Законът, християните, статуквото и прочее

nominalchristian-1Да поговорим за ситуацията в България. Ситуация една и съща, ситуация с имитация на промяна, но всъщност ситуация, която никога не води до промяна, а до постоянно възпроизвеждане на една порочна системата. Алтернатива липсва, защото алтернатива у падналия, грешен човек не е имало, няма и никога няма да има. Слушам виковете на хората по площадите, които искат законност, но не искат Закона, който може да им осигури законност – това е и парадокс, и шизофрения – дължи се на естеството на падналия човек.

Какво е законът?

Истината, която не разбират хората, която не разбират правните специалисти, че дори и повечето християни е, че във всяко общество законът е религиозен по произход. Целта на всеки закон е да управлява човека и обществото, тъй като установява и заявява значението на справедливостта и правдата. Само че справедливостта и правдата са морални, т.е. религиозни категории, затова и законът е неизбежно религиозен, защото практически установява върховните етични въпроси в обществото. Затова основополагаща и неизбежна предпоставка на всяко изследване на закона, който и да е закон, трябва да бъде, на първо място, осъзнаването на религиозното естество на закона. Тук може да се кажат много неща, да се приведат безброй аргументи и да говорим за мита на неутралитета, но целта е в кратък текст, да щрихирам фактите. Обяснението на фактите предстои.

Второ, трябва да се осъзнае, че, както казва Дж.Р.Ръшдуни, във всяко общество източникът на закона е богът на това общество. Разбира се, Ръшдуни е абсолютно прав. Ако законът произлиза от човешкия разум, тогава разумът е богът на това общество. Ако източникът е олигархия, или е в системата на съдилищата, или в прокуратурата, парламента, президента или министър председателя, тогава този източник е богът на тази система. Тук няма значение кой олицетворява закона, по-важното е да сме наясно какъв е закона. Историческият преглед на правната наука ясно ни показва, че в цялата история на човечеството, законът по същността си е бил разглеждан и анализиран, като религиозно-хуманистично схващане и дело. Мога да илюстрирам сентенцията на Ръшдуни с думите на диктаторът Мао Цзе Дун, който казва: „Нашият Бог не е никой друг освен масите на китайския народ.” Всички съвременни политици са ученици на Мао Цзе Дун, а заедно с него, всички са духовни деца на хуманистичното, релативистично схващане за закон. Днес, навсякъде по света, законът е изместен от Бога към народа (сиреч към държавата) като негов източник, макар че историческата сила и жизненост на всички общества са били в библейската вяра и закон. Ако днес обществата по целия свят са слаби и жалки, то е именно поради факта, че са забравили, какво всъщност е истински закон и Кой е неговият източник.

Трето, а то е следствие от първите две, е че във всяко общество, всяка смяна на закона е открита или прикрита смяна на религията. Нищо не разкрива така ясно религиозната промяна в обществото както правните революции или „еволюцията“ на законите. Днес сме свидетели на постоянни правни революции. Сами по себе си те не са отричане на религиозната доктрина, на грешния човек, а семпъл опит за промяна, гърч, предизвикан от нищожността на религиозния фундамент, на днешния закон. Обществото се опитва да почерпи своята жизненост и сила от хуманизма, но това е невъзможно, защото този „извор“ на „законност“ е отровен и не може да освежи предсмъртната агония на обществата.

Четвърто, в никое общество не е възможно такова нещо като никаква официална религия. Една религия може да бъде заменена с друга, но промяната е просто бутафорна, защото винаги другата религия е същата, по отношение на своят източник. Ако трябва да се каже по-ясно: Имаме или християнство, или езичество по отношение както на закона, така и на всичко в обществото, произтичащо от закона. Тъй като основите на закона са неизбежно религиозни, никое общество не съществува без религиозна основа или без правна система, която систематизира морала на неговата религия. Религията на българското общество е систематизирана в конституцията и законите под нея. Тази религия е диво езичество и откровена простащина, която агресивно и безпощадно воюва с християнството.

Пето, в една правна система не може да има търпимост към друга религия. Търпимостта, според разбирането на съвременните толерасти, е винаги и само средство използвано за въвеждане на „нова“ правна система като подготовка за нова нетърпимост. Правният позитивизъм, хуманистичната вяра, е жестока и дива в своята враждебност към библейската правна система, но твърди, че е „отворена” към всички и за всички система. Истината е, че логическите позитивисти са нихилисти, а тяхната вяра е нихилистичен абсолютизъм. Всяка правна система трябва да поддържа своето съществуване чрез враждебност към всяка друга правна система и към чуждите религиозни презумпции, иначе извършва самоубийство. Христос казва, че „Всяко царство, разделено против себе си, запустява; и никой град или дом, разделен против себе си няма да устои.“ (Мат.12:25). Езичниците, дори да е подсъзнателно, схващат тази истина и са последователни в себеразрухата си, която задължително е свързана с унищожаване на това, което всъщност им дава живот – животворящият закон на Бога.

