя. Има много мюсюлмани, които лесно ще потвърдят думите ми. С някои от тях съм водил задълбочени, теологични разговори. Казвам това, защото искам да се разгранича радикално от начинът, по който либералите разбират свободата на словото. За мен един от примерите в отношенията с мюсюлманите е св. Кирил Философ, който в своята „Арабска мисия“ (средата на IX век), води ред диспути със сарацините в Багдат. В следствие на своите апологетични умения, св. Кирил Философ печели доверието и уважението на опонентите си, като успява да освободи хиляди християнски пленници. Не забравяйте, че по това време св. Кирил Философ е дипломат на Византия. Може ли да сравните начинът, по който действа Еманюел Макрон, като съвременен политик, с отношението и начинът по който е действал св. Кирил Философ!? Разбира се, че не можете. Разликата е в това, че св. Кирил Философ е християнин, който разбира какво означава отговорно слово, а Макрон е примитивен езичник, който издига в култ „свободата на словото“, т.е. безотговорното слово.

Ако кажете на някой от моите познати мюсюлмани, че убиецът на Самюел Пати е мюсюлманин, те биха се обидили и категорично отрекли, че убиецът има нещо общо с исляма. Няма да им повярвате, нали? А ще ми повярвате ли ако аз ви кажа, че масовият убиец Андеш Брайвик, разстрелял 77 младежи и ранил още 155, няма нищо общо с християнството, макар той да смята себе си за защитник на християнската вяра, както и за рицар кръстоносец, призван да защити Европа от злите нашественици? Кофти, а!? Но аз не ви призовавам да вярвате на мен. Всичко, което казах дотук е че трябва да вярваме в Бога, в стандартите, които Той поставя по отношение начинът ни на общуване. А начинът ни на общуване не се състои само в думите, които изговаряме, а както видяхме и в делата, които вършим. Онези, които убиват, са просто убийци – зли и безбожни хора, които заслужават същото, което искат да причинят на другите, това е принципа на lex talionis (от лат. законна отплата). А що се отнася до приказващите лъжа, до рисуващите лъжа, до всички либерални интелектуалци издигнали в култ свободата от отговорност – те не защитават свободата на словото, те защитават безотговорното слово. E, ситуацията в днешна Европа е реално отражение на личната ни безотговорност, издигната в религиозна, политическа доктрина – провалът на тази лъжлива религия е неизбежен, а това е окуражаваща мисъл, нали?

Публикувано в Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, Църква, общество, право, философия | Вашият коментар