Няколко думи за възпитанието

2126sСпоред представително изследване на „Алфа Рисърч“, направено в самия край на 2018 г., две трети от българите смятали, че училището трябва и да възпитава децата ни. Съвсем искрено се питам, какво друго прави българското училище днес, че освен това, дето уж прави, трябва и да възпитава!? Ако се опра на чисто емпиричните си наблюдения, пред „ . . . и възпитава“, бих могъл да сложа: Отвращава и възпитава или унищожава и възпитава, или развращава и възпитава и т.н. При всички положения е ясно, че освен онова дето се прави в училищата, трябва да се добави и възпитание – поне според 2/3 от българите. Това силно ме обезпокои, понеже, заради познанията си по история (не са придобити благодарение на училището или университета) веднага се сетих за тоталитарния закон в комунистическа България от 1946 г., наречен: „Закон за обществени грижи и възпитание на детето“. Очевидно е, че голяма част от българските родители биха се зарадвали на подобен закон, но . . . да не се отплесваме от същността.

Направих си труда да проверя смисъла на думата „възпитание“ в Тълковния речник и прочетох следното: „Системно въздействие върху някого (обикн. дете) с цел да се формира характерът му.“ Много точно казано! Ето ви още едно определение за възпитание: „Процес, при който се цели формиране на личностни качества, отношение към света, норми и форми на поведение. “ Също, много добре казано! Според Конституцията на Република България, чл.47 (1) „Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата.“ Чудесно! Значи, ако се вярва на въпросното социологическо проучване, то повече от половината семейства в страната (66% за да сме точни) са склонни да се откажат от конституционното си право и задължение да си възпитават децата.

Сещам се за една чудесна история, която четох във великолепната книга на Дж.Р.Ръшдуни „Интелектуална шизофрения“. Историята е част от биографичната книга на д-р А. Накашян. В нея, той разказва за думите на майка му към учителят, когато тя го е завела за пръв път на училище. Ето кратък цитат от книгата:

PINK FLOYD: THE WALL

„Майката на Накашян го завежда в училище и го поверява на учителя с думите: „Плътта му е твоя, но костите са мои.”[1] Тази често използвана поговорка има двойно значение. Първо, тя дава на учителя власт да преподава и дисциплинира детето. Детето принадлежи на родителите, но на основата на това те възлагат власт на учителя. Второ, тя дава плътта на учителя, за да бъде моделирана или наказвана при необходимост, но костите, основната структура, остава на родителите. Такова образование, макар често да е доста погрешно, все още има здрава основа в това, че не допуска правото да се пресътворява детето, а се стреми към неговото развитие на основата на семейството и обществото. Съвременното образование все повече не се интересува от плътта, но изисква костите на детето, т.е. правото да се пресътворява детето по своя собствен образ. Когато на училището се дава плътта, а не костите, то служи като обществен посредник и ограничава функцията си до образование. Когато училището изисква костите, то заявява, че правата принадлежат на училището и си присвоява функциите на дома и църквата.“

Тази история има и трета страна, която ми се ще да отбележа. Колкото и да претендира за „костите“ на детето, те едва ли биха останали за майката на Накашян. Всъщност, това е и проблема на днешните родители, които желаят училището да възпитава децата им: Възпитанието е неизбежен факт и въпросът никога не е възпитание или не възпитание, а какво възпитание? Ако използваме за някоя личност клишето, че е невъзпитана, това просто означава, че въпросната личност е била възпитана невъзпитано или погрешно – тук възниква и въпросът, според кои стандарти е възпитана въпросната личност? Нали така, ако възпитанието е системно въздействие върху някого, с цел формиране на характер, то не можем да кажем, че еди-кой си страда от липсата на характер, т.е. някаква система от ценности, чрез които дефинира реалността. Колко ценни са ценностите е пак отделен въпрос.

Ако философският въпрос за възпитанието ни е ясен, трябва да се запитаме, на какви ценности би могло да възпита децата ни съвременното училище? Точно тук започва драмата: За съжаление, за детето днес училището е в много голяма степен неговия свят, а държавното училище не е готово, никога не е било готово, да поеме тази тежка отговорност и затова то просто вреди на детето и неговото семейство. Детето, което е предадено в ръцете на училищните власти веднага бива убедено, че учителят знае всичко и авторитетът на родителите мигновено отива в кошчето за боклук. Парадоксът е, че родителите са ходили в същото училище, но разбира се са забравили всичко или почти всичко, което са учили. Още по-големият парадокс е, че макар този факт, родителите желаят децата им да минат по същия път!? Всичко това по никакъв начин не пречи на училището да подкопава авторитета на семейството, като обществена институция. Училището е свят на власт и влияние, и понеже днес то е под властта на нечистоплътни политици и влиянието на външни господари, не е чудно, че постоянно злоупотребява със своята власт, полагайки систематични усилия да изкорени всички религиозни и семейни връзки на детето и да произведе един ум и характер без корени, разрушителен както за личността, така и за обществото – просто се огледайте! За нещастие, в твърде голяма част от светското образование тази липса на корени е критерий за успешен ученик и колкото по-напреднало е обучението, толкова по-радикално е отчуждението от семейството и дома. В този смисъл образованието днес е антихуманно и шизофренично – всичко това е всъщност неизбежна част от държавното възпитание на децата!

Възпитанието днес представлява индоктринация в агресивен политеизъм. До преди одържавяването на  Възрожденските училища в България ценностите на детето са били монотеистични в смисъл, че то е било възпитавано под властта на родителите си и е споделяло тяхната вяра като е нямало други учения или ценности освен семейните – точно същото е искала и майката на Накашян. Днес, в държавното училище детето е подложено на влиянието на множество противоположни вярвания и учения. Това означава, че възпитанието и образованието на съвременното дете е политеистично. След време, когато децата пораснат и станат зрели маже и жени се женят (поне някои от тях), но мъжете се женят не за дъщерята на дадени майка и баща, а за ученичката на много хора, продукт на неизброимо количество, божества, идеали, политики, сили и пр. Същият е и процесът, от гледна точка на жената: Тя не се омъжва за мъж, възпитан в определено семейство, а за мъж, продукт на политеистичната, общообразователна култура в държавното училище.  Децата са подложени на интелектуално разчленяване, понеже безспорно живеем във фалшив, политеистичен свят и всичко в този свят – изкуство, образование, преса, телевизия, кино и държава налагат претенциите на мултикултурализма. На всеки ъгъл се изправяме лице в лице с враговете на семейството и правото му да възпитава децата си. Примерите са безброй и едва ли е нужно да се споменават поотделно.

Как българските родители отговарят на този политеизъм, по отношение възпитанието на децата им? Очевидно с одобрение и аплодисменти, щом повечето от тях желаят да предадат „плътта и костите“ на децата си именно в ръцете на държавните, дотирани с откраднати от хората пари училища. Има и друга група от родители, които виждат проблемите, но предпочитат да им отговорят с отстъпление в безнадежден изолационизъм – бягство от света. Подобен отговор е по-скоро подкрепа за политеизма, съюз с него. Оправданието на тези родители е меко казано нелепо, защото те си мислят, че чрез бягство от битката отстъпват територията на семейството по стратегически причини. Само че, когато тоталната държава завладее част от територията на семейството, в случая възпитанието на децата, заради вашата пасивност, страх и бягство, много трудно бихте я отвоювали обратно.

38560-homework-help-1200.1200w.tn

На фалшивото, политеистично държавно възпитание трябва да отговорим с истинско, семейно образование и възпитание! Ако семейството разбира величината на призванието си и тежката задачата, с която е натоварено, и се подготви да реши проблема, а сетне вземе и да го разрешава, то убеден съм, че незаконните претенции на държавните „възпитатели“ ще се свият като зла сянка пред слънчев лъч. Семейството не е институция за бягство или за изолация, а място за подготовка и израстване във вяра, която може да променя цели общества и народи. Моето разбиране е, че семейството трябва да се включи в битката за собственото си оцеляване и това определено е пряко свързано факта, че децата трябва да бъдат възпитавани от своите родители в едно сплотено и регулирано от справедливи закони общество. Работата наистина е много и никак не е лесна, но слава Богу, някои от нас са я вече наченали.

 

[1] (A. Nakashian, A Man Who Found a Country, p. 9. New York: Crowell, 1940.)

Реклами
Публикувано в Държава, Етика, Образование, Семейство, общество, философия | С етикет | Вашият коментар

Колективизация

TKZS_1878

Започналата масова колективизация в България, в края на 40-те и през 50-те години на XX век, довежда до невиждани драми в българското село. За по-младите читатели, става въпрос за насилствено отнемане на добитъка и земите, на селските стопани от комунистическата власт. Следва одържавяване чрез тъй-нареченото ТКЗС (Трудово-кооперативно земеделско стопанство) – земите и добитъка стават . . . общи, т.е. държавни. Архивите на комунистическата Държавна сигурност изобилстват с материали, които говорят за отчаяната съпротива на хората по селата. Съпротива, която продължава или по-скоро ще продължи, както ще видим в тази статия, до самото рухване на тоталитарния режим у нас. Нека видим някои документи, които описват съпротивата на българите срещу тиранията на комунистите:

1

2

3

4

5

Това е част от строго секретна докладна записка по отношение съпротивата срещу колективизацията в пловдивско. Може да намерите този и много други документи свързани с темата в сайта Държавна сигурност.com.

Разбира се, комунистите не се задоволяват с факта, че има „вражески елементи“, които оказват съпротива на режима. Машината започва да работи безпощадно и да мачка всеки, който дръзне да се противопостави на партийната линия. Такъв е и случаят с моя прадядо, който отказва да се подчини на репресивния апарат и страда тежко за решението си.

Разбира се, днес е по-различно или може би не!? Почти 30 години след уж падането на комунистите от власт и поемането по пътя на демокрацията, българите все още са в положението, в което бяха и по време на 45 годишния режим. Да, земята вече не е в ТКЗС-та, но е в ръцете на бившите ТКЗСарски вождове, които смениха формата на режима, но не и съдържанието му. Едно е сигурно – вече никой не може да обвини крупните земевладелци в колективизация, защото те съвсем „честно“ в конкуренция на „свободния пазар“ са си напазарували хиляди хектари земя.