Какъв е Законът според Библията?

Според Библията Законът е откровение. Еврейската дума за закон е тора, което означава наставление, направление от дадена власт. Често думата закон (тора) се свърза само с кодекса даден чрез Моисей или по-точно с Декалога. Всъщност, тора е доста по-обширно понятие от просто писан закон. То се отнася за Божието Слово и за неговото цялостно наставление. Сиреч, иде реч за цялата Библия, защото „Всичкото писание е Боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата“.(2 Тим.3;16). В този контекст, няма абсолютно никакво противоречие между закон и благодат. Тук „разбирачите“ ще започнат да ми четат посланието на ап.Яков. Въпросът повдигнат в посланието на ап.Яков е вяра и дела, не вяра и закон. Религията на юдеите бе превърнала закона в посредник между Бога и човека, както и между Бога и света. Исус Христос атакува именно този възглед за закона, а не самия Закон. Сам бивайки Посредник, Исус отхвърли Закона като посредник, за да възстанови Закона в неговата определена от Бога роля, като законен път към святост. Той установи Закона, като даде прошка като Законодател в пълна подкрепа на Закона като осъждащо Слово, което прави хората грешници. От една страна Христос отхвърли Закона като посредник и като източник на оправдание, а от друга призна напълно Закона и спази Закона в дадените му от самото начало смисъл и функции. Исус Христос всъщност отхвърли всички нелепи тълкувания на Закона, които, за съжаление и днес тровят умовете на голяма част от хората, които се мислят за християни.

На следващо място, освен откровение, библейския Закон е и завет. Законът е изявление на Божието господство, посвещаване на народа към Бога във върховно нареден житейски ред. Подчертавам този факт дебело – библейският Закон е върховно нареден житейски ред. Бог, като върховен Господар и Създател, дава Своя Закон на човека, като действие на Своята върховна благодат към нас. В Закона е нареден цялостният живот на човека и практически никъде в Словото не виждаме разграничение между вътрешната промяна у християните и техните дела – напротив, делата свидетелстват за вътрешните ни убеждения.

Третата характеристика на библейския Закон или Завет е, че той представлява план за господство под Бога. Бог призова Адам да упражнява господство на основата на Божието откровение, Божия Закон (Бит. 1:26; 2:15-17). След грехопадението същото това призвание се изисква от благочестивото потомство и беше формално подновено чрез Ной, чрез Авраам, Яков, Израил, чрез Мойсей, Исус Навиев, Давид, Соломон, Езекия и Йосия, а накрая и чрез Исус Христос – „Защото това е Моята кръв на [новия] завет, която се пролива за прощаване на греховете“ (Мат. 26:28). Тайнството на Господната вечеря е подновяване на Завета, така че самото тайнство установява наново Закона, с нарочно избрана група – християните. Хората на Закона сега са хора на Христос, вярващите изкупени чрез Неговата изкупителна кръв и призовани по Неговия върховен избор.

И така, намерението на Бога в изискването към Адам да упражнява господство над земята остава Негово продължаващо заветно слово. Човекът, създаден по Божия образ и задължен да покорява земята и да упражнява господство над нея в Божието име, е призован обратно към тази задача и привилегия чрез своето изкупление и новорождение. Законът е следователно Закон за християнския човек и за християнското общество. На този фон, нищо не е по-смъртоносно или по-опустошително от възгледа, че християнинът има свобода да избере какъв вид закон да има и следва. Подобни идеи, макар да са общоприети от почти всички църкви, са чисто и просто еретична безсмислица.

Възниква въпросът: Може ли държавата да бъде Божий слуга (Рим.13:4) и да пренебрегва Божия Закон? И ако държавата трябва да налага справедливостта със сила, кой дефинира справедливостта, хората, самите владетели или Бога на Библията? Вижте, колкото „религии“ има по света, толкова идеи за справедливост има, но както вече отбелязах, езическите концепции за закон са противни на Бога, следователно трябва да са противни и за всеки християнин. В този ред на мисли задавам още един въпрос: Какъв е законът на държавата днес? Отговорът на Църквата обикновено е небиблейски. Съвременните протестантски теолози заявяват в съзвучие с държавните юридически шамани: „Статично законодателство валидно за всички времена е невъзможно” – това е основната концепция на езическата, хуманистична правната доктрина в съвремието ни. Тогава пак питам: Какво да кажем за библейското законодателство, което казва „Не убивай”, „Не кради” и т.н.? Не са ли тези заповеди предназначени да бъдат валидни за всяко време и за всеки държавен ред? Като изоставят библейския закон, днешните християни логично стигат до морален и правен релативизъм.

Има много християни, които са юристи, но те са заразени от бунтовната идея на Римокатолическите учени от Средновековието, които, в опит да примирят езическата правна традиция с християнството предлагат словосъчетанието „естествено право“ – няма нищо по-нелепо и абсурдно от това! Произходът на понятието „естествено право“ се корени в древното гръко-римско право и религия. Обаче, за Библията, в естеството няма закон, тъй като естеството е паднало и не може да бъде нормативно. Тук е важно всички да знаем и помним, че източникът на закона не е естеството, а Бога. Няма закон в естеството, има закон над естеството, Божият Закон.

