Упражнение по християнска апологетика, с пример за образованието

New-York-Apologetics-Defending-the-FaithВъведение:

Когато говорим за образование на собствените си деца, ние сме длъжни да можем успешно да защитим своя родителски избор. Понеже това е епистемологичен въпрос, пряко обвързан с уменията ни в областта на апологетиката е добре да разгледаме накратко някои въпроси, свързани с това умение. В тази статия излагам абсолютното си убеждение, че не можем да защитим правото на образование на децата си на друга основа, освен на основата на християнството! Няма значение колко се лутаме или опитваме да извъртаме хуманистичните закони, да ги обясняваме или да ги тълкуваме в наша полза, ако тези закони не са Божия закон, нямаме шанс да победим интелектуално противниците си. Ще се върнем на въпроса за образованието, след като направим кратък анализ на презумптивната апологетика.

Основата, на която градим защитата на собствените си убеждения:

„Где е мъдрият? Где книжникът? Где е разисквачът на тоз век? Не обърна ли Бог в глупост светската мъдрост?“ (1Кор.1:20)

Апостол Павел можеше да заложи своята защита на християнската вяра на тези риторични въпроси (1 Кор. 1:20) знаейки, че словото на кръста унищожава светската мъдрост и отхвърля разума на разумните (1 Кор. 1:19). Със своят помрачен ум, неновороденото сърце оценява Благовестието като слабост и глупост (1 Кор. 1:18,23), но в действителност Благовестието изразява Божията спасителна сила и истинска мъдрост (1 Кор. 1:18, 21, 24). Това, което светът нарича „глупост”, е всъщност мъдрост. Обратно, това, което светът определя като „мъдрост”, всъщност е глупост. Критериите на невярващия са напълно изопачени и затова той се подиграва на християнската вяра или я смята за интелектуално нисша. Но апостол Павел знаеше, че Бог може да изобличи надменността на неверието и да изложи на показ неговото жалко лъжливо познание: „Божието глупаво е по-мъдро от хората, и Божието немощно е по-силно от хората” (1 Кор. 1:25). Макар невярващият да смята християнската вяра за глупава и слаба, тази вяра има силата и интелектуалните ресурси да изложи на показ „светската мъдрост” такава, каквато наистина е: пълна глупост! Бог е избрал (така наречените) глупави неща на света, за да посрами онези, които се хвалят със своята (така наречена) мъдрост (1 Кор. 1:27).

Пред Божието откровение невярващият остава „без апологетика” (това е гръцкия текст в Рим. 1:20). Неговата интелектуална позиция няма реална легитимност в дълъг период от време. Когато се противопоставя на интелектуалното предизвикателство на Благовестието, както Павел го представя, неновороденият няма основа, на която да стъпи. Изходът от противопоставянето е обобщен от Павел, когато заявява, „Къде е мъдрият? Къде е разисквачът на този свят?” Истината е, че Бог обръща в глупост мъдростта на този свят, и следователно не може да се намери наистина мъдър невярващ. Никога не е живял човек, който да може състоятелно да спори и да защитава възгледа на този свят (т.е. езичеството). Отхвърлянето на християнската вяра не може да има основание и интелектуалната позиция на невярващия не може да бъде защитавана в света на мисленето. Духовните оръжия на християнския апологет са могъщи пред Бога за събаряне на всички помисли, които се издигат високо против познанието на Бога (2 Кор. 10:4-5). От гледна точка на Писанието невярващият е глупак, и като такъв неговата позиция се свежда до омраза към познанието (Пр. 1:22, 29); неговата интелектуална атака срещу Благовестието произтича от криво нареченото „знание” (1 Тим. 6:20).

Апологетична процедура в две стъпки: 

„Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен нему. Отговаряй на безумния според безумието му, да не би да се има мъдър в своите си очи.” – (Притчи 26:4-5) 

„Методът за разсъждаване чрез презумпции може да се определи по-скоро като непряк, отколкото като пряк. Спорът между вярващите и невярващите в християнския теизъм не може да бъде решен чрез пряко позоваване на „факти” или „закони,” чието естество и значимост вече са приети единодушно от двете страни в спора. . . . Християнският апологет трябва да се постави в позицията на своя противник, допускайки верността на неговия метод само заради спора, за да му покаже, че от такава позиция „фактите” не са факти и „законите” не са закони. Той също трябва да иска от нехристиянина да се постави на християнската позиция заради спора, за да му бъде показано, че само на такава основа „фактите” и „законите” изглеждат смислени. . .“ (Cornelius Van Til, The Defense of the Faith, Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1955, p. 117-118). 