Има и друг, съвсем прост факт, свързана с истината, че наследниците на смелите българи, съпротивлявали ли се и умирали за земята си, след 1989 година масово разпродадоха земята си, водени от стремежа си за бързо забогатяване и разбира се от мързел. Работата е там, че днешните българи не могат да разберат, че техните деди и бащи не умираха за земята си, а за децата си. Защото за един истински баща е тотална трагедия, ако няма какво да остави на децата си. Нещо, което е ценно и живо – земята. Днес никой не желае да се „трепе“ на бащината нива, защото 45 годишната индоктринация на комунистите превърна днешните българи в безволеви същества, които предпочетоха да напуснат бащините домове по селата и да се наврат в градските гета за коричка хляб. Една не малка част пък предпочете да избяга зад граница, за да се храни от ръката на западните чорбаджии.

Ситуацията днес се усложнява и от факта, че манталитета на управляващите ни политици не е по-различен от този на бащите им – бивши кадри на БКП и част от привилегированата номенклатура съсипала България. За да продължи робската експлоатация на малкото останали българи в страната, е нужно законодателство, което забранява стремежа към свобода и лично щастие. За да се постигне тази цел обаче, вече не е достатъчно да се притежава земята на българина, трябва да се притежава и самият българин. Човеците не бива да имат собствено мнение за историята, за настоящето и бъдещето, а тази цел се постига най-лесно, когато се открадне бъдещето, т.е. децата. За да се откраднат децата, обаче, са нужни перфидни лъжи и сатанинско настървение срещу семействата и техните деца. Единственият механизъм за постигането на подобна цел е забрана на всякаква конкуренция в областта на образованието и колективизация на децата чрез репресивни действия и мерки от страна на тоталната държава.

Това е изключително проста схема: Родителите не бива да имат усещане за собственост над земя, недвижим имот, собствен живот или бъдеще. Трябва да се живее за днес, за мига, държавата се грижи за всичко останало, за образованието, за здравето, за пенсиите и т.н. Практически, държавната машина с огромни усилия се опитва да декапитализира семейството, като го освободи от грижата за децата. С тази цел, тоталитарната система в България издаде два подзаконови акта, които безспорно противоречат на Конституцията и международното право, с цел колективизация на децата. Става въпрос за Решение 373 на МС, както и за Постановление 100 на МС. В тези документи се настоява, че всички хорски деца трябва да бъдат издирени и задържани не къде да е, а в държавната образователна система.

Трябва да се подчертае, че държавното училище винаги е било лост, чрез който робите се държат в покорство. Например, данъкът девширме (наречен от българите кръвен данък) в Османската империя е имал за цел да обезкърви българският народ, чрез отвличане на млади момчета, които са били обучавани в казармите на поробителя, за да са в последствие част от страховития еничарски корпус или чиновници в държавния апарат на империята. По същият начин, националните държави през XIX и XX век масово налагат идеята за колективизация на децата. Аргументът е прост – ако искаме да имаме държава, трябва да си създадем поданици. Тази страст за пресътворяване на човека практически води до обожествяване на държавата, която гордо заявява, че всеки е свободен, стига да разбира свободата по начинът, по който го разбират болните тоталитарни мозъци.

Извратените чиновници днес смятат, че могат да заведат българите до икономическият Олимп, ако експериментират с децата им и ги научат да не учат, т.е. да не мислят самостоятелно. Този тип социално инженерство бавно и сигурно убива цели общества и народи. Истината обаче е, че всеки подем в историята на България е следствие от индивидуалната образователна, респективно икономическа свобода. Когато говоря за свобода, изключвам заробването на индивида чрез държавна училищна индоктринация. Изключвам и всяка социална политика, дотирана с насила откраднати пари от производителните индивиди, без значение дали тези пари са откраднати от българските или от всички европейски граждани. Важен факт е, че икономическото чудо, което сътворява България през 20-те и 30-те години на XX век не се дължи на държавното образование или социалните дотации на държавата. Хората, които осъществяват цялата индустриализация на българската икономика, въвеждат иновации, строят градове и села, модернизират селското стопанство и пр., никога не са ходили в държавни училища, но това не означава, че са били необразовани. Импулсът на българина за просперитет в началото на XX век се дължи на естествения човешки стремеж към щастие и спокоен, не-робски живот. Без социална политика и кражба на деца с цел политическа индоктринация, българите са просперирали.

В контраст на тези факти, днешните политици в България изповядват съвсем дивашки етатизъм. Когато се пишат решения и постановления, които нареждат издирване, задържане и въдворяване на човешките деца в една система за промиване на мозъци, не можем да говорим нито за качествено образование, нито за индивидуална свобода. Всъщност, свободата трябва да стане жертва на тоталитарният идеал за общество. Правейки препратка към колективизацията на земята и животните на българите в началото на комунистическият режим и яростна съпротива на стопаните, си задавам логичният въпрос, защо няма подобна съпротива срещу колективизацията на децата!? Всички родители са вкупом недоволни от държавната образователна система, възмущават се на безумни текстове в учебниците по история и български език, ужасени са от социалната среда и ниското качество на продукта след 12 години тотален тормоз, но въпреки всичко, безропотно плащат кръвния данък вярвайки, че така правят добро на себе си и децата си. Що за лудост е това!?

Много родители, макар заплашвани от репресии, са спасили децата си от лапите на тази унищожаваща живота система, а в последно време, броят им лавинообразно расте. Бих могъл да цитирам стотици писма, в които отчаяни родители търсят съвет как да спасят децата си от държавните училища сега, веднага, на мига! Днес, както през 50-те години на миналия век българските семейства се съпротивляват срещу една самозабравила се, тиранична власт. Този път не става въпрос за имота и животните им – тях отдавна са загубили. Става въпрос за най-ценното, което им е останало – собственото им бъдеще, децата им. И няма значение, колко дълга ще е тази война, тя ще се води до пълна победа над тиранията.

Някои от четящите биха попитали каква е алтернативата, как да учат децата ни, ако не са в държавните „безплатни“ училища. Простете, но първо ще ви кажа директно, че този въпрос се задава от хора, които са достатъчно добре индоктринирани, а в следствие на това и институционализирани от държавната образователна система. В същото време, мнозина спокойно ще ме напсуват и ще отрекат всяка написана дотук дума и това е нормално. В края на краищата, претопените български момчета в казармите на османците не са се интересували от факта, че след като са били добре обучени в еничарският корпус, са колели собствените си майки, бащи и сестри.

За тези от вас, които понесоха текста дотук ще кажа, че просто трябва да вземете решение, като стотиците други семейства в България и да се борите срещу тиранията и деспотизма на хората, които искат да притежават децата! Трябва да има частни училища, организирани и ръководени от родителите, така както е било по време на Възраждането, а днес очевидно отново ни е време за Възраждане! Друга практика са родителските кооперативи, частните школи, читалищните организации, домашното образование и мн. др. Въпросът не е как, а кога! Свободата в образованието няма да доведе до унищожение на България, а до нейното възраждане – само хора, които не са се научили да се учат от историята не могат да го разберат! Никога, никога в историята на човечеството колективизацията на децата не е водила до силна държава и сплотен народ. Родителите, които се грижат за образованието на децата си днес, практически осигуряват бъдещето на България утре, защото безродното държавно образование, наситено с античовешки „ценности“ и аморална пропаганда буквално изпепелява хилядолетната ни история.

Съвременните политици казват, че правят много за образованието на децата и че се грижат за всички нужди на личността. Това изглежда много желателен процес за родителите, но те така и не се замислят колко опасни последствия имат действията на политиците в сферата на образованието днес. За да е ясно, колко пагубна е намесата на държавата в образованието ще се върнем пак към кражбата на земите и добитъка на българите в средата на XX век. Ето какво са разбирали семействата тогава, което не се разбира от семействата днес:

Продължителността на капитала е очевидно застрашена от появата на българската комунистическа партия (БКП), която, след преврата от 9 септември 1944 г., претендира да бъде майка и баща за всички българи. Партията обявява себе си за настойник на всички хора, от утробата до гроба. Следователно БКП има право да бъде издържана от онези, които получават нейната закрила – принципа на мафията. Като майка и баща, държавата трябва да управлява средствата, взимайки в българския вариант не просто голям дял от средствата, а всички средства, като дължима комисионна за извършените услуги.

Когато хората постепенно започват да осъзнават следствията от това „майчинство“, те търсят начини да укриват своите активи от държавните сатрапи. Хората се опитват да намират начини да предават богатство на своите наследници, а държавата неуморно търси начини за затваряне на вратичките за бягство. Новият „родител“ не трябва да бъде лишаван от подкрепата на всеки член от комунистическото „семейството“. А когато капиталът бъде събран, той се прахосва във вълна от корупция, злоупотреби, заплати за номенклатурата и политически мотивирани програми за задължителна благотворителност. Хората виждат как се прахосва техният капитал и се опитват да го укриват. Те осъзнават какво причинява за наследството на техните деца лъже-семейството на тоталитарната държава.

За съжаление, съвременната месианска държава по нищо не се различава от комунистическата.  Както при бившият режим, днешните политически лидери желаят да превърнат гражданите във вечни деца. Това е главната обосновка за съществуването на държавното образование днес, въпреки, че политиците ще настояват, че не е така. Родителите и децата им са вечни слуги, все повече зависими от политиката на принудителното преразпределение на благосъстоянието. Българите днес са просто маса от зависими хора. Държавните бюрократи не осъзнават това, което всеки от родителите в крайна сметка трябва да осъзнае, а именно, че един ден ще остарее и че трябва да насърчава независимостта на своите наследници, ако иска да има сигурност на старини. От друга страна, държавата, правейки хората вечни деца, сама работи за своя провал, защото децата не могат вечно да поддържат „майката държава“ ако тя е превърнала гласоподавателите просто в институция.

Семейството наистина е настойник и българите борили се за земите си в цялата ни история са го разбирали ясно, макар и неуки според днешните стандарти – не са посещавали държавни училища. Нарастването на капитала в семейството увеличава способността на всяко следващо поколение да контролира бъдещето си – това е възможност, която тоталитарните политици не желаят да допуснат. Държавното лъже-семейство не може да си позволи предизвикателство към своето самопровъзгласено върховенство. Затова съвременната държава изявява претенциите си за собственост върху децата чрез данъчно финансирана система на държавни училища. Давайки „образование“ на децата, държавата изявява претенции за бъдещи плащания (данъци) от децата, когато достигнат зрялост. По необходимост политиците трябва да купува любовта (гласовете) на тези деца, когато те станат гласоподаватели. Децата често остават зависими слуги на държавата-майка, нежелаещи да започнат независим собствен живот, като се има предвид цената на скъсването на финансовата и емоционална връзка с източника на социални грижи. Ето така, чрез държавна индоктринация в държавните училища, заветният ресурс на семейството, децата, бива откраднат от съвременната държава.