Нито позитивният закон, нито естественото право могат да отразяват нещо повече от греха и отстъплението на човека. Изявеният закон е нужда и привилегия на християнското общество. Той е единственото средство, чрез което човекът може да изпълни своя мандат при сътворението – да упражнява господство под Бога. Извън изявения закон човекът не може да претендира, че е под Бога, а остава единствено в бунт против Бога.

Къде са християните?

След изясняването на концепцията за закон, както и какво представлява Закона в Библията се връщам в началото – защо системата постоянно се възпроизвежда и защо „алтернативата“ на статуквото никога не е алтернатива? Има и още един, по-важен въпрос: Защо християните не предлагат алтернатива, а дистрибутират езическата, провалена и постоянно проваляща се хуманистична законова система?

Макар вече да изясних на какво се дължи анемията на християните, предизвикана от драматичното неразбиране за същността на законите и още по-лошо, неразбирането на библейския Закон, измежду нас се намират активисти, които непрестанно призовават за активни действия. Тези действия се изразяват най-често в площадни мероприятия, които са насочени към злите и безбожни управници. Съгласен съм, че трябва да се противим на злото, нещо повече, трябва да го побеждаваме чрез доброто (Рим.12:21), само че християните не ходят на протести с такава цел. Когато крещим по площадите „оставка“, ние никога или рядко издигаме силен глас за Истината. Има смисъл да сме на площадите само ако издигаме Божията Истина и Неговата правда, в противен случай сме просто част от масата. Маса, която се върти в кръг и като глупаво пале си гони опашката.

Историята е изключително красноречива, но за сметка на това се забравя бързо и по-важното – не се разбира. Да погледнем в ретроспекция само последните 30 години: Искахме промяна след почти половин вековния режима на БКП. Още през 1990 година имахме 3 правителства, едно на Георги Атанасов и две на Андрей Луканов. Последваха Димитър Попов, Филип Димитров, Любен Беров и Ренета Инджова, Жан Виденов, Стефан Софиянски. Надеждите на мнозина се възродиха с първото демократично правителство изкарало целият си, четири годишен мандат – това на Иван Костов. След това народа посрещна с хляб и сол Симеон Сакскобургготски. Подир него се вихри Сергей Станишев, а после настъпи ерата Борисов, с прекъсвания от правителствата на Марин Райков, Пламен Орешарски, Георги Близнашки и Огнян Герджиков (три от последните четири са служебни правителства). Знаете ли какво е общото между всички правителства след 1989 година? Всичко е общо. Те са едни и същи зли, езически, мразещи Бога и Неговият Закон управляващи! Всяко правителство бе посрещано с надежда и изпращано с гняв, но . . . пак нищо. Не е ли това ирония!?

В цялата каша от най-новата ни история, „християните“ са все същите имагинерни, заспали, неадекватни същества. Много малко са християните, които виждат и осъзнават дълбоката същност на злите управници, които управляват чрез злите си закони. В този контекст трябва да сте наясно, че промяната няма да дойде от площадите – там се прави винаги едно и също – свалят се сегашните езичници, за да се заместят със следващите такива. Не веднъж съм писал, че протестите са форма на демокрация, чрез която несъгласните с управлението могат да демонстрират недоволството си. Само че християните не са демократи, а теократи. Идеята да се ползват езически инструменти за борба с езичеството е не само жалка и смешна, но и унизителна за християните. Не се съмнявам в новородените сърца на много християни, само че промяната на умовете, която трябва да последва, очевидно е много, дори прекалено бавен процес – дължи се на мързел. Християните са мързеливи, затова предпочитат да маат гащи по площадите, вместо да воюват за умовете на хората, въоръжени с оръжията, описани в Евесяни 6-та глава. Нещо повече, има много библейски примери за съпротива срещу езичеството и нито един от тях не е свързан с площадно-революционни акции – нито един! Самият Исус Христос никога не направи това, което неговите последователи правят днес, с аргумента, че следват своя Господ. Сегашната ситуация е наказание от Бога за беззаконието ни и ние ще си изтърпим наказанието, без значение дали го искаме, разбираме или одобряваме. Ако не го направим, значи обвиняваме Бога в несправедливост. Още нещо: Пророческият глас на Църквата липсва, а щом няма пророчески глас, значи няма и Църква. Разбира се, генералните заключения не са християнски подход към ситуацията, говоря обобщаващо за да предизвикам размисли у номиналните християни и да има кажа директно: Покайте се! Спрете да губите ценното, благодатно, дадено от Бога време за безплодни акции и безсмислени мероприятия, които възпроизвеждат статуквото. Гледайте дългосрочно, работете за поколенията след вас и ги учете на единственият Закон, който може да доведе до реална, истинска промяна – останалото е суета и гонене на вятъра!