На глупака трябва да се отговори като му се покаже неговата глупост и необходимостта от християнството като предварително условие за разбирането на всичко. В този контекст си позволявам още един цитат на д-р Ван Тил:

„Най-доброто, единственото, абсолютно сигурното доказателства за истинността на християнството е, че ако неговата истина не се приеме като презумпция, не може да има доказателство за каквото и да било. Християнството се оказва самата основа за самата идея за доказателство“ (Cornelius Van Til, The Defense of the Faith, Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1955, p.396). 

От Притчи 26:4-5 и цитатите на Корнилиус Ван Тил разбираме, как работи двустъпковата апологетична процедура. На първо място, на невярващия не трябва да се отговаря според неговите собствени заблудени презумпции; апологетът трябва да защитава своята вяра като действа в рамките на своите собствени презумпции. Ако отстъпи пред презумпциите на невярващия, вярващият никога няма да може ефективно да изложи основанията за надеждата, която е в него. Ще е изгубил битката от самото начало, хванат в капан на територията на врага. Така християнинът няма да може да представи интелектуалната сила и предизвикателство на християнството. Но след това апологетът трябва да отговори на глупака според неговите самопровъзгласени презумпции (т.е. според глупостта му). Като прави това, той цели да покаже на невярващия последствията от тези презумпции. Ако бъдат доведени до своя логичен край, презумпциите на неверието правят мисленето на човека безсмислено и опита – неразбираем; накратко, те водят до унищожаването на всяко познание, до задънената улица на епистемологичното безсмислие, до пълна глупост! Като поставя себе си в позицията на невярващия и я довежда логично до нейното подкопаване на всякакви факти и закони, християнският апологет пречи на глупака да се мисли за мъдър в собствените си очи. Той може да заключи: Сега къде е мъдрият разисквач на този свят?!” Няма такъв, защото както ясно показва историята на хуманистичната философия, Бог е обърнал в глупост светската мъдрост. Тя е объркана от „глупавото” проповядване на кръста.

Апологетика на образованието:

След като вече имаме библейските факти по отношение на апологетиката – умението да защитаваме собствената си позиция, стъпили на единствено правилната основа, нека развием логиката на тази защита в областта на правото да образоваме собствените си деца?

Днес сме изправени пред предизвикателството на тоталитарната държава, да предадем децата си в езическите храмове за тотална и безпощадна индоктринация в „ценностите“ на езическата „култура“. Изключително важно е как ние, като християни, реагираме на тази атака. Неотдавна бях на събрание в София, но което, смея да твърдя, присъстваха само християни. Всички ние разсъждавахме върху намерението на управляващите да „издирят и обхванат“ (това са термините в Решение 373 на МС от 5 юли 2017) децата, които не посещават държавни училища. Разбира се, всички разсъждения бяха единствено в посока как да противостоим на тази вероломна намеса в неприкосновените семейни дела, сражавайки се на територията на хуманистичната етика, която е основна презумпция на езическото законодателство. Да, традицията на гръко-римското право (на тази традиция е изградена правната реалност в държавата ни) е безусловно езическа и в тотален конфликт с християнската етика и морал.

Разсъждавайки, стъпили на тази фалшива основа, правейки я наша отправна точка, ние, като християни, сме обречени на поражение. Да се противопоставим на езическите закони, опирайки се на езическите закони е класически нонсенс. В този смисъл, да изтъкна като причина, че децата ми не са в държавно училище, защото (цитирам мой приятел): „Като родител съм в невъзможност да изпълня правото на образование на детето ми и задължението за училищно обучение поради неизпълнение от страна на държавата на нейните задължения, уредени в КРБ и ратифицираните международни актове.“ е меко казано наивно. Казано честно, тази позиция е просто езическа глупост.

Може да ви хареса и друг отговор (пак цитирам приятел): „На основание чл. 47(1), чл. 53(1), чл. 57(1) от КРБ, чл. 2 от Протокол №1 към КЗПЧОС, чл. 13 МПИСКП, чл. 18 МПГПП, чл. 26 ВДПЧ, чл.5 КПД и чл. 14 ХОПЕС в качеството ми на родител, който действа в най-висш интерес на детето си, съм избрала детето ми да получава образованието си извън системата на МОН.“

Има ли някой сред християните в България, който в крайна сметка разбира, че няма по-налудничава тактика от тази, да се противопоставяш на неправдата с неправда. Има една всеизвестна „тайна“, която понякога шептим, защото не искаме да я кажем на глас: Позоваването на езическите закони в борбата с езичеството никога не може да спечели войната! Знаете ли какво означава това? Означава, че можем да цитираме и повтаряме всички абревиатури на закони (български и международни) до припадък в съда на езичниците и изходът пак няма да е в наша полза. Не може да очакваме правда от неправедни хора – ако го очакваме, значи сме луди. Дори да постигнем временен резултат, всичко, което ще постигнем е всъщност кратко отлагане на присъдата. Да, признавам си, че понякога да се печели време е също полезно, за да се прегрупираме или да израсте епистемологично осъзнато християнско общество, но това е всичко и то съвсем не е достатъчно – трябва да сме пределно наясно с този факт.