Този трагичен опит на държавната власт да измести функциите на заветното семейство свързани с образованието на децата, в крайна сметка унищожава производителните взаимоотношения между поколенията. Семейното име – толкова важно за живота на българите в цялата история – днес е изтрито в държавата ни и в училищата й, и е заместено с номера. Стимулите за семействата да съхраняват своя капитал, било то за старини или за бъдещите поколения, са намалени, защото икономическото бъдеще на всяко поколение вече не е законово обвързано с успеха и богатството на децата. Хората чакат единствено и само на държавата, надявайки се, че от определена възраст до края на дните си ще живеят сладко, получавайки държавни пенсии. Само че огромната политическа бездушност и страст за колективизация на децата ни доведе до горчивата истина, която политиците крият от всички ни – държавата не може да плати обещаните социални грижи, или ако го прави е за сметка на нашите деца.

Заявявам съвсем отговорно, че държавното образование е източник на обществен, политически и икономически банкрут. То все още има своите интелектуални защитници, макар че самите те са неизбежно плод на поддържаните от държавата, удостоверени от държавата и възвеличаващи държавата училища и университети. Безличността на съвременното държавно образование, вече ни доведе до масивна, повсеместна разруха. Нека не се лъжем – държавата води война срещу семейството. Ако продължаваме да сме зависими от „подкрепата“ на държавата, ние неизбежно насърчаваме декапитализирането на семейството. Първата и решаваща стъпка за декапитализиране на държавата е да прекратим търсенето на нейните услуги. Това включва създаване на алтернативни, доброволни, обществени институции, които ще изместят лъже-състраданието на месианската държава. Ако заветните общества откажат да приемат това предизвикателство, те ще видят своя капитал прахосан от разсипническите управители на хуманистичната държава. Това са много прости, фундаментални истини, които трябва да събудят всички нас, приспани в робската люлка на тираничната държавна власт, защото иде реч за децата ни, сиреч, за собствения ни живот.

Накрая, нека обърна внимание на нещо изключително важно: Българските комунисти ограбиха земята и добитъка на сънародниците си, чрез насилие и терор, нарекоха го колективизация. Знаете ли, комунистите извършиха всичко това съвсем законно, защото написаха закони, които да узаконят беззаконието. Оказва се, обаче, от дистанцията на времето, че един закон може да бъде незаконен, защото е неморален, лишен от всякакви етични принципи. Не е далеч времето, когато ще стане ясно, че държавното образование, дотирано с откраднати от хората пари е всъщност незаконно. Достатъчно е само да се разобличи истинската цел на държавното образование – колективизация на децата. Когато хората схванат тази елементарна истина, всички държавни закони за насилствено „образование“ ще рухнат под тежестта на собственото си безсмислие и липса на етични аргументи. Това не може да се случи ако няма опозиция, ако няма хора, които се борят срещу колективизацията на децата и разобличават беззаконието на тираничните закони.

Публикувано в Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, икономика, общество, право, философия | С етикет | Вашият коментар

Политическата свинщина срещу свободата

Martin NiemöllerИзключителната история на германският протестантски пастор Мартин Нимьолер е била вдъхновение за мнозина и признавам си, че не веднъж е вдъхновявала и мен, всеки път, когато нечии права и свободи биват агресивно и методично унищожавани. Особен интерес буди обрата в политическите убеждения на Нимьолер, веднага щом вижда мизерната нищета на Хитлеровия режим и то още преди избухването на Втората световна война.

Няма спор, че Мартин Нимьолер е ревностен родолюбец. Възпитаван от родителите си, лютеранският пастор Хайнрих Нимьолер и съпругата му Полин в строго консервативни ценности, Мартин расте с разбирането, че семейството е свято и че трябва да бъде защитавано дори с цената на живота – нещо, на което порасналият Мартин е безусловно готов. Разбира се, подобно възпитание логично отвежда младият мъж в армията и по точно в Имперския флот на Германия, където служи на подводница, като морски офицер. По време на Първата световна война (ПСВ) плава последователно като втори офицер на подводни лодки U-3, U-73, а през 1917 е навигатор на легендарната U-39. През същата година става първи офицер на подводница тип U-151, а в края на Голямата война, през 1918 г., е вече командир на UC-67. За своите заслуги през войната, Нимьолер е награден с „Железен кръст“ първи клас.

Подобна кариера би трябвало да остави толкова успял ветеран в армията, но вместо това Мартин Нимьолер става . . . свещеник. Тази история той описва години по-късно в книгата си „Vom U-Boot zur Kanzel“ (От U-подводница до амвона). Навярно всичко би било съвсем спокойно и нормално, и никой нямаше да е чувал името Мартин Нимьолер, ако през 30-те години на миналия век, малко след ужасите на ПСВ, в Германия не бе дошъл на власт Адолф Хитлер и неговите национал-социалисти. Истината е, че в началото, за кратко, Мартин Нимьолер подкрепя национал-социалистите, защото вижда в тях патриотичен дух, който помага за мощният подем в индустриализацията на следвоенна Германия, а освен това е и убеден анти-комунист. Неговите надежди за мир, спокойствие и просперитет са бързо попарени от гневната и омразна риториката на фюрера срещу инакомислещите и особено срещу евреите. Това бързо охлажда ентусиазма на Нимьолер и той започва да проповядва от амвона открито срещу режима на национал-социалистите.

Впрочем, една от първите реформи, които предприема както Хитлер, така и всеки диктатор и тиранин в историята, са реформи в образованието. Идеята на Хитлер и сподвижниците му е да унищожи всяка свобода и плурализъм в образованието, като го одържави на 100%. Целта е да се постигне тотален контрол над семейството и бъдещето на нацията. Същият тоталитарен подход се предприема и срещу Църквата. Реформата там предвижда 100% държавен контрол над всички вярващи в страната. Забраняват се събрания, които не са в сгради с религиозен статут, свещениците преминават на заплата към държавата, а проповедите от амвоните се следят и цензурират от тайната полиция на нацистка Германия.

Един истински християнин и патриот, какъвто е Мартин Нимьолер не може да остане безмълвен пред всички безумия в родината му, затова и проповедите му срещу режима стават все по-остри и безпощадни. Истината е, че Нимьолер е един от малкото германски проповедници, който съвсем открито застава срещу Хитлер и политиката му. Повечето му братя удобно мълчат и дори доносничат по негов адрес. Има дори такива, които предпочитат да угодничат докрай на партийната линия и смело анатемосват Мартин, заявявайки, че той не е достоен да се нарича християнин, щом не коленичи пред фюрера. Това не е ли интересно? Като че Христос коленичи пред фюрера и затова всеки, който коленичи пред Христос, по презумпция трябва да се покорява на „господаря“ на Всемогъщият Бог. Ако това не е ерес, не знам кое е!?  Ареста на Нимьолер закъснява, заради сериозният му авторитет на проповедник и герой от войната, но чашата за хрътките в Гестапо прелива, когато в поредна своя проповед, на 27 юни 1937 г. в Берлин, Нимьолер заявява:

„Както и древните апостоли ние предпочитаме да не се противопоставяме с оръжие на оръжието на властите. И като тях не сме готови да мълчим поради човешка заповед, когато Бог ни заповядва да говорим. Защото това, което трябва да помним, е, че сме задължени да се подчиняваме на Бог, а не на човек.“

Разбира се, това става негова последна проповед за дълъг период от време. Нимьолер е арестуван и осъден на 7 месеца затвор и глоба от 2 000 райх марки за „престъпления срещу държавата“. Макар Нимьолер да излежава присъдата си още в предварителния арест, той не е освободен. Хитлер е буквално вбесен от меката присъда над Нимьолер и заповядва да бъде променена, в противен случай, „съдиите да бъдат разстреляни“. Съдебната система бързо поправя „грешката си“ и Мартин Нимьолер е затворен първо в концентрационният лагер в Заксенхаузен, а после в Дахау. През 1945 г. е освободен от съюзническите войски.

Плъзгайки се бързо по линията на историята, стигаме до днешното нещастно време, в което имаме честа да живеем. С не по-малък хъс и злоба от национал-социалистите на Хитлер, днешните политици на България са готови да ограбят свободата на Семейството и Църквата. Но има два важни проблема: Първо, Семейството и Църквата са институции, отделени от държавата и една от друга, разбира се. Второ, все повече семейства, както и църковни общества разбират, че свободата не е даденост и трябва да се отстоява и защитава. Разбира се, битката между тоталната държава и Семейство и Църква не е нещо ново. Различен е интензитета, с който се води тази война, както и ожесточеността й. В близкото ни миналото комунистическата държава до голяма степен бе успяла да задуши Семейството и Църквата, но предвид факта, че държавата никога не е печелила в сблъсъците си срещу Семейството и Църквата за дълго време е ясно, че опитите на днешните тирани също няма да доведат до успех.

В аргументите на политиците, че ще водят „люта битка“ за да наложат тоталитарният закон за вероизповеданията (справка Каракачанов в БТВ) прозира ни повече ни по-малко сянката на духовният им баща Адолф Хитлер. Разбира се, много от християните, а и не само, прозряха безумията в предложеният закон и се организираха в мирни протести, в цялата страна. Ако по отношение на атаката срещу Църквата има някакъв организиран отпор, то по отношение на атаката срещу Семейството имаме по-малко брожения и недоволство, макар че вицепремиера Дончев поиска промяна в Конституцията, с цел одържавяване, пардон, ограмотяване на децата. Разбира се, ако е нужно, ще се упражни и репресия – заявява уж внимателно, но с треперещ глас Дончев, в ефира на БНТ.

history-lichnosti-300x240Нека уточним нещо съвсем просто! Свободата е свобода, когато я има. Когато я няма, значи я няма. С други думи, докато сред нас ходят хора, които обичат свободата и се борят за нея, ще я има и свободата, ако тези хора изчезнат, ще си иде с тях и свободата – толкова е просто. В миналото Хитлер се опитваше точно това, което по-късно опита Сталин (има човек – има проблем, няма човек – няма проблем), а подир него и всички диктатори в Източна Европа, Близкия Изток, Азия, Латинска Америка, въобще навсякъде по света, се избиваха и се избиват хора, които обичат свободата. Ако вицепремиерите Дончев и Каракачанов искат да ограбят религиозната и образователната свобода в днешната ни клета държавица трябва да започнат да избиват хора – това е нормалната логика на тяхното мислене и действия и най-добре да започнат с мен, защото аз им заявявам открито, че те са предатели на свободата, тирани и пълни безумци, щом открито водят война срещу Семейството и Църквата.