О, да, един ден ще отговаряме за всеки пропилян миг, в който е трябвало да вършим правда, вместо да се влачим по площадите, за да подкрепим смяната на един проклетник с друг – това не е нашата мисия, нашата цел, нашето призвание!

Публикувано в Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, Църква, общество, право, философия | С етикет , , | Вашият коментар

Невежество и страх

страх-1

Налага се да дам кратки разяснения по един изключително важен и наболял въпрос сред обществото на домашно образоващите родители. Става дума за истерията, свързана със записването на домашните ученици в най-различни Ъмбрела училища, за да се избегне репресията на екипите за обхват. Защо родителите правят всичко това? Преди това, обаче:

Постановка на въпроса:

Екипите за обхват работят на база подзаконов нормативен административен акт. Това е Постановление 100 на МС от 8 юни 2018 година – за създаване и функциониране на Механизъм за съвместна работа на институциите по обхващане и включване в образователната система на деца и ученици в задължителна предучилищна и училищна възраст. Легалното определение за нормативен административен акт може да прочетете в Раздел III от АПК, чл.75: Нормативните административни актове са подзаконови административни актове, които съдържат административноправни норми, отнасят се за неопределен и неограничен брой адресати и имат многократно правно действие. Тук няма да разглеждаме дали конкретното постановление отговаря на условията за законосъобразност и има ли основания за оспорването му по чл.146 от АПК. Достатъчно е да се каже, че условията за законосъобразност са свързани с петте елемента установени от правната теория и абсолютно задължителни за всеки административен акт, а именно 1) Компетентност; 2) Спазване на установената форма; 3) Производство; 4) Съобразяване със съдържанието на закона; 5) Съобразяване с целта на закона; Ако дори едно от петте задължителни условия не е спазарено, конкретният акт е незаконосъобразен! Моето мнение е, че Постановление 100 на МС от 8 юни 2018 година има изключително тежки пороци и трябва да се атакува във ВАС. Това, което ме успокоява в случая е, че за разлика от индивидуалните и общите административни актове, нормативните административни актове нямат давностен срок и могат да се атакуват по всяко време. Искам да кажа, че Постановление 100 подлежи по всяко време на съдебен контрол, просто трябва да намеря време да предизвикам съответното производство.

Фактическо състояние:

След като изяснихме, че Постановление 100 на МС от 8 юни 2018 година е просто нормативен административен акт, а не закон, който инкриминира не посещението на държавно училище, разбираме и че самото „нарушение“ (не посещението на държавно училище) не е престъпление, а административно нарушение. Не знам това какво ви говори, но се надявам да разберете, че „нарушението“ „не ходене в държавно училище“ не е престъпление! Това нарушение не се наказва по НК, а по ЗАНН, а производството му е в АПК. Разбира се, когато говорим за наказания, трябва да отчетем и факта, че ЗАНН дава общата картина относно наказанията за административни нарушения, но ако има специален закон, който включва наказателна част в себе си, то той дерогира основния закон. В случая, специален закон е ЗПУО, а основен ЗАНН. Само че ЗПУО изрично декларира, че наказателни постановления по глава XIX – „Административнонаказателни разпоредби“ се издават по реда на ЗАНН: Чл. 353 от ЗПУО: „Актовете за установяване на нарушения и наказателните постановления по тази глава се съставят, издават и обжалват по реда на Закона за административните нарушения и наказания.“ Всичко дотук означава, че не посещението на държавно училище се наказва като административно нарушение по ЗАНН!

Административно наказание:

Чл.12, ЗАНН: „Административните наказания се налагат с цел да се предупреди и превъзпита нарушителят към спазване на установения правен ред и се въздейства възпитателно и предупредително върху останалите граждани.“ Няма съмнение, че освен предупредителна и превъзпитателна цел (както сочи цитирания член), наказанието е израз и на държавната репресия. Просто трябва да е ясно, че административното наказание е предвидена в закона санкция, израз на държавната наказателна репресия, налагана по административен ред за извършено административно нарушение, която принуждава нарушителя да претърпи определено по закона увреждане на неговите материални или други интереси и има за цел, както видяхме в чл.12 на ЗАНН, да укаже предупредително и възпитателно въздействие върху него и останалите членове на обществото.

След като сме наясно, че ЗПУО препраща към ЗАНН относно АУАН и НП, поглеждаме какви са предвидените санкции. Според чл.13 на ЗАНН е очевидно, че единствените наказания, които могат да бъдат наложени на родителите затова, че не си пращат децата в държавно училище, са обществено порицание или глоба. Глобата, според чл.31 на ЗАНН е: Който не изпълни или наруши законно разпореждане, заповед или наредба на орган на властта, включително във връзка със стопанските мероприятия на държавата, се наказва с глоба от 2 до 50 лева.“ Чл.32(1) от ЗАНН предвижда по-високи санкции, дори е факт, че те са определени конкретно за нарушаване актове на МС. Нека видим: Който не изпълни или наруши постановление, разпореждане или друг акт, издаден или приет от Министерския съвет, ако деянието не съставлява престъпление, се наказва с глоба от 100 до 2000 лева.“ Разбира се, Постановление 100 на МС е координационен механизъм, който не е създаден с пряка цел да установява административни нарушения. Самото Постановление ще коментираме подробно в друг текст. Тук е важно да се разбере ясно, че на родителите, евентуално, може да се наложи наказание по чл.31 от ЗАНН. Глобите по чл.32(1) от ЗАНН могат да се наложат на служителите от координационния механизъм, ако самите те не изпълняват въпросното постановление на МС!

Сега е важно да отбележя кои са наказващите органи:

По конкретния въпрос – не посещение на училище, наказващият орган е кмета на общината или длъжностно лице, на което кмета е делегирал тази функция. Тук имаме и хипотезата на чл. 28 а) от ЗАНН, че За маловажни случаи на административни нарушения наказващият орган може да не наложи наказание . . .“ – т.е. кметът може да не предприеме никакви действия, а с това случаят е приключен!

Трябва да обърна специално внимание на два факта, които са основни принципи в административнонаказателната отговорност: Първият принцип е, че е абсолютно задължително да се зачита личната и морална сфера на нарушителя. Административната отговорност по никакъв начин не подронва положението на домашно образоващите родителите като добри граждани на обществото, нито пък дава основание да се подронва престижа им. За разлика от углавно-наказателното право, където съществува институт на съдимост, административното наказание не се свързва с никакви регистрации, които установяват, че дадено лице е било или се е считало за нарушител. Вторият много важен принцип е свързан с недопустимостта за налагане на повторно наказание за едно и също деяние (non bis in idem). За едно административно нарушение може да се наложи само едно административно наказание, предвидено в закона. Налагането повторно на друго наказание за същото деяние е грубо нарушение на законността!

Още един важен акцент: Административното производство, за разлика от гражданското и наказателното, е много по-бързо. С тази цел са предвидени изключително кратки срокове за налагане на наказания. В чл.33 в) от ЗАНН е записано: Не се образува административнонаказателно производство, ако не е съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението, . . .“ Това буквално означава следното: При положение, че според ЗПУО образованието е задължително от 5 годишна възраст на детето, в момента, в който детето е навършило 6 години е изтекла една година от извършване на административното нарушение. Ако детето ви е над 6 годишна възраст и никога не е било записвано в държавната образователна система, няма законна сила, която да даде право на който и да е служител да образува административнонаказателно преследване срещу вас! Пак казвам, няма законово основание за административнонаказателно преследване – сроковете са пропуснати! Единственото, което длъжностните лица, ангажирани по механизма за обхват могат да направят спряно вас е препоръки, увещания, пиене на кафе и приятни разговори за смисъла на образованието в държавната система – нищо повече!

Лично аз се изкушавам да коментирам накратко и хипотезата на чл.8 от ЗАНН, а именно: Не са административни нарушения деянията, които са извършени при неизбежна отбрана или крайна необходимост.“ В интерес на истината, съвсем отговорно считам, че не присъствието на децата ми в държавната образователна система са категоричен израз на „неизбежна отбрана и крайна необходимост“. Не мога да не защитя децата си от средата (физическа и ментална) в държавните училища, както и не мога да не изпълня задълженията си по отношение на тяхната отбрана, които считам за крайна необходимост. Няма доказателства за безопасността на училищната среда, точно обратното е, има доказателства затова, че същата е крайно опасна и неподходяща за деца.

Дори да оставим настрана заиграването ми с института на неизбежната отбрана, по-горе изложените факти казват ясно няколко изключително важни истини: Първо, административното нарушение „не посещение на държавно училище“ не е престъпление! Второ, за въпросното нарушение може да не бъде издавано наказателно постановление, заради ниския заряд на обществена опасност. Трето, сроковете за налагане на административни наказания са кратки, а когато става въпрос за нашето административно „нарушение“ са буквално неприложими. Четвърто, дори и да се наложи наказание за „не посещение на държавно училище“, то може да е порицание или глоба в размер на до 50 лв. Пето, ако ви глобят, дори и с максималния паричен размер, предвиден в чл.31 на ЗАНН (крупната сума от 50 лв.), не могат да ви глобят отново за същото административно нарушение.