Ето ви малко реални факти: Наясно ли сте, че година след година, тоталната държава продължава да превзема територията на семейната институция – в цяла Европа, пък и в целия свят? Това се случва, заради несъстоятелните аргументи на християните, не само по отношение на образованието, а въобще. Наясно ли сте, че не само в Германия и Швеция, но и в съседна Гърция, да образоваш детето си в дома е криминално престъпление, което се наказва с отнемане на родителски права и затвор? А наясно ли сте, че държавната власт в България върви по същия път на абсолютен и арогантен фашизъм, спрямо семейството и неговите трансцедентни права? Всички тези факти са реалност, защото в продължение на столетия, християните бавно и постоянно са отстъпвали от истината на Писанието. По време на Ренесанса и Просвещението, законите на войнстващия хуманизъм са мачкали теономията и днес тя е в юридическото кошче за боклук. Християните са възприели законите на езичниците, като единствените закони, които могат да им послужат, като защита за техните права и свободи. Тези права и свободи са дефинирани благосклонно от хуманистите-сатанисти, под чиято власт (физически и ментално) се гърчат християните.

Всеки езичник, особено онзи, който познава изкуството на риториката, ще ни обясни, че образованието е естествено право. Ако използваме двустъпковата апологетична процедура, описана по-горе и доведем това твърдение до логичен край, ще се убедим, че ако образованието е естествено право, то естественото право на държавата е да обучава децата ни. Само тези от нас, които не са интелектуално честни ще се противопоставят на тази логика. В опита си да опровергаем тази логика, обаче, имаме само две възможности: Първо, да сме непоследователни в аргументите си и да спрем на средата, страхувайки се от изхода или второ, да сме последователни, но да отречем крайния резултат – интелектуална шизофрения. Причината за неуспеха на този подход (да защитаваме Истината с неетични средства) е, че в областта на мисленето, стъпваме на драматично гнили презумпции – езическите закони. Именно заради това, много християни наричат днес правото на образование ЕСТЕСТВЕНО право. Правото на образование не е естествено право, то е СВРЪХЕСТЕСТВЕНО право, в смисъл, че това право е трансцедентно право и именно заради това, човешките (разбирай хуманистични, езически) държавни структури, нямат право да го управляват или контролират.

Заключение: 

И така, завършвам упражнението по християнска апологетика с практически пример от сферата на образованието, с елементарното заключение, че е невъзможно да се защити правото на родителите да образоват децата си, ако се отхвърли единственият реален инструмент за защита на това право – християнството. Нещо повече – практически, в областта на епистемологията, както впрочем в коя да е друга област, не съществува основа, която може да бъде истинска презумпция за реално разсъждение и действие. Такава основа може да бъде единствено християнството.

Поради тези прости факти, казах в едно радиопредаване, перифразирайки Радой Ралин, че не ме е страх от министъра на образованието, страх ме е от образованието на министъра. Тук думата страх е преекспонирана и е в изречението, само за да се придържам към мисълта на Радой Ралин. Това, което всъщност казвам е, че действията на образователния министър, както и действията на държавните структури в изпълнение на Решение 373 на МС от 5 юли 2017, са продиктувани от езическите предпоставки на собствените им, противни на Бога на Библията „ценности“. Именно заради това, не мога да се съглася, че в дълъг период от време, стратегия, която разчита да победиш интелектуално враговете на Истината, тълкувайки собствените им инструменти за господство – езическите закони – е обречена на тотален провал. Противопоставянето срещу демократичните „ценности“ с демократични „ценности“ е като да гасиш огън с бензин. Демокрацията в крайна сметка, от библейска перспектива е чисто и просто форма на сатанизъм.

От това следва, че всеки християнин има едно единствено оръжие за атака срещу претенциите на Ваал да притежава децата ни и това е същото оръжие, което използва Господ Исус Христос в конфликта си с дявола, описан в Лука 4 – Божието Слово. Законите на езичниците не могат да ви помогнат в борбата срещу езичеството. Всеки, който мисли по този начин е или езичник, или, ако въобще съществува подобен вариант, заблуден и незрял християнин, който бързо ще се разочарова от тактиката за борба, която е възприел, макар че често, поради суета, гордост и стремеж към автономия, това поражение няма да бъде признато. Можем да победим в тази война, само ако срещу претенциите за господство на сатанинските закони противопоставим Законът на Библията – останалото е отлагане на истинската битка, поради Божията милост към нас и нашата собствена незрялост и посредственост!