Разбира се, винаги могат да се намерят благовидни оправдания за тиранията. Каракачанов твърди, че с религиозния закон ще бори тероризма, а Дончев, че с преследването на семейството ще се пребори неграмотността. Очевидно и двамата господа не разбират, че когато рушиш свободата, не постигаш мир и благоденствие. Проблемът с радикализма и неграмотността не може да бъде решен чрез държавен радикализъм и чиновническа неграмотност – каквато се демонстрира от управляващите. Свободното семейство и свободните вероизповедания имат свои механизми да се противопоставят на злото. Под радикализъм, например, Каракачанов разбира проповедта срещу държавата – същото, което е разбирал и Хитлер от проповедите на Мартин Нимьолер. По тази логика, почти целият български народ в момента е силно радикализиран, защото изпитва отвращение от Каракачанов и паспортната мафия, която той ръководи. Разбира се, Каракачанов е сляп и не може да прозре всичко това, защото отдавна е престанал да обича Истината, ако въобще някога е обичал Истината.

Всъщност, политиците нямат проблем, когато хората се присмиват на управляващите, стига управляващите да не са самите те. Когато са на власт, отвращението към политиците се възприема като отвращение срещу държавата, когато са в опозиция, политиците се отвращават заедно с народа. Истината е, че нито Семейството, като институция, нито Църквата, като институция се борят срещу третата институция – Държавата. Не, борбата на първо създадените институции е срещу тоталитарните представители на днешната държава, бруталната мафия, която е узурпирала държавната власт и не търпи конкуренция. В какво се изразява тази нетърпимост ли? Просто е: Църквата претендира, че се покланя на друг Цар, който е Цар на царете и Господ на господарите, а това разкъсва от яд царчетата и господарите, които се борят за обожание от тълпите гласоподаватели. Идеята, че има Някой, които стои далеч по-високо от Дончев, Каракачанов, Борисов, Цветанов, Сидеров, Симеонов, Доган, Местан, и т.н. и т.н. е силно тормозеща, а още по-изгарящо вътрешностите на политиците е заявлението на Църквата, че всички те, ще бъдат съдени и осъдени за гнусните си дела от Бога на Библията! Каква нетърпима наглост от страна на Църквата!

От другата страна е Семейството, което иска да повиши грамотността на своите членове и затова все по-масово ги спира от държавното, дотирано с крадени пари училище. Нека го кажем ясно: учението е ценност – държавното училище не е! Именно заради трагедиите преживени от милиони семейства след двете световни войни, следвоенното законодателство е устроено така, че държавата никога повече да няма абсолютна власт над образованието на децата. Защо това е така ли, защото никога не знаеш, кой болен ум ще управлява някоя държава и ще реши да национализира умовете на децата, да ги направи членове на Хитлерюнген, на чавдарските или пионерски чети. Държавата ни няма монопол над образованието по силата на Конституцията! Г-н Дончев иска да промени чл.53 от Конституцията, за да направи държавното училище задължително, но това не върши абсолютно никаква работа, защото за да се постигне поне минимална цел в заробването на обществото ни, трябва да се изгори цялата сегашна Конституция, а първи член в новата Конституция да е поне: „Държавата принадлежи на мафията, а всички хора в страната са роби на държавата.“

Мисля, че не е нужно да коментирам повече тоталитарните уклони на господата Каракачанов и Дончев. Бях достатъчно коректен да не кажа, че Каракачанов е дебел, а Дончев наивен. В крайна сметка се придържах само към техните дебелашки и наивни изказвания, които са пряка атака срещу свободата на Семейството и Църквата. Перото ми е остро, щото езикът ми е пиперлив, но по-важното е, че когато иде реч за свободата не се крия, а стоя с лицето си пред злото. Не съм сам, но не сме и много – ако бяхме повече, нямаше да слушаме нелепите брътвежи на политиците, щяхме просто да ги заменим. За съжаление, мнозина сред нас са истински страхливци, които изповядват философията – „Нека се снижим, па дано ни подмине бурята и този път“. Не, приятелчета смешни с робски манталитет, от храстите промяна не се прави. Онези, дето днес се крият в храстите чакат свободата да им дойде дар, че да слязат с партизанска песен, като освободители от Балкана. Този филм сме го гледали – гаден е, няма да повторим. Ама знаете ли, робите са свикнали да се хранят с праз и лук, не го харесват, втръснал им е, но ги държи физически живи – духът им отдавна е мъртъв. Мен обаче не ми стига да живея като роб, какво като тялото ми крачи по ограбената ни от мафията земя, след като светилото ми е угаснало, а в очите има само страх и отчаяние. Тая няма да я бъде, ще правя това, дето е правилно, и ще говоря силно от амвона на семейната църква . . .

Посланието е просто, не е нужно един ден всички да рецитираме в оковите си Мартин Нимьолер:

„Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.
Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.
Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.
Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.

Публикувано в Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, Църква, общество, право, философия | С етикет | Вашият коментар

От Фарагът до Кирил

Admiral_Farragut2На 5-ти юли, 1801 г. в Кампабел – Тенеси, се ражда Дейвид Гласгоу Фарагът. След твърде ранната смърт на неговата майка, той е отгледан и възпитан от военноморският офицер Дейвид Портър. Дейвид Фаръгът никога не е стъпвал в общообразователно училище, но за сметка на това, от съвсем ранна възраст проявява афинитет към математика, физика и география. На 9 години, Дейвид е вече курсант на военен кораб, на 12 е произведен в лейтенант, като под негово командване е пленен английски кораб, който Фарагът ескортира до американския бряг, заедно с пленения екипаж. Фарагът участва активно в Американската гражданска война (1861 – 1865) и макар да е южняк по рождение, се бие на страната на Севера. Флотилията му превзема пристанищният град Ню Орлиън през 1862 г., а след войната той е вече адмирала във Военноморските сили на САЩ. Впрочем, Дейвид Глазгоу Фарагът, последователно става първият контраадмирал, вицеадмирал и адмирал във Военноморските сили на Съединените щати. Това накратко е историята на един „провален“ живот. Ще попитате защо? Защото, ако Дейвид Глазгоу Фарагът живееше в днешно време никой не би му позволил да стъпи на корабна палуба в невръстна възраст, да не говорим, че е бил малолетен, когато работи активно за Военноморският флот на САЩ – това е чудовищна експлоатация на детски труд.

Много години по-късно, когато аз бях дете (между 9-15 годишен), не спирах да работя, всъщност, припечелвах добре. Всяко лято ходех на пулпа в родния град на баща ми, за да работя с аверите от ранна утрин до късна вечер. Нямаше компютри, смартфони и пр. електронни джаджи, които да разсейват битието ми, пък и никой не ме спираше, когато исках да работя. Напротив, това бе част от възпитанието ми и роднините ми се гордееха с мен. Аз не бях прецедент – всички деца, с които общувах през 80-те и дори 90-те години на XX век, бачкаха яко през лятото. Докарвахме си пари, които харчехме за екстри по колелетата си – сгъвайки, школници, юноши и украйни, купувахме си лакомства от сладкарниците и инвестирахме в проекти свързани с корабомоделизъм или самолетомоделизъм, а да, купувахме си и марки. Не сме си купували цигари и бира, защото първия, който щеше да ни извърти по един шамар, ако поискаме подобни артикули, щеше да е още продавача в магазина.

27993337_10213658758797778_6576587873950670603_o

Когато бях 16 годишен изкарах шофьорски курсове и макар да трябваше да се чака до 18 годишна възраст, за да си взема книжката, редовно шофирах ладата на баща ми. Спомням си, че пролетта ставах в 5 часа сутринта, товарех фрезата в багажника и ходех сам в бащината овощна градина за да я обработвам. Лятото ставах още по-рано, берях по 20-30 щайги кайсии и съвсем сам ходех и ги продавах на пазара във Варна. Родителите ми ми плащаха добре затова, а аз бях изключително доволен и щастлив. Учех се на труд, започнах да отбирам от овощарство и търговия. После, впрочем, се занимавах над 20 години само с различен вид търговия – факт. Разбира се, всичко това не е похвално слово към тоталитарният строй преди 1989-та, за друго иде реч.

Преди 12 дни бе 1-ви юни, денят на детето. Най-малкият ми син и дъщеря ми, са със съпругата ми в центъра на града, където има забавления и програма за децата. Централният площад е пълен със сергии, мирише на прясно изпечени гевреци, казанлъшки понички и захарен памук – децата се радват на изобилието, но малкият ми син е с предприемачески дух и пита:

– Мамо, не мога ли и аз да застана тук и да продавам нещо, за да си изкарам пари?

– Какво би продавал? – пита жена ми. Впрочем, най-малкият ми син проявява завидна сръчност с ръцете си и прави чудесни фигури от балони, тези, които го познават, знаят този факт, затова и малкият отговаря:

– Мога да правя фигури от балони и да ги продавам по 50 стотинки.

– Чудесна идея – отговаря съпругата ми – но за съжаление ни биха ни позволили. Трябва да имаме разрешително за продажба, да наемем маса и да си платим за търговска площ, да имаме касов апарат и регистрирана фирма, а освен всичко си малък и ако продаваш каквото и да е, държавата ще ни накаже.

Синът ми гледал майка си дълго с недоумение и накрая попитал: Защо държавата мрази децата? Иди му обяснявай на това дете, че държавата всъщност го обича от дъното на душата си и го пази по-добре от майка му и баща му, като го държи далеч от всеки тип аеробен труд. В крайна сметка, синът ми изработил едно кученце от балон и го подарил на дете в инвалидна количка – той обича да помага и затова знам, че ще се справи добре в живота.