Изводите:

След като макар и вкратце изяснихме законовите постановки, въпреки че може да има различни хипотези, с които така или иначе се занимавам, но в случая не са цел на изложението, нека се върнем към въпроса в началото на статията: Защо родителите записват децата си в Ъмбрела училища? Разбира се, ако родителите смятат, че записването на децата им в някаква училищна форма е практично и полезно от перспективата на самия учебен процес, тогава да, съгласен съм, има логика, това е осъзнато и адекватно родителско решение. Моите наблюдения, обаче, са съвсем различни. Родителите записват масово децата си в Ъмбрела училища, защото изпитват истеричен страх от администрацията, както и защото са драматично невежи, по отношение на действащото в страната законодателство. Това е чистата истина и самото и констатиране не е обвинение, а призив за самообразование, защото адекватната реакция срещу системата винаги носи по-добри и по-ценни резултати, отколкото хаотичните действия, продиктувани от страх и невежество. Не се заблуждавайте, като се оправдавате, че действията ви са чисто практични и носят някакво спокойствие или полза – това са фалшиви аргументи, които много добре разбирате, но не желаете да си признаете.

Не си мислете, че след като сте записали децата си в някаква Ъмбрела система, поради страх и невежество, а не заради конкретна образователна цел, сте си решили адекватно проблемите. Вие все още сте невежи и страхливи родители, които са приели некомпетентен съвет за временно решение на несъществуващ проблем. Целта не е да затрупвате възникващ пожар със сухи съчки, самозаблуждавайки се, че щом огънят вече не се виждат, опасността е предотвратена. Правилните действия са свързани с реално разбиране на възникналата ситуация и предприемане на съответните хладнокръвни и законово обосновани действия.

Искам да подчертая дебело и категорично, че Асоциация за домашно образование (АДО) не следва, не поддържа и безусловно отхвърля политика, която насърчава и разгаря страховете на родителите, като ги подтиква да записват нецелесъобразно децата си в Ъмбрела системи, без това да е обвързано пряко с образователния процес! Записване на децата в училищна система, само заради записването е абсолютно порочна практика, която по нищо не се различава от идеята децата да са записани в държавната образователна система. Това, че някое дете е записано някъде си не означава, че то получава адекватно и пълноценно образование!

И така, всеки е свободен да действа както намери за добре и счита за правилно, относно ползването на Ъмбрела системи, дори това да означава продължаващо съществуване в животински страх от административно преследване. Просто трябва да е ясно, че АДО не дава подобни съвети и не подкрепя подобни действия! Ако някой си позволява да дава съвети за защита от държавна репресия чрез ползването на училищни системи, действа само и единствено от свое, лично име, и както многократно повторих, причината за подобни съвети и действия са просто противни за мен страх и невежество. За да се преодолеят тези пороци, свързани със страха и невежеството е нужно усилие, което, в 99,99% от случаите, родителите считат за неоправдано. Това означава, че предпочитат да действат хаотично и първосигнално, вместо да четат и да се образоват. При това положение оставам с най-добри пожелания към вас, уважаеми родители, да се замислите какъв е примера, които давате на собствените си деца, когато действате водени от страх и невежество. Помислете си добре!

Публикувано в Държава, Етика, Закон, Образование, Семейство, общество, право | С етикет | Вашият коментар

Ако обичате, закрийте МОН!

1Статията ще се разбере по-пълно и ясно, ако се прочетат всички посочени линкове в текста.

 

В Портала за Обществени консултации на Министерски съвет има един незаслужено пренебрегнат и оставен без сериозен коментар чиновнически „шедьовър“, стратегически при това, който се промъкна тихо и незабелязано в живота ни, заглушен от каламбура около „Национална стратегия за детето 2019-2030“.  Текстът е дело на „експерти“ от Министерството на образованието и науката (МОН), който факт буди у мен истински бурни чувства. Както казваме в подобни ситуации: „Едно си баба знае, едно си баба бае“ – В ситуацията, за която говорим, тази поговорка пасва на МОН „експертите“ като мазно петно на работнически гащеризон, като мухи в кочина с живи свине или като гузна душа в тялото на политик.

Тоя път „бабичката“ е особено упорита, глупава и недалновидна, защото въпреки проблемите (меко казано) с Национална стратегия за детето 2019-2030, лансира без много шум, след вяло обществено обсъждане, поизтупания от праха стратегически проект, с етикет: „Стратегия за възпитателната работа в образователните институции 2019-2030“. Айде стига бе! Много стратегически глупости в бедното ни и заспало общество, човек не може да ги следи всичките. Генезиса на тази стратегия, която със своите 20 странички е направо невръстно джудже пред по-големия си събрат, стратегията за детето, е очевиден, освен това е не по-малко претенциозен и опасен документ. Виждам, че през април миналата година е било първото й представяне, а статията в сaйта на Синдиката на българските учители завършва с недвусмисленото изречение: „Предстои Стратегията за възпитателната дейност в образователните институции (2019-2030) да се реализира във всяко българско училище и детска градина.“

В края на миналата година, министър Вълчев говори в дългото изказване за това, какво обществото очаква от МОН и в цялата локумджйска тирада обръща внимание на „обхващането, приобщаването и интеграцията на всяко дете в образователната система“, като тук има предвид противозаконните и дори античовешки Решение 373 на МС от 05.07.2017 г. и Постановление 100 на МС от 08.06.2018 г., както и на това, че „обществото има потребност и очаква по-силна възпитателна функция от образователната система“ – тук има предвид точно „Стратегия за възпитателната работа в образователните институции 2019-2030“. Знаем, че държавата не се е отказала от противозаконната репресия, свързана с издирването на деца, които не са в държавните училища, но очевидно не се е отказала и от идеята си да възпитава хорските деца. Впрочем, очевидно въпросната стратегия се прилага, защото имаме редовно издаден административен акт, в случая Заповед на директорка на детска градина в Габрово, която утвърждава „Стратегия за възпитателна работа“ в повереното й ведомство. В самият документ се цитира дословно „Стратегия за възпитателната работа в образователните институции 2019-2030“, разбира се със съкращения, защото няма как една заповед да е 20 страници, но това, което е цитирано е копи-пейст. В крайна сметка обаче имаме доказателство за приложението на въпросната възпитателна стратегия. Още повече, че същата се споменава и в Годишния план за работа на РУО София-град за учебната 2019-2020 г.

Когато прочетете „Стратегия за възпитателната работа в образователните институции 2019-2030“, ще ви направи впечатление срамежливото избягване на първични юридически текстове, които ясно декларират чие право и задължение е възпитанието на децата: Чл. 47 (1) от КРБ – „Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.“ Това, че държавата се опитва да размени ролите и тя да стане водеща във възпитанието на децата, а родителите да я подпомагат в дейността й е не само незаконно, но и цинично и античовешко, ако щете. Това е тоталитарен подход и поглед към детето, който за съжаление се е дълбоко и трайно впил в умовете на чиновниците и спомоществователите им.

Поглеждайки към текстовете на документа четем: „Настоящата Стратегия за възпитателната работа в образователните институции, наричана по-нататък за краткост Стратегията, е първият стратегически документ, който структурира политиките и мерките, свързани с възпитателната работа в образователните институции. Стратегически, стратегически, колко да е стратегически? Колкото да нагнети отново напрежение сред родителите и да се потърси отговорност за задкулисните планове на управляващите да индоктринират децата на родителите. Ако целта е такава, не се съмнявам, че отпор ще има. И трябва да има, защото идеята да се наруши Основният правен документ в Републиката, чрез което нарушение да се ограбят основни права, е посегателство върху свободата ни, с което никой нормален родител не би трябвало да се съгласява.

Ето още един знаменателен текст в стратегията за възпитание: „Възпитателната работа е неизменна част от цялостния образователен процес. Това е заложено в Закона за предучилищното и училищното образование в дефиницията за образованието като процес, който включва обучение, възпитание и социализация.“ Тук се прави препратка към Чл. 3 (1) от ЗПУО, който гласи: „Образованието като процес включва обучение, възпитание и социализация.“

Всъщност, определението за образование, колкото и семпло да е, отговаря на истината. Образованието наистина включва обучение, възпитание и социализация, както много други неща, разбира се. Въпросът е по-фундаментален отколкото се представя. Този фундаментален въпрос се свежда до простото питане: Кой и кога е дал права на държавата да образова децата ни? Лично аз не съм делегирал правата за образованието на децата си на държавата и дори нещо повече, не съществува закон, който да го изисква. Конституцията заявява, в чл.53 (1), че: „Всеки има право на образование.“  Правото на образование не е обвързано със задължение, какъвто е случая с родителското задължение да се възпитават децата, декларирано в чл.47 (1) от КРБ. Да, вярно е, че чл.53 (2) от КРБ дословно гласи: „Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително.“, но както изглежда, това няма отношение към образованието. Защо ли? Ами защото самата стратегия, опирайки се на ЗПУО твърди, че „Образованието като процес включва обучение, възпитание и социализация.“ Следователно, изискването за задължително училищно обучение не е образование, защото самото обучение е компонент на образованието, заедно с възпитанието и социализацията. Конституцията не казва, че е задължително училищното образование, за да заключим, че конституционалистите от 1991 година са имали предвид, че държавата трябва да обучава, възпитава и социализират.е. да образова. Дори повече, конституционалистите директно завяват, че един от компонентите на образованието – възпитанието, е право и задължение на родителите – чл.47 (1) от КРБ. Става ясно, че Конституцията заявява правото на образование за всеки, но дава един от компонентите на образованието – обучението – на училищата, а друг компонент – възпитанието – на родителите, а социализацията кучета я яли. Апропо, понеже държавата няма конституционно право да дава образование, самото име на сега действащият закон: Закон за предучилищното и училищното образование – е противоконституционно! Същото се отнася и за Стратегията за възпитателната дейност в образователните институции (2019-2030), както и за всички нормативни или административни актове, които си позволяват да използват неправомерно думата образование.  В тази каша е крайно време някой от компетентните за това органи да сезира Конституционният съд, за да се изкажат по този въпрос и мъдрите „старци“. Подозирам, че досега никой не е сезирал КС, защото въпросът е неудобен за тоталитарния уклон на днешната ни държава.

Но нека прочетем още един бисер от стратегията: „За целите на Стратегията възпитанието се дефинира като процес на формиране на отношения – ценности, нагласи, мотиви, насочени към развитие на личността като индивидуалност и член на обществото. То е неразделно свързано с процеса на обучение, осъществяван в образователните институции, в контекста на индивидуалната и обществената значимост на образованието и е насочен към постигане на лични и обществени цели, удовлетворяване на потребности на индивида и обществото, както и със създаване на условия за всяко едно дете и ученик за реално и активно участие във всички дейности, свързани с неговото развитие.“

– В кратко изявление, думите образование, възпитание и обучение са разбъркани с „голямата лъжица“ в държавната тенджера за готвене на нормативни актове. Чиновниците и етатистите, които им дават акъл, винаги ме изумяват с умението си да направят каша, от какъвто и да е обществен продукт. В контекста на цитираното по-горе словоблудство, моят въпрос е доста простичък, дори елементарен. След като ще правим колаборация между образование, обучение и възпитание, защо не тръгнем в правилната посока? Вместо, да теглим килима изпод нозете на родителите, като им отнемаме конституционното право да възпитават децата си, да изтеглим обучението изпод държавните крака и да го върнем на семейството, което трябва да контролира процеса, без каквато и да е претенция от страна на държавата за формиране на ценности и нагласи, каквито тя претендира да формира чрез стратегията си. Така де, очевидно ценностите са част от възпитателния процес, което благосклонно или по-скоро далновидно Конституцията предава в родителските ръце. След като е така, нека не се свеним и да си приберем и обучението – не че аз не съм го направил, барабар със социализацията и сега мога да се похваля със завършен образователен процес за децата си.

Завъртя ли ви се главата? Ще ви се завърти зер. Кашата е пълна! От Конституцията, та чак до заповедта на другарката, пардон, директорката на детската градина в Габрово, всичко е един административен тюрлюгювеч.

Айде още един бисер за последно, другото ви го оставям за домашно: „Развитието и формирането на ценности чрез съответна педагогическа дейност е в основата на възпитателната работа в образователните институции.“ – Класика!

Понеже по-горе ви завързах акъла на фльонга с конституционните маневри на депутатите от VII-то ВНС, сега ще ви цитирам нещо много по-простичко и ясно. Знаете ли, колко прекрасен и ясен текст има в Семейния кодекс?  Вижте: Чл. 125 (1) Родителят има право и задължение да се грижи за физическото, умственото, нравственото и социалното развитие на детето, за неговото образование и за неговите лични и имуществени интереси. (2) Родителят отглежда детето, формира възгледите му и осигурява образованието му съобразно възможностите си и в съответствие с нуждите и наклонностите на детето и с цел израстването му като самостоятелна и отговорна личност.

Ако трябва да решавам, на кой документ да се доверя, предпочитам да е нормативния, пред административния акт. Семейният кодекс е нормативен акт, за разлика от разглежданата тук стратегия, която е административен акт. Понеже, няма как един закон, какъвто е  Семейния кодекс да противоречи на КРБ, се предполага, че законодателя е тълкувал правилно текстовете й. И ето, Кодексът ни казва, че родителят има право и задължение да се грижи за образованието на детето и да му осигурява образование според възможностите си. Ха сега де!? Според „мъдрите“ чиновници писали „Стратегия за възпитателната дейност в образователните институции (2019-2030)“, образованието включва: „обучение, възпитание и социализация“. Ето на, Семейния кодекс казва кой е отговорен и задължен за детското образование – родителите! Стана тя, каквато стана. Значи образованието, с все що е включено в него, плюс формирането на възгледите на детето е право и задължение на родителите, според авторитетния Семеен кодекс, който се опира на Конституцията. Оттук нататък, може да си вземете стратегията за възпитателната дейност, другарки и другари и да си я заврете в . . . зад. . .ния джоб.

Накрая искам да се застраховам, за да не ме обвини някой, че пригласям на мазните грантаджии от Национална мрежа за децата, защото същите са се противопоставили на Стратегията за възпитателната дейност в образователните институции (2019-2030). Само че мотивите, които бандата на Георги Богданов изтъква против стратегията, са точно точките в стратегията, които аз харесвам – логично. В крайна сметка, ако сте разбрали написаното, иде реч не затова какво ни харесва, а затова какво е редно, правилно, законно. Защото, днес държавата прави това, което не трябва, понеже ние не правим онова, което трябва.

Остана само да помислите, да прецените и да решите, кой трябва да образова (възпитава, обучава и социализира) децата ви. Лично за мен текстовете в Конституцията, както и в други закони са пределно ясни – отговорността и задължението за образованието на децата лежи върху плещите на родителите, а държавата е незаконен узурпатор. За да се реши проблемът е нужно да закрием някои ненужни институции, които творят безумни нормативни актове. Ако обичате, може ли да започнем с Министерството на образованието и науката!

Публикувано в Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, общество, право | С етикет , | Вашият коментар