Advertisements
Posted in Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, Църква, икономика, общество, право, философия | Tagged , | Вашият коментар

Трагедията на днешните християни

Проблемите на днешните християни могат да се опишат много кратко, точно и ясно – в четири прости точки:

prayer-690x460

Божият суверенитет

Днешните вярващи всъщност не вярват, че Бога на Библията е абсолютен. Хората се страхуват от суверен Творец, който по никакъв начин не зависи от тях. Хората си искат автономията . .. дори в спасението! Въобще идеята, че сме спасени по благодат, а не чрез дела, не е по никакъв начин удовлетворителна за днешните християни, защото същите упорито продължават да твърдят, че те са избрали спасението, сякаш то им е било предложено на нещо като „шведска маса“, от която те благосклонно са избрали точно „християнският ордьовър“. Да, ама не! Да бъркаш спасението с благовестието, се е оказало пагубно за безброй хора. Ако Господ е наистина Бог, то Той не прави сделки с никого и на никого не се моли! Всъщност, истинските християни са избрани от Бога за спасение и категорично нямат думата по този въпрос, „Вие не избрахте Мене, но Аз избрах вас“ (Йоан 15:16). Една от най-пагубните средновековни ереси е тази за „свободната воля“, защото атакува пряко Божият суверенитет. Учението, че избираме да следваме Бога, противоречи на основната християнска доктрина – спасението по благодат. Първо, изборът е дело и няма как да сме го направили, защото ще излезе, че се спасяваме чрез дела (Рим.9:11-12). Второ, ако вярваме на Библията, ние сме мъртви в греха, а мъртъв човек, не може да се самосъживи, трябва да сме били съживени от Някой (Еф.2:4-5). Трето, дори ако сметнете, че да повярвате в Бога е ваше дело, което безусловно е добро дело, то пак се проваляте в логиката, защото всяко добро дело е от Бога (Яков 1:17) и вие нямате никаква заслуга.

Изходът е в това, християните да признаят Божието абсолютно величие и суверенитет, и да абдикират пред Него. Това признание включва и факта, да скъсат със средновековните ереси и да повярват в думите на Бога: „Аз създавам светлината и творя тъмнината; Правя мир, творя и зло! Аз Господ съм, Който правя всичко това.“ (Исая 45:7). После просто трябва да поемат дълбоко дъх, да видят колко чуден е Божият мир и да си вършат работата, на която са призовани (Мат.28:19-20)

Теономията

Поради факта, че християните не отдават върховенството и цялата слава на Бога, съвсем логично се превръщат в антиномисти. Това означава, че хората съвсем открито мразят Закона на Бога, постановен в цялата Библия. Антиномистите биха спали спокойно, ако в Новият завет нямаше стихове, като този в (Яков 1:17) „Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре, и слиза от Отца на светлините, у КОГОТО НЯМА ИЗМЕНЕНИЕ, ИЛИ СЯНКА ОТ ПРОМЯНА.“ Това, че Бог не се променя е много сериозен проблем, но само за антиномистите. Разбира се, самите антиномисти са се „справили“ с проблема, като всеки хуманист – замели са го под килима. Това, което антиномистите не искат да осъзнаят е, че щом не управлява Законът на Бога, управлява законът на Сатана. Много е просто: Въпросът не е закон или не закон, а чий закон? Няма никакъв вакуум – това е най-простото правило в апологетиката. Отхвърлете закона на Бога и бързо ще се покорите на законите на автономния човек, които в най-добрия случай, можем да наречем бесовски. Последствията от това непокорство не закъсняват: След като  християните отхвърлят Божиите етични стандарти, защо езичниците да се съобразяват с тях!? Ето ви света такъв, какъвто е днес. Работата е там, че християните не харесват този свят, но и не желаят да се покорят на Божия закон и да установят ред, поради това, изпадат в дуализъм.

Дуализамът

Дуализмът не е ново заболяване, но затова пък е силно разпространено в Църкавата. Християните днес не възприемат буквално мандата за господство, който Господ Бог им е дал в Бит.1:28 и който Христос подчерта с Великото поръчение в Мат.28:18-20. Господството не е за християните – според днешните християни. За християните са песните и ръкопляскането в неделните утрини, сладките раздумки, братските целувки и пр. и т.н., чак до времето, в което ще ни зачислят златните арфи и ленените хамаци. Поради абдикацията на християните от делата в този свят, той е преминал в ръцете на днешните управници, от които всички се гнусим. Само че „не можем“ да направим нищо, понеже пасивният духовен живот няма отношение към реалността. Така задрямали в идилията на своите „перфектни“ общества, християните ще бъдат събудени с ритник по задника от Господа, който ще се върне . . . помните ли за какво – правилно, за съд (Екл.12:14).