Днес е 12-ти юни 2018-та година. Преди обяд се разходих по пазара в родния си град, търсех домати и краставици. Гледам една маса с прекрасни розови домати и без да му мисля, вдигнах поглед към продавача за да си купя 3 кила от този вкусен плод. Само че продавача едва се вижда зад масата. Едно, около 12 годишно момче, колкото синът ми, с чантичка за пари през рамо ме пита учтиво: Какво ще е за вас? Зарадван от гледката си купих 5 кила домати, а малкия търговец пълни с вещина доматите в торбичка, тегли на везната, смята с калкулатора, взима ми парите и ми връща точно ресто. Абе напълни ми душата. Зад мен припират три навъсени лелки и някакъв умирисан чичка. Едната жена подхваща:

– Кой продава на тази маса?

– Аз – казва малчуганът – какво ще обичате?

– Момченце, къде са родителите ти – пита чичката.

– На друга маса са – отговаря малкия – кажете какво желаете?

– Ние – подхваща най-дебелата лелка – сме от Агенция за закрила на детето и сме тук по сигнал за експлоатация на детски труд.

Малкият продавач се стъписа, явно усети, че е в затруднено положение, затова бях принуден да се намеся:

– Госпожо, ще си купувате ли нещо, защото искам да си купя и краставици. Моля, ако не сте клиенти се отместете за да продължа с пазаруването!

– Как не ви е срам – захваща дебелата чиновничка – и то точно днес, на 12-ти юни, Световният ден за борба с детският труд!

Море като ми кипна, ама си удържах нервите и отговорих съвсем вежливо, по най-добрия и учтив начин на който съм способен – със стиснати зъби, леко навъсен и с незабележимо свита в юмрук десница натъртих:

– Слушайте какво, уважаеми паразити, ако до 5 секунди не ви видя гърбовете, ще ви е трудно да се разпознаете в огледалото – признавам си, не бях във форма и малко прекалих, но чиновниците ме изгледаха лошо и само изскимтяха:

– Вие какво, искате да се разправяме с полиция ли сега?

– Точно така, идете да намерите милиционерите, аз ще ви чакам.

И те наистина си тръгнаха, явно съм бил доста заплашителен. През това време дойде бащата на малкия продавач, дочул за това, което се случва и си поговорихме. Хората се оказаха семейство от близко до града село. Майката и бащата – безработни, но не точно. След като ги съкратили от фалиралото предприятие, в което са работили, се върнали в бащината къща на село и се захванали със земеделие. Постепенно направили 3 оранжерии с отопление и сега редовно продавали продукцията на пазара. Малкият помагал много в стопанството, но искал и да продава на пазара – правел го от седмица и се справял чудесно. Баща му ми каза, че просто е искал детето да види целия процес от разсада на зеленчука до пласмента, понеже практиката е най-добрият учител. Съгласих се с него, разбира се, похвалих го, но със съжаление го помолих да остане със сина си, защото може да има проблеми със социалните, които, впрочем, така и не се върнах, поне за 30-те минути в които разговарях с бащата.

Сбогувах се с Кирил (така се казва малкият продавач), като му стиснах ръката и му пожелах успех, ръкувах се и с баща му, па си хванах пътя. И понеже пазара е до едно от елитните училища в града ни, минавайки покрай него, видях 40-тина деца с година, две по-големи от Кирил, които пафкаха мощно цигари и говореха за абсурдни безсмислици. Нещо от сорта: Ей, брат, видя ли новото Порше в нета, брат, кърти мивки, брат, голям звяр . . .

Това е днешното демократично общество, уважаеми дами и господа. Държавата пази децата ни, дори си имаме ден за борба с експлоатацията на детския труд. Всички са в училищата, за да се трансформират, до колкото планът успее да проработи, в инфантилни лекета, които не знаят какво биха правили в живота, който им предстои. Ако попиташ тези младежи какво биха правили след като завършат училище, 99% от тях ще ти кажат презрително, че искат да станат богати и да си живеят живота, ама и 1% от тях не знаят как се става богат. Докато Кирил активно практикува всичко, което баща му му е обяснявал, сиреч има практично приложение на абстрактните обяснения, децата в училищата карат теоретичен курс по провал в живота.

Всички говорят, че България изчезва, че младежите ни бягат, а старците умират преди да са изпълнили дните си. Знаете ли, това си е наше постижение, наша заслуга и дори се гордеем с всичко това. Поевропейчили сме се и се гордеем, изтънчили сме се, опедерасчили сме се, направили сме всичко по модата, как да не се гордее човек. Не знам какво би казал 12 годишният морски офицер Дейвид Гласгоу Фарагът на чиновниците, ако в началото на 19 век имаше Агенция за закрила на детето. Фарагът не е изключение, понеже тогава, в онова по-добро време, всички деца са правили онова, което биха могли да правят, докато са деца, за разлика от днешните младежи. Днес държавата иска децата да са деца, дори когато самите деца не са вече деца – лесно е да манипулираш психологически зависими от социални грижи хора. Не знам какво бих казал и аз на чиновниците от Агенцията за закрила на детето преди 30 години, докато мъкнех на пулпа тежки щайги с нацепени кайсии, за да припечеля някой лев, само за мене си. Всичко, което знам е, че се чувствах щастлив и горд от себе си, от това, че се трудя, че печеля, че спестявам, че съм полезен . . .

Някъде, някак, сигурно има деца, които са експлоатирани, като онези в Индиана Джоунс и храмът на обречените, но Фарагът не е бил експлоатиран, аз не съм бил експлоатиран и със сигурност не е експлоатиран и Кирил. Сега като се замисля, днес единствената експлоатация на деца се осъществява от Системата. Онази Система, която ги краде от родителите им в невръстна възраст и ги изплюва добре преработени след 12 години промиване на мозъци. Затова Системата празнува! Ако децата са на пазара с родителите си, то те са експлоатирани, но ако са там, където не искат да са, са „щастливи“ и опазени от експлоатация. Е, да живее Световният ден за борба с експлоатация на детски труд!

П.П. Ако милиционерите ме търсят за нагрубяване и заплаха за побой над държавни служители, знаят къде да ме намерят.

Публикувано в Държава, Етика, Образование, Семейство, икономика, общество | С етикет | Вашият коментар

Към християнските родители

6a00d83451622e69e20191029f87b6970cБавният възход на перверзниците

Още през 1966 година, шведският лекар и световно известен перверзник Ларс Улерстам пише в книгата си „The Erotic Minorities“ (Еротичните малцинства), че са нужни не само равни законови права, но и специални законови субсидии за онези, които практикуват кръвосмешение, ексхибиционизъм, педофилия, салиромания, мазохизъм, хомосексуализъм, воайорство и други сексуални отклонения.

Макар мераците на шведския лекар да изглеждат утопични в средата на XX век, един християнски учен и теолог, Джон Раусас Ръждуни, предупреждава: „Системата на Улерстам е враждебна на християнския законов ред и ще нанесе тежки поражения на християнския брак.“

За съжаление, голяма част от християните не са се вслушали в пророческия глас на Ръждуни, дори по-лошо – останали са глухи за пророческия глас на Библията. Днес, в много страни хомосексуалните бракове са легални и не само, мечтите на Улерстам се сбъдват – държавните правителства субсидират злото. Законите против хомосексуализма, съществували в началото на XX век в цяла Европа и САЩ са премахнати почти навсякъде, така че до голяма степен първият етап от етичната война срещу християнството е спечелен от перверзниците.

Правната закрила на семейството е почти унищожена, така че обществото ни пропада в блатото на анархията на антисемейната държава и нейното узаконено беззаконие. В името на равноправието, жените биват лишени от закрилата на семейството и остават без нищо освен извратената конкуренция на сексуалния пазар, където крайностите, извращенията, отклоненията и агресивността са предпочитани. Жените, които „печелят“ от „равноправието“, са очевидно онези, които са враждебни на християнското право. В този смисъл, никакви хуманистични конвенции и закони, претендиращи, че защитават жените не са адекватни: Първо, държавата се е проваляла и неизбежно ще се проваля, когато изземва функциите на мъжа в опит да защитава жената. Държавата не може да е съпруг на жената, тя просто фрустрира и обезсмисля ролята на съпруга чрез тоталитарен терор. По този начин, второ, мъжете стават пасивни и неадекватни към ролята си на съпрузи и бащи. Те започват да бягат от отговорност, понякога дори с охота, защото са егоистични и себелюбиви непрокопсаници – не всички, разбира се. Това, на трето място, води до срив в семейната институция, която логично не може да бъде заменена от държавата. Проблемът разбира се е, че ако няма здрави семейства, не може да има и държава. Ясно е, че управляващите бюрократи днес не разбират тези факти, заради страстта си към социално самоубийство.

В днешното правно устройство на хуманистичната държава войната негласно се води против семейството и родителите като зли, а закрила се дава на нарушителите на Закона с предпоставката, че техните „права” трябва да бъдат защитавани. С други думи, свидетели сме на безпощадна агресия срещу етиката на Библейския закон и в тази война, основни съюзници на сатанистите са твърде много хора, наричащи себе си християни.

Ако има нещо, което противниците на християнската етика разбират, то е именно фактът, че ако искат да унищожат структурата на християнското семейство, трябва просто да отнемат децата – преди всичко интелектуално, унищожавайки ценностите им, но когато се налага и физически. Такава е целта и на т.н. Истанбулска конвенция, в чието съдържание, най-огромна заплаха носят текстовете, които изискват специално обучение на хорските деца в институционализираните, индоктриниращи институции. Ако децата не са в системата, за да се обучават в религията на тоталната държава, ще бъдат принудително заведени там – вече се прави.

Апропо, за никого не е тайна, че в съвременните западни общества децата на християнските семейства биват масово отвличани от държавата, чрез брутално полицейско насилие, просто заради отказа на родителите да ги обучават в джендър идеология или въобще да ги изпратят в индоктриниращите храмове на държавната религия, наречени училища. Не само в Германия и Швеция има тоталитарна преса спрямо християнските семейства. Държавните режими мачкат християнското семейство в цяла Европа – Европа, към която българите така отчаяно се стремят. Впрочем, тази враждебност към християнските семейства се наблюдава и в България. Има десетки случаи на отказ за осиновяване, при деклариране от страна на семействата, че ще възпитават децата в християнски ценности и няма да изграждат у тях толерантност към противоестествените сексуални извращения. Е, поевропейчваме се.

Християнското семейство

Законите в едно общество неизбежно са външна изява на религията на съответното общество. Ако днес законите за образованието (както и всеки друг държавен закон) в България са откровено антибиблейски, няма спор, че обществото ни съвсем не е християнско. Ако законите за образованието са нехристиянски, ако образователната методология и учебното съдържание в държавните училища са нехристиянски, логичният въпрос е: Защо децата на християнските семейства са в държавните училища?

Сама по себе си, задължителността на образованието не е незаконна – тя е безсмислена. Въпросът никога не е образование или не-образование, а какво образование? В този смисъл, ако държавата настоява за задължително образование, значи има свой дневен ред, свързан с идеята й за обществена конструкция и социален инженеринг. Това е така, защото всъщност нямаме задължение да се образоваме, а да се образоваме по точно определен начин. Претенциите на тоталната държава, че образование е само това, което се предлага в държавните училища е бесовска. Фактът, че християнските родители не разпознават опасността от вааловите образователни институции, говори за драматична неадекватност и открит бунт срещу Бога на Библията. Именно това е и причината, децата на християнските семейства да са принесени в жертва на езическата образователна система. Напълно уверен съм, че тези християнски родители ще бъдат безпощадно съдени от Бога затова, че са били лоши настойници над неговите деца.

Отговорът, който Църквата трябва да даде на претенциите на тоталитарната държава за собственост над децата е призив към всички християнски семейства, незабавно, единно и безусловно да изтеглят децата си от държавната образователна система. Както апостол Петър, всеки християнски родител трябва да заяви открито и смело в очите на Цезаровите слуги: „ . . . подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеците. Само по себе си, подобно действие не е прецедент в историята. В средата на XX век, християнските семейства в САЩ масово изтеглят своите деца от държавната образователна система. Формалната причина е забраната на молитвата преди учебните часове, реалната причина е, че родителите осъзнават пагубното въздействие на езическата религиозна система, която е основна презумпция на държавната училищна епистемология.

Провалът на днешните християнски семейства (не само по отношение на децата) е следствие от тяхното непокорство към Божия открит закон (анти-номизъм). Там, където децата запазват християнското си посвещение след дългогодишна езическа репресия в държавните училища, имаме единствено и само проява на Божествена милост и благодат. Оцеляването на децата в езическите храмове на държавните училища не е постижение на родителите им. Практически, тези родители сипят дваж повече жар на главите си поради факта, че въпреки тяхното непокорство, Бог милостиво е спасил децата им. Пренебрегването на заповедите, свързани с родителската отговорност в Пр.22:6 и Вт.6:6-7, е категоричен бунт срещу Спасителят, за което ще се потърси сметка. Дихтомията между християнските ценности и езическото индоктриниране е шизофренно заболяване на християните, дължащо се на изумително нежелание да се израства в познание на Божията воля и прилагането й в живота на светиите.

Жалко е, че днешните християни не разбират, нито имат желание да разберат елементарни истини, като това каква е целта на познанието, какъв е християнският възглед за детето, в какво се състои мистицизмът на държавното училище, какво представлява истинската академична свобода, какви са вредите от неделните училища – които не могат да заменят, нито отменят родителската отговорност, както и много други фундаментални въпроси, основни за ролята и задълженията на семейството.

Когато говорим за неадекватност от страна на християните, по отношение образованието на децата, не можем да пропуснем и факта, че причина за истинското познание е Господ Исус Христос „в Когото [са скрити] всичките съкровища на премъдростта и на знанието. (Кол.2:3). Ако премахнем „Крайъгълният камък“ (1Петр.2:6) сме обречени на разруха. Именно това се случва, когато децата са жертвани на олтара на езичеството – те са лишени от най-важното условие за реално познание и възможност за истинно дефиниране на реалността. Ако липсва постоянно и систематично обучение в Божия закон, вакуумът бива зает от друг закон – въпросът не е закон или не-закон, а чий закон? Днес християните дават недвусмислен отговор на този въпрос. Те казват: „Не“ на Божия закон, „Да“ на законите на хуманистите и сатанистите. По този начин, такива родители се приближават повече до авците и сефаруимците, които горяха децата си в жертва на фалшивите си божества (виж 4 Царе 17 гл.), нежали до християните.

Изводи

Отхвърлянето на Истанбулската конвенция (което безусловно трябва да се случи) няма да реши проблемите на християнските семейства. Това, което те трябва да направят, пак повтарям и призовавам, е да изтеглят незабавно децата си от езическата образователна система. Не че и това ще реши кардинално въпроса, но е стъпка към решението му. Само вън от системата християнските родители ще имат реална възможност да пресекат лицемерието, в което възпитават децата си, а и самите те ще имат възможност да са верни настойници над Божието наследство. Ако християнските семейства наистина вярват, че децата им, както и самите те, принадлежат на Бога, то трябва да изпълнят дълга си и да поемат отговорността за образование, съобразено с истината на Писанието – останалото е невярно настойничество, пропиляване на Божият капитал, арогантно заплюване на Бога.

Християнските родители са призвани да разрушат господството на езическите свещеници и шамани в областта на образованието и не само. Преди това обаче те трябва да са наясно, че истинското условие на живота е Бог и Неговото слово и само на основата на това човек може да има идентичност и реализация. В държавните училища днес се представят като образование интелектуални остатъци от различни тоталитарни, езически общества, но това всъщност не е образование, а трохи от образователната трапеза. Божието слово е истинската храна (Мат.4:4) и без Него, като непоклатима основа в образователния процес, се лъжем, че учим, лъжем се, че сме истински родители, лъжем се, че въобще живеем.

Държавното училище е все още част от съвременното общество, и като негов продукт, и като негов защитник. То ще живее толкова, колкото и обществото, което го е създало и нито миг по-дълго. А това общество вече умира и в предсмъртната си агония се опитва да повлече в бездната колкото е възможно повече християни. Ако питате днес християнските родители, трябва ли да има задължителна държавна религия ще ви отговорят, че това е нелепо, но не смятат същото за задължителното държавно образование. Само че между двете не съществува никакво реално различие; и двете изискват принудителната сила на държавата за това, което обществото смята за необходимо. В една по-ранна епоха принудата в религията е била „обществена необходимост“, както е сега с образованието. Тогава каузата на религията е изисквала принуда, както сега каузата на образованието изисква принуда от държавата. И в двата случая принудата произвежда страдание, хаос, безсилие и смърт. Затова истинските християнски семейства не търсят протекцията на държавата, за да образоват децата си, просто държавата не може и не трябва да има каквито и да е допирни точки с образованието. Образованието не трябва да бъде държавно дори в най-лека степен.

Обществото на тоталитарните идеолози започна предсмъртните си хрипове в края на XX век, след разпадането на последните тоталитарни империи и режими. С кончината на това общество, ще погребем и държавното, дотирано от данъци училище. Колкото и упорито да пречат на тези процеси внуците на тоталитарните сатрапи, подпомагани от заблудените християни, процесът е необратим – туморът на това воюващо против себе си общество е в последен стадий. В тази битка, за удължаване живота на една безсмислена и сатанинска училищна система, главна роля играят сексуално извратените перверзници, които пишат документи като Истанбулската конвенция. Тяхната отвратителна надежда е, че след като са безплодни, ще успеят да възпроизведат нечестието си, като крадат децата на хетеросексуалните. От своя страна, християнските семейства трябва да подготвят божието поколение, което ще се самоуправлява под Бога за Негова слава. Изтръгнете незабавно децата си от изстиналите лапи на държавна образователна система, не губете ценно време в безпринципно хленчене над трупа й. Свършете си най-сетне работата, за това сте призвани, след като Господ Бог ви е удостоил с честта да бъдете родители.

Публикувано в Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, Църква, общество, право, философия | Вашият коментар

Десетте правила на религиозния маркетинг

Какво вълнува, захранва и движи днешната, модерна църква в България, без значение от съответната конфесия, е въпрос, който упорито гризе парчета от ценното ми време и досадно боде дневните ми мисли. Хвърляйки бегъл поглед в социалното, виртуално пространство, изчитайки и изслушвайки редица плиткоумни послания с претенции за боговдъхновеност, лесно синтезирах правилата на съвременният религиозен маркетинг. Сега с удоволствие, така, по братски, ще ви нахвърлям няколко съвета, ако искате да започнете доходоносен, религиозен бизнес:

Bible Thumper

Правилата:

Общо взето проповедници, пастири, апостоли, обирджии и прочее панаирджии са сътворили чудесна маркетингова машина за материално ограбване, срещу емоционално възбуждане, дори ако църквата им се казва „Пробуждане“.

Правило 1. Благовестието е финансов продукт (простете за извратеното определение, но е факт), който е насочен към много специфична потребителска група – „таргет група“ – какъвто е маркетинговият термин. Тук вече не иде реч за „. . . идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар. Става въпрос за друго – Ценен е онзи, който си плаща и не задава неудобни въпроси, нужно е парички да носи.

Правило 2. Създайте си глашатаи. Когато сте спечелили доходоносни клиенти е най-важно да ги превърнете в свои глашатаи. Психологическата зависимост е лесно постижима за умели манипулатори, които успяват да задържат в детинска незрялост адептите си – ключова дума тук е незрялост. Най-добре е някой да плаща, затова глупостите, които бълвате да се препубликуват от голям брой потребители в социалните медии. Умението да се създават глашатаи е основна цел на днешните проповедници. Това е основен маркетингов трик, за привличане на клиентела.

Правило 3. Важно е да има вдъхновение, а не прозрение. Религиозният маркетинг изисква опознаване на потребителя при усърдно, детайлно изследване на това кои са потенциалните купувачи на емоционалния, религиозен талаш и къде могат да бъдат открити? Когато тези въпроси се изяснят, вдъхновението на религиозните търговци достига своя пик. След това, вдъхновението се материализира в реклама, което се разпространява по необходимите платформи и канали, от вербуваните глашатаи. Не се съобразявайте с Прозрението, то не носи вдъхновение, а призив за реален труд, който не кореспондира с амплоато на религиозния дерибей.

Правило 4. Няма бизнес като шоубизнеса. Тайните на Холивуд стоят в основата на религиозните далавери, макар самите търгаши (проповедници) често да проповядват срещу продуктите на Холивуд. Основна цел при това правило е да се проследи мнението на клиентите (миряните), затова какво е най-важно за тях и след това да им се поднесе достатъчно захаросано. Тук истината на Божието Слово не е за предпочитане – тя е доста болезнена и дискомфортна, освен това изисква реална активност срещу езичеството, а това е тема табу за религиозните клубове (често наричани погрешно църкви). Два часа емоция в неделната утрин, е като хубав филм с пуканки – пастирът е шоумен: накарайте хората да се смеят и те ще купят кирливия религиозен продукт, който им предлагате.

Правило 5. Никога не предлагайте качество! По правилата на истинския бизнес – качеството определя количеството успешен резултат. Само че религиозният бизнес не е като истинския бизнес. Затова не може да си позволите качество, защото то произвежда след себе си самостоятелно мислещи индивидуалности. Всеки уважаващ себе си религиозен търгаш, няма нужда от личности, още по-малко от мислещи личности. Еманципацията е враг на религиозния бизнес. Не се поддавайте на провокациите на гузната си съвест, ако го направите и започнете да проповядвате истините на Библията, ще изхвърчите от хайлайфа на религиозните бизнесмени. Не забравяйте: Ако започнете да говорите по сериозни теми, неизбежно ще опразните църковните си зали.

Правило 6. Влияние: Ако сте сериозни и последователни религиозни предприемачи, се дистанцирайте от качеството и предлагайте интересно съдържание с елементи на сценично циркаджийство. Препоръчителни са крясъци, писъци, тропкане, лопкане, мръщене, кискане и пр. Ако владеете акробатничи номера е предимство. Ако сте добра маймуна ще изградите лоялна комуна. Все пак, след седмица трябва да върнете хората в залата, за следващото представление. Така се упражнява истинско влияние върху потребителите (миряните), които ще жадуват за вашите продукти и услуги. Вашите лишени от смисъл, но пълни с емоция проповеди, са вашият бранд. Подобни продукти се търсят усилено в днешно време, поради заобикалящата ни инфантилна среда. Целта ви е не да променяте средата, а да печелите от нея.

Правило 7. Стойност. „За Партията вярност – за народа чиста вода“. Този стар, комунистически лозунг, описва детайлно, точно и ясно, идеята за придаване на стойност в религиозния бизнес. С други думи, стойността трябва да се усеща в парично изражение, само в джобовете на онбашията – миряните са дойни крави. На миряните не се придава стойност, те са лесно заменими. Балъци в нашата държава бол – държавното образование ги произвежда с хиляди всяка година. Впрочем, държавното образование е пръв помощник на религиозния тарикат. Ако искате наследственост и постоянство на стойността, която балъците в църквите ви придават, насърчавайте ги задължително да си пращат децата в държавните училища. Ако някой не си дава децата за обучение в храмовете на Ваал – да се отлъчи! 

Правило 8. Страх. Големият майсторлък тук е да накарате балъците да се страхуват, докато им обяснявате, че няма нищо страшно. Всякакви ереси тук вършат чудесна работа. От идещия антихрист, до чипирането на главите и ръцете, през свободата на волята, та чак до поклонение пред държавната религия . . . Но всичко трябва да се представя добре оформено от отдел „хумор и забава“. Нека идиотите да се страхуват, ама като си идат вкъщи, в залата трябва да викат само Алилуя и Амин. Допустимо е да говорете за победа в Христос, но само в духовен аспект. Малоумните ви последователи трябва да се чувстват несигурни в реалния свят, за да се върнат при вас, в „облаците“ и следващата неделя, за поредната порция „захарен памук“.

Правило 9Отървете се от конкуренцията. Разбира се, съвсем логично е в сбирщината, която манипулирате, да се появят и други тарикати. Стремежът за подражание, е едно от най-силните когнитивни предубеждения у човека. В този случай започва да действа мощен психологически механизъм, който е свързан с „библейското“ правило –  пожелавай нещата на ближния си. Ще се навъдят сополанковци, които ще са привлечени от незаконният ви лайфстайл. Тук дилемата не е сложна: Ако не можете да ги купите, отстранете ги. Е, не във физическият смисъл, опасно е. Обвинете ги в бунт срещу себе си – единствената канара на църквата, единственият непогрешим лидер. В такава кризисна ситуация ще си проличи добре свършената до момента работа. Тези, който останат с вас, са добре обработени и трайно зомбирани.

Правило 10. Плащане на сметката. Последната точка е най-важна и ако сте стигнали до нея, ви поздравявам: Вие се сдобихте с безценни съвети за успех и просперитет в живота. Време е да си платите сметката: Бизнес курсът дотук ви струва само $999,99. Може да ги пратите по сметката ми, чрез банков превод или пощенски гълъб. Само не забравяйте, че има и друга цена, малко ми е неудобно да ви я кажа, но е свързана с вечността . . . ама кой ли се интересува от подробностите с малки букви, когато подписва договор с дявола.

Публикувано в Семейство, Църква | С етикет | Вашият коментар

Човещинка е

 4be39c16b01fd5ad7c59f505f51b7135376f7189

Умори се есенното, начумерено небе и взе, че реши да си почине. Разтика си облаците и даде шанс на студеното слънце да посвети над село. Подир него си тръгна и северният вятър, па като задуха един силен южняк, като че са го държели вързан досега някъде из Африка. За нула време, топлите му ласки изпиха мръсните локви от разбитите селски улици, та и аз реших да си покажа носа навън. Брей какво време си викам, само да се поразтъпче човек. Грабнах платнената торба и удовлетворително информирах жената, че отивам до селската фурна за хляб – пеша, немоторизиран, един вид. Тя ми се позачуди на ентусиазма, нали все не слизам от автомобила, и ме съпроводи с усмивка и предупреждение, казва ми: „Брей, каква изненада, гледай да не хванеш мускулна треска, докато се занесеш до фурната“. Не обърнах внимание на сарказма й, па си нахлузих селските чепици и айде навън. Изхвърчах през портичката, като ученик след последния звънец и доволно се понесох към хлебарницата, отпивайки големи, освежителни гълтоци чист провинциален кислород.

Незначително задъхан и порядъчно зачервен, понечих да се вмъкна в селската хлебарница, когато от съседната на фурната кръчма, някой се разхлопа на прозореца. Беше бай Коста, селския кмет. Думка по прозореца, хили се накриво и ми маха да ида при него. Пуснах дръжката на вратата и си викам на акъла, кмет е все пак, може да ме вика за нещо важно. Додето правих двете крачки до съседната врата, ми се стрелна за миг една непорядъчна мисъл в кратуната, от сорта, какво пък прави кмета в два часа подир обед в кръчмата, не е ли на работа и пр., но прогоних бързо тези неприлични помисли с някакво още по-неприлично извинение и смело влязох в кръчмата.

Стърчи кметът прав до масата, маха ми с две ръце и крещи, като че е на мегдана – Насам Пете, насам, ела тук да те питаме нещо. Гледам, че около масата са насядали Ваньо маслото (селския монтьор, добър е впрочем), бай Киро, стар авджия, председател на селската ловна дружинка и Тошко милицията (това е селския полицай, ама всички си му викат Тошко милицията). Ох, викам си на акъла, какъв отбор! После пак, с моя моралистичен етикет, си додадох – Бе да не е някакъв празник днеска, гледай и Тошко милицията е в кръчмата по никое време.

– Здравейте бе, началници! – поздравих бодро аз.

– Здраве желаем, младеж! – стегнато и отдавайки ми чест, пръв отвърна Милицията.

– Сядай тук Пете – „учтиво“ ме покани бай Коста, докато с една ръка ме задърпа за якето, а с другата придърпа един мазен стол от съседната маса. Е, седнах.

– Ти си умен младеж, слушай сега к‘ъв проблем има бачо ти Киро и дай съвет, как да го решим – рече кмета и кимна на стария ловджия да разказва. Само да уточня, че понеже младите хора в село се броят на пръсти, млади, млади, между 50-60 годишни, а аз съм пишман селянин, градско чадо с романтични мераци за тишина и покой, мен ме имат за интелигенция, така да се каже. Ако някой възрастен комшия ме викне за помощ, то е или да му сменя батериите за дистанционното на телевизора, или да му настроя телевизора. В някои редки случаи, да настроя Скайп програмата, че да се чуят старите с децата и внуците от чужбина, които са пратили на възрастните си родители лаптоп с флашка за интернет, който компютър обикновено стои затворен на почетно място в къщата, покрит с бяло каренце, плетено на една кука. Много време мина, докато обясня на баба Стефка, че не трябва да слага ваза с цветя върху лапа-топа (както тя му вика) . . . отплеснах се.

Бай Киро заразправя: Глей с‘я Петьо. Отивам значи аз в Градския съвет (така викат на Общината в града) щото трябва да си подменям паспортя . . . Личната карта – поправя го Тошко милицията – да де, все същото – раздразнен, че го прекъсват отсече накриво бай Киро и започна отначало. Отивам значи аз в Градския съвет, щото трябва да си подменя паспортя (този път Милицията само изпръхтя глухо, но не го прекъсна) понеже, разбираш ли изтекъл, пък ония були в Съвета, ме направиха на мат и маскара.

– Що си ходил в Общината бе бай Киро, те личните карти се сменят в Полицията – важно уточних аз, трябваше да защитя реномето си на интелигенция.

– То това го знам, Милицията ми каза, ама друга е работата. Викам си, тъй и тъй ще сменям документацията, дай барем да си оправя и адреся. Щото, видиш ли, у изтеклия паспорт се водя по адрес в града, понеже преди да изляза на пенсия, работех там и съм се регистрирал в бекярското общежитие. Чакай, викам си, да си сменя местожителството на бащиния адрес, в село. Тук съм се раждал, тук съм расъл, тук ш‘си умра.

– Ай стига бачо Киро, за смърт с‘я няма да говориш, че и в кръчмата. – Засече го Ваньо маслото. Той си пада малко суеверен, че като направи забележка на бай Киро, си дръпна три пъти дясното ухо, извади кръстчето из пазухата си, целуна го и се загледа към небето, по-точно към опушения таван на кръчмата.

– Ей, Ваньо, се ш‘съ обадиш, кога не тряба! Тъй са казва, човещинка е. – Оправда се бай Киро, задето спомена Смъртта и то в хоремага и продължи с историята си. Значи, исках, казвам ти, като подменя паспортя, да подменя и адреся, а туй се прави у Градския съвет. Пък трябаше да го сменя и за друго. Ей на, пушките държа при мен, в долапа на село, а милиционерите все ги търсят на адреса в града, кога ме проверяват, ма то беше едно време, сега там не живея.