Брутално гадно е, че християните не си дават сметки за онова, което Господ изисква от тях и изпадат в абсурден дуализъм, поради, първо, отхвърляне на Божият суверенитет и второ, не зачитане на Неговият закон. Така в крайна сметка, днешните християни не намират проблем да живеят в абсурдна интелектуална шизофрения, някаква мозъчна абсистенция, бих казал. Казват ми, „милите“ християни, че не намират никакъв проблем да набутват децата си в храмовете на езичниците (държавните училища), за да индоктринират отрочетата, но в същото време, уж не желаят да се мърсят с кваса на този свят: Не е ли изумително това лицемерие!?

Есхатологията

Есхатологията никога не се смята за важна част от теологията, но разбира се, тук днешните християни бъркат жестоко. Проблемът се състои във фактите, които носи след себе си простата сентенция: „Бъдещето определя настоящето.“ Да имаш неправилни очаквания за бъдещето е възможно най-драматичната грешка, която може да се допусне, защото може да се окаже, че си изживял живота си в заблуда. Този, който знае бъдещето винаги печели. Нали щяхте да спечелите, ако знаехте числата от тотото, например? Е, християните знаят много повече, от тото числата – Господ е разкрил бъдещето за света в Словото Си, трябва само да разбираме Мандатът за господство, Великото поръчение и стихове, като (Евр.10:12-13; Мат.16:18; Мат.22:44; Марк 12:36; 2 Тим.4:1 и т.н.). Когато всичко това се осъзнава, можем да работим смело, знаейки, че победата е гарантирана и то не в отвъдното, а тук и сега, на тази земя, няма значение, колко време ще отнеме – Христос царува . . . факт! Това, обаче, днешните църковни мишоци не разбират. Според тях светът принадлежи на дявола и той прогресивно го завзема, до внезапното идване на Христос, който ще ни спаси от този „сатанински кошмар“. Очакването за свръхестествено избавление в 12 без 5 е драма, която съсипва живота на мнозина вярващи. Затова в крайна сметка, християните днес са анемични и макар работещи в реалността, правят всичко някак си на сила, без апетит за живот и установяване на Христовите истини – понеже то, Царството, не е от този свят, разбирате ли? Позволете ми да ви разочаровам, удоволствието е изцяло мое – Господ няма да дойде за вас в 12 без 5. Той не се моли на Отца да ни взема от света, а само да ни опази в битката (Йоан 17:15). Битка с предизвестен край – пълна и тотална победа на Божието царство. Това е бъдещето, което дава надежда за поколенията, въоръжава с вяра и търпение верните и ги мотивира да инвестират в тази земя, защото те е нашият дом за вечността.

Финал

Четири простички неща, които се оказаха непреодолими възвишения за днешните християни. Божият суверенитет, Теономията, Дуализма и Есхатологията.  В следствие неразбирането на всичко това, днешните вярващи, първо, отхвърлят по презумпция Божието върховенство, а оттам и факта, че Той активно подържа творението във всеки един миг. Второ, не зачитат властта и представителството, което Бог ни е делегирал, за да изпълним Великото поръчение – пасивни са. Трето, отхвърлили са етиката на Божият закон, което ги лишава от господство и ги обрича на робство под законите на хуманисти и сатанисти. Четвърто, съвсем логично, навличат върху себе си Господният гняв и проклятие, заради непокорство си и пето, лишили са себе си от наследство, защото няма приемственост и продължителност на истинската християнска вяра. Децата им са обречени.

Людете Ми загинаха от нямане знание; Понеже ти отхвърли знанието, То и Аз отхвърлих тебе да Ми не свещенодействуваш; Понеже ти забрави закона на твоя Бог, То и Аз ще забравя твоите чада. (Осия 4:6)

Сега, ако сте стигнали до края на тази кратка и много „неприятна статия“, може да започнете подробно библейско изследване на четирите области, за който писах по-горе, за да опровергаете твърденията ми или да ги потвърдите. Има разбира се и друга опция – правите се, че нищо не сте прочели и продължавате с агностичния подход, по отношение на епистемологията.

Posted in Етика, Образование, Семейство, Църква, общество | Tagged , | Вашият коментар

За свободата, робите и терористите

Conservative Party leadership contender„Британският премиер Тереза Мей е готова да жертва човешки права в борбата срещу екстремизма. Това става ясно от нейно изказване на митинг в Слау, цитирано от британските медии. Британският премиер е непоколебима за промени в законодателството, за да направи борбата срещу екстремизма по-ефективна.“

Новина, като горецитираната, не смущава абсолютно никого – за съжаление. Хората са готови да жертват много повече от свободата си, готови са да жертват и душите си, стига някой да ги „пази“, някой да се „грижи“ за тях. Как стигнахме дотук, как продадохме светостта на личното си пространство за фалшивото спокойствие, „подсигурено“ ни от държавата? Човек, който няма свобода да защитава себе си и дома си, е просто роб на система, която претендира, че го пази – не е ясно от какво.