Пита ме значи булята в Съвета:

– На кой адрес живееш чичо?

– Село Кичина, улица Шипка 15. Чука оная кукумявка на машината 15 минути и стана да се изнася нанякъде. Отива при една друга кокошка, началничка некаква и й дума нещо тихо. Брех, мама му стара, че като се развика оная усойница, на по-младата змия:

– Ти що ма занимаваш мааааа? К‘во си свършила досига мааааа? Ни виждаш ли, чи съм заета мааааа? – Кара й се братче и нарежда, пищи казвам ти, джамовете на Съвета дрънчат. Лелеее, всичкия народ се умълча, гледаме к‘ът девица в първа брачна нощ – хем уплашени, хем любопитни. Мислим си, е станаха сега на меле тея коштрамби, ама на, нямаше женски бой. По едно време, по-дъртата, началничката, идва към мене наежена. Аз малко се свих, ама стиснах юмруци и викам си, ш‘а са бия ако тряба, няма да й се дам на тая фурия. Това чиновниците са мамата си джаска братче, все си им длъжен за нещо. После си викам, я карай спокойно бай Киро, жената може да си е проста по принцип, човещинка е, иначе нямаше да е началничка в Съвета. Па вика ми тя значи:

– Какъв е проблемът, господине?

– Ааа, проблем няма другарке, искам да си подменя адреся и затуй . . .

– На кой адрес живеете – прекъсва ме оная.

– Село Кичина, улица Шипка 15 – рекох аз.

– Няма такъв адрес! – отсече оная пепелянка.

– Мамицата ти крива – помислих си аз, ма го не казах. Викам й само – Вижте сега бе другарке, че аз живея 20 години на тоз адрес. Преди това ми се събират още 30 години там, значи общо 50. Там е живял дедо ми, там живя и тате. Мама там ме е родила през 1946-та. На тоз адрес аз плащам и вода, и ток. Даже и на вратнята пише ул. Шипка 15, пък таз табелка вие сте я слагали. Как може Енергото и ВиК-то да ми знаят адреса, па вие в Съвета да ми кажете, че такъв няма.

– Ама вие карате ли ме се бе господине? – почна да се набира старта пуйка – Щом няма в компютура такъв адрес, значи го няма!

– Олеее – викам си на акъла, ей тая сега я утепах, ама пак се овладях, аз съм принципно спокоен човек, ама за малко да си изтърва ръката. Почнах казвам ти да се опипвам и да си търся пушката. Таз маймуна ми се привидя, че е глиган, застрелвам я и го пиша ловен инцидент, ибал съм я. Ама нали ти казвам, отвътре вря к‘ът съветски самовар, ама се държа.

– К‘во ме гледате господине, няма го тоя адрес в базата.

– Ама каква база бе, другарке, аз ви казвам, че цял живот живее там рода ми и къща все е имало, от времето на хан Аспарух си живеем на тоз адрес – изхвърлих се малко, човещинка е.

– Вие с автомобил ли сте дошли тук господине? – Пита ме фурията.

– Да – рекох аз, макар че москвето трудно минава вече за автомобил, ама все я прекарваме на прегледа, Тошко милицията удря по едно рамо.

– Сега, ще вземете двама служители от Общината и ще ги закарате на адреса, да проверят къде е тази ваша къща. – Нареди ми началничката.

– Ми да взема, що да не взема. – Викам си, ей сега оправихме работата.

Закарах две другарки от Градския съвет на село. Спираме право пред уназе. Ония излизат и почват да оглеждат. Гледат братче и рисуват у тефтерите с моливи.

– Ма какво рисувате бе, другарки? Къщата ей я.

– Рисуваме улицата господине и съседните къщи.

Малеее, тия са луди братче. Докарах ги на село, да рисуват. Че аз имам модерен телефон, щях направо да им снимам къщата и улицата, ако знаех. Понеже беше вече петък подир обед, сина и снахата бяха дошли с внука. Излиза Кирчо, и ми вика: Какво става дядо?

– А, Кирчо, ми к‘во става я, и аз се чудя. Тез булки не ми знаят адреса, че го търсят.

– То е лесно бе дядо. – Вика Кирчо и вади неговия си телефон из джоба. – Ето дядо, виж, отваряме приложението на Гугъл и гледаме къде се намираме в реално време. Виж какво пише на телефона, ние стоим точно пред вратата на улица Шипка, номер 15. – Бах мааму –  викам си на акъла – телефона на Кирчо ми знае къщата, а тия шматки я гледат, рисуват я и пак за тях къща няма.

– Ало, другарки – викам на ония кози – я вижте, телефонът на внука ми знае адреса, вие не.

– Аааа, ние Гугъл не го признаваме – отсече едната мумия. Ние нарисувахме всичко, айде да ни върнете в града, да покажем фактите на шефката.

Речено, сторено. Карам обратно към града и си мисля: Глей братче, к‘ва странна работа. Когато дедо ми е купил мястото, в нотариалния акт е написано ул. Шипка 15. Когато дедо ми е прехвърлил имота на тате, пише пак ул.Шипка 15. После, кога тате ми приписа всичко, пак пише в документя ул.Шипка 15. Значи, тия пръдли от Градския съвет вярват повече на компютура, отколкото на 100 години история. Ей, загубен народ братче. Ако каже компютура, че оная дивата другарка в Съвета не се казва Пенка, а Фатмегюл, че вярва на машината и толкоз – утрепана работа. Гледай значи, за една адресна регистрация, к‘ъв каламбур стана. Ми то, ако докторите имаха акъл колкот чиновничките в Градския съвет, да бяхме изпукали всички в тая държава – то не че не габърдясва народ зарад докторите, ма става по-рядко, има и сполучливи опити за церене, пък кой умрял, умрял – човещинка е.

Влизаме значи в Съвета и „художничките“ подават на началничката пейзажите на наща улица и прочее. Гледам я оная как почва да се изчервява, чак рамките на очилата й взеха да се нажежават. Зурлата и се накриви, почна да пръхти тежко, чак пот я изби.

– Нищо не сте направили! – кресна дивата сврака на „художничките“, а аз си думам на акъла – ми то ясно като бял ден. Тръгнали да рисуват, макар че от 100 кладенеца вода им извадих да докажа, че тая къща, на тоя адрес съществува. Прост да си, ш‘ти стане ясно, че машината нещо се е объркала. Е ма ние сме си така, на никой не вярваме. Ако не го пише на компютура или не го кажат по телевизора, не вярваме и толкоз.

– Господине – избоботи най-накрая началничката – Значи ясно е, че такъв адрес като вашия не съществува. – Не й отвърнах вече, ама почнах и аз да се изчервявам. – Ще попълните тук една декларация за идентификация на адрес. Ще го пратим в София за проверка и после ще видим.

– К‘ва София ма другарке, мен паспорта ми трябва за вчера, дето се вика.

– Ми ще чакате бе господине, сега става бързо, да не мислите че пеша ще ви носим декларацията в София, то си има имейли за тая работа.

Мале братче, като ми падна пердето, не издържах. Тя мен ще ме учи, какво е имейл, сякаш аз за компютури не съм чувал. Скъсах декларация и всичко, та й съскам на оная през зъби, че стиснал и юмруците даже:

– Булка, ако бях малко по-млад, да не ме приказват хората, щях да ти забия острия нос к‘ът грамофонна игла връз пода, че като те хвана за краката, ш‘тъ въртя докато просвириш.  – Оная мъ гледа едно таквоз, ококорено, а аз само и хвърлих накъсаната декларация между очите, че като халосах вратата, издрънча чак у кабинета на кмета. После си излязох. Викам си, трябваше и един шамар да и откърша, тия само с бой ш‘съ усвестят братче. После се върнах в милицията и си оправих паспорта, писах се пак на стария адрес. Не ми останаха нерви да се занимавам със задници. Айде майната му, докато съм жив, ще се водя че живея там, дето не живея. Гламава работа. Прост народ сме Петьо, ма както сме я подкарали, тъй и тъй се топим, пък накрая ще изчезнем. А като изчезнем ние, с нас ще изчезне и простотията. Ей на, адресът ми вече е изчезнал, ще изчезнем и ние, няма как да е иначе, туй то, човещинка е.

Компанията на масата се раздвижи. Тошко милицията се прокашля, Ваньо маслото тегли една майна и си надигна бирата. Бай Коста свъси вежди и ме погледна косо. Трябваше явно да се изкажа, ама и аз не знаех откъде да почна. Мислех си, че ще ме питат как да си настроят антената или нещо от сорта, а те хората важен казус имали. Каквото и да ми идваше наум, ми се струваше безсмислено и тъпо. Чиновническата глупост не ме учудва, но явно не учудва и компанията в кръчмата. Разбира се, аз бих стигнал по-далеч и мисля щях да постигна своето си, но нямаше смисъл да доказвам опита си от висене по опашки в различни институции, пред колегите съселяни. Бай Киро си беше „решил“ проблема и аз друг съвет в момента нямаше как да му дам. Едва ли можеше да му кажа, че след 20 години, като дойде ред пак да си сменя личната карта, нещата ще са по-добри. Пък и това му е било последната подмяна на личната карта, от една възраст нататък, документите за самоличност не се подновяват. И ето на, един ден бай Киро ще умре в къщата на предците си, която обаче всъщност не съществува.

Разменихме няколко нелепи приказки с тоя своеобразен „Селски съвет на мъдреците“ и аз поех бавно към дома си.

Вървя и си мисля: Интересни хора сме ние българите. Виждаме цялата простотия, в която сме затънали до ушите и освен да изстреляме по някоя псувня в сюблимния момент, друго не правим. Нищо, че мизерията ни е голяма, колкото и да е зле, може да е и по-зле си казваме и караме напред. Дето се вика, на баба ти живота да не е бил по-розов? И те са се мъчили и ние ще се мъчим. Нас права и свободи не ни интересуват, а законите още по-малко. Така си тече живота на българина в село, а и не само в село, май. По някое време ще се съберем в кръчмата, ще се оплачем от проблемите си, ще се напием и преди да си тръгнем само ще кажем – Ами какво да се прави, такъв е живота, човещинка е.

Публикувано в Държава, Образование, Семейство, общество | С етикет | Вашият коментар