Докато хората са невъоръжени, не са нито свободни, нито в безопасност! Има ли смисъл да цитирам Томас Джеферсън, който основателно твърди, че: „Въоръжената нация е свободна нация.“ Не можейки да се грижим за собствената си сигурност, ще продължаваме да бъдем клани по разни „лондонски мостове“. Ако в оня фатален следобед, срещу ловджийските ножове на малоумните лумпени, решили да се правят на джихадисти, на „Лондон Бридж“, бяха мигновено насочени дулата на стотици огнестрелни оръжия, притежание на гражданите, от „джихадистите“ щеше да остане само кайма.

Да, ама не. Ако имаш оръжие, което си купил и носиш, за да защитаваш себе си и ближните си, ти си заплаха, обществен враг, така да се каже. Задължително ще бъдеш съден и осъден. Монопол над оръжията притежава съвременният робовладелец – държавата. Това са именно взаимоотношения между роби и господари. Господарите забраняват на робите да се защитават, отнемайки правата им да опазят собствения си живот.

Истински отвратителното и извратеното в тази ситуация е факта, че отнетите права се продават като „грижа“ към народа. Тази „грижа“, уважаеми „граждани“ (думата е в кавички, щото не сме никакви граждани, а роби), е като майчина ласка от вещица, целувка от змия, прегръдка от кръвожаден звяр . . . Всички искаме да имаме свобода, да живеем спокойно и да не се страхуваме от заплахите на разни изроди, но не желаем да извоюваме и защитаваме своите свобода и спокойствие. По-напред трябва да се отървем от тиранията на самозваните господари, които казват, че ще опазят живота ни, нашият и на децата ни (направи справка с избитите деца в Манчестър). Как желаят да ни пазят и защитават, моля? Може би ще зачислят по двойка полицаи за всеки гражданин!? Защо пък не! Без друго чиновниците, които са ни повече, ни по-малко от кърлежи насмукани с „народна кръв“ прогресивно се увеличават, за да ни „пазят и служат“.

Няма край държавната простотия! Полицията трябва да е граждански организирана и финансирана, а не държавно организирана и граждански финансирана. При вторият случай, държавните дерибеи крадат парите ни с полицейско насилие, за да хранят полицаите, извършващи насилието – държавна армия, защитаваща не закона, а статуквото, недосегаемостта на господарите. При първият случай, всички хора са въоръжени и всеки пази себе си, съседа, въобще всички, които може да опази и на които може да се притече на помощ при нужда.

Как хората са си помагали преди близо 100 години и то тук, в България – ще ви разкажа една история: След Балканските войни (1912-1913) и особено след края на Първата световна война (1914-1918) България изпада в дълбока икономическа криза . . . Всъщност, и двете войни са последвани от Национални катастрофи. Разрухата ражда из територията на осакатената ни държава разбойнически групировки, наричани от хората харамии. Тези предци на днешните мутри, са особено активни през 20-те години на ХХ век. Част от тях стават особено популярни с отвличането на хора и подир това диренето на откуп за живота на пленниците. Според Библията, отвличането е капитално престъпление, което се наказва със смърт. Явно на това мнение е бил и Александър Стамболийски – министър председател на България в периода (1919-1923), защото прокарва през 1922 г. в Народното събрание „Закон за изтребление на разбойниците“.

imagesСледва лирично отклонение: Дядо Рачо, бе уважаван човек в бащиното ми село. Когато бях 10 годишен, той бе на 92. Все още ходеше изправен, а възрастните хора му отдаваха почит, кога го срещнат и говореха за него с някакво странно страхопочитание. Бях виждал медалите му от войните и един чернобял портрет на снажен младеж с офицерска униформа от царско време – показа ми ги Тишката, внукът на дядо Рачо. Говореше се, че е скрил някъде из имота си 50 000 златни лева. Не знам вярна ли е била мълвата, но знам със сигурност, че след падането на тоталитарния режим в България, внукът на дядо Рачо вдигна голяма къща и започна успешен частен бизнес . . . но това е друга тема. Думата ми е, че когато бях малък, попитах пра-дядо си, защо дядо Рачо е важен човек, а той ми каза, заради онези разбойници, от които навремето отърва селото.

Години по-късно, когато пораснах и се изучих, разбирате ли, а дядо Рачо отдавна се беше споминал, взех да попълвам картинката, свързана с мистерията около него. Селото ни е било тероризирано от харамии. В един момент, бандата главорези отвлекли малката дъщеричка на буйния и силен тогава Рачо Сеферов. Имали са нещастието да направят това през 1922 година. Младият Рачо извадил от стария сандък почиващата си от войните пушка и един револвер, пък се загубил из горите над село за цяла седмица. Никому нищо не рекъл, оставил плачещата си булка в къщата с другите четири деца и изчезнал. Подир седмица се върнал . . . с дъщеричката си и кървав чувал. В чувала били главите на петимата похитители, които от дълго време грабели селските къщи – чиста проба рецидивисти, които на всичко отгоре направили грешката да се захванат не с когото трябва.

Рачо Сеферов бил награден с 50 000 златни лева, според чл.5 от Закона за изтребление на разбойниците, който предлага награда между 5 и 20 хил. лв. за убит разбойник. Оттогава селото му сторвало път, щом се зададе по чаршията пешком или на кон.

Край на лиричното отклонение.

Думата ми е за онези времена, в които с терористите са се разправяли хората, обикновените хора, които с личното си оръжие са защитавали себе си, домовете си и всички, които биха могли да защитят. Но и за нещо друго иде реч тук: Днес, Тереза Мей ще спечели изборите във Великобритания. Тя е консерватор, според политическите етикети, но всъщност е тоталитарен чиновник, който иска да вземе от народа си и онова, което му е останало – народът няма нищо против, щом гласува за нея. Защо започнах с Тереза Мей, защото става въпрос за най-старата демокрация на континента, нали така? Ако трябваше да направя сравнение с българската действителност – не, не би било възможно! В България днес всички чиновници, депутати и министри са харамии, а народът ни е под обсада. Разбира се, отдавна нямаме право на свободно притежание на оръжие, именно защото сме поробени. Но ние винаги сме се съобразявали с европейските тенденции и затова щом във Великобритания хавата с личната свобода е под въпрос, кои сме ние, та да се жалваме!

И така, остават ни две възможности: Или да се примирим с хомота, пък да чакаме Главорезите да тръгнат и по нашите мостове или превантивно да се въоръжим, че да ги посрещнем горещо, кога му дойде времето . . . пък аз бих стрелял и без награда!

Posted in Държава, Етика, Закон, Морал, Семейство, общество, право | Tagged , | Вашият коментар

„Мъжки“ времена

stock-vector-fat-woman-carrying-a-thin-man-in-a-swimsuit-vector-clip-art-illustration-with-simple-gradients-224781871

Кака Личка е особена персона в наше село. Не знам що всички й казват како Личке! Не знам как хубавото име Лиляна се е превърнало в Личка, нито ми е ясно що я какосват. Даже и 80 годишните баби й викат како Личке, макар Личка да е малко подир 40-те си години. Но има нещо важно, което кара всички жители на китното ни селце, да тургат по едно почтително „како“ пред името й. Това „како“ е титла, тъй да се каже. Значи има и друго: кака Личка е кметица, да поясня, и то вече 3-ти мандат. Така като си мисля, може и да се пенсионира на тоя пост, ако въобще се пенсионира. Наперено женище е, казвам ви. Възпълничка, със сплеснат нос и малки, хитри очета, дето блещукат, като те погледне изпод прилежно оскубаните, тънки веждички. Виж муцунката й е много странна: Хем обла, като на прасенцето „Пиги“, хем устата й едва побира едрите конски зъби. Винаги се носи добре оцапотена с тежък грим, а на многопластовата й шия, неизменно виси едър гердан от някакви бели, пластмасови топчета. На тлъстата й китка се мандахерцат жълтеникави колелца, прилични на гривни, ама като че купени от сергия на селски панаир. Върви тежко и бавно, както и диша. Командва работниците в кметството с поглед и ако я заговорите по работа, плътният й алт ще ви убеди, че ще стане по нейното. Абе истинско какище, тай да се каже. Чини ми се, че и старата й майка се обръща към нея с „како“.

Виж, Вичката е друга порода човешки индивид. За онези що не знаят, Вичката е мъжа на кака Личка. Тук е малко трудно да се каже, че Вичката й е мъж, макар да имат две дечурля, сиреч, Вичката върши някаква мъжка работа, явно, ама нему никой не вика батьо. Това е най-странното! Вичката е едно 5 лета по-дърт от кака Личка, ама даже и фарфалаците от детската градина в село му викат Вичка. Той е един такъв, сух човечец, с криви тънки крачета, вечно покрити в сини дочени гащи, а ходилата му се тътрят, наместени удобно в гумени галоши – носи и вълнен терлик, за уплътнител на галошите. От краката нагоре е още по-смешен: Шкембе няма никак, ами корема му е залепен за гърба, та ако го засърби гърба, е достатъчно да си почеше корема и сърбежа на гърба тутакси е ликвидиран. Подир този мършав труп иде тънко като на проскубано петле вратле, на което като по-чудо природно се крепи продълговата кратунка, с вечно широка усмивка и големи, дълбоки очи, тъмно сини като бистро езеро. . . Инак Вичката е симпатяга. Добродушен и кротък. Вярно, безработен е чиляка, но е добра домакиня. Гледам го сутрин носи чедата си до школото, после се отбие до хоремака, цапне две бири за закуска и се прибира у тях да сготви и да окъта двора. Обикновено една сюрия циганчета, дето не знаят от де се влиза в училище, го сподирят и му подвикват: „Вичка, дай пет стинки“ . . . винаги им дава.

Ама защо ви ги разказвам тия ли? Ще ви река. Значи, нали съм пресен селянин, рекох да зачистя разбитата улица от свляклата се зимъска кал. Наех там каквато техника е нужна за занятието и подире се упътих към кметството, да поискам съвет от кака Личка, де да извозя свляклата се земна маса. Тук стана интересно. Няма да ви разправям за кметството, само това, че кака Личка избоботи: „Я ти си отивай, аз ей сега ш‘дойда с шофьора, да видя колко земя (демек пръст) имаш за фъргане“. Така и стана. Таман се бях прибрал и кака Личка долетя със кметския микробус. Шовьора, бай Недко й отвори вратата и кметицата важно започна да мери улицата с поглед.

– Петьо, кака, тук имаш 15 камина пръст да ти река аз.

– Как ги сметна бе како Личке? – зачудих се аз!

– Пфу, окото ми, кака, е кът теодолит (тая дума я натърти, явно значеше много за нея).

– Ми 15, 15. Само кажи къде е позволено да ги извозя?

– Качвай се у буса, че да ти покажа.

Показа ми. Не това е важно. По-важно е да ви разкажа, какъв философски разговор завъртяхме.

– Я кажи Петьо, на кака си Личка – подхвана госпожата – как я въртите тая работа с холмскулинга (предавам точно използваната дума).

В отговор, вкарвам 2-3 стандартни изречения, за приоритетите, за състоянието на Системата, накрая и затуй, че жена ми си е вкъщи с децата, а аз работя, за да осигурявам финансовия ресурс за домакинството.

– Верни неща са – съгласява се кака Личка – само това с жена ти не ми е ясно. Да си седи у дома, по цял ден с децата!

– Що бе, како Личке – подемам аз предпазливо – на теб не ти ли се е щяло да гледаш вашите вкъщи?

– Ти да не си луд бе кака? На жената днес, мястото й е на работа. Я ме виж, не се спирам, всички в село чакат на мен.

– Значи казваш – констатирам още по-предпазливо – че не е работа за жената, да отглежда децата?

– Ми не е я. Че аз на мойте един памперс не съм сменила, ма кака. Вичката я вършеше тая работа. Много го бива с децата него, да ми е жив и здрав. Сутрин им прави закуска, глади ги, пере ги, вечер решава домашни, играе си с тях, дупетата им бърше, банята им напали, та ги изкъпе, аз като се прибера пребита от кметството, ракийката и салатката ме чакат . . . рахатлувам си аз с моя, да ми е жив и здрав.

– Сиреч, како Личке, Вичката е домакинята, а ти носиш парите? Ми че вие сте готови за хоумскулинг, ама малко наопаки с ролите. Нищо де и това се случва, свят широк . . .

– Сакън – разсмя се грамоловно кака Личка (не я бях чувал да се смее, стреснах се, та си плюх в пазвата, без някой да ме види). Вичката ми е душица – подхвана каката – ама има много работа в къщата, къде сега и малките да се мотат край него, та една манджа да няма време да засуче. Ма той найш как готви бе Петьо, тряба да ни дойдете на гости, че да ви сготви агнешка чорба и таз кебап, голям майстор е – каза кметицата и почна да се облизва.

Мина време от тази случка, ама аз все се присещам и си мисля. Кака Личка и Вичката за какво, аджеба са пример!? За феминизъм в действие!? Едва ли! За безгръбначен мъж и глупаво женище!? Не искам да си го мисля, че ще обидя някой. Знам само това дето ми разказа дядо Тошко – около 70 годишен комшия. На времето, кака Личка, още кога била мома, си нарочила Вичката за мъж. Даже в село се говори, че кака Личка, направо откраднала една нощ Вичката. Изчакала го да излезе от селската дискотека, бам по главата в тъмното и го отнесла, с чувал, на рамо. Запряла го у тях и не го пуснала вече да си иде – любов, какво да се прави.

Повечето хора в село говорят, че няма нищо „странно“. Просто кака Личка си е бабаит женище, а Вичката бил душа човек. Само бай Коста, пенсиониран полковник от Българската Народна Армия (много държи на думата Народна) постоянно и без срам разправя, че кака Личка е „тъпа шаврантия“, а Вичката „смотан педал“ – извинете ме за цитатите, на бай Коста са, той така си говори постоянно и затова много, много в село не го обичат.

Но фактите са си факти. Никой не е чувал Вичката да дигне глас високо, ни да тропне по масата. Като идеш на сбор у тях, думаше ми дядо Тошко, Вичката ще се разшета, препасан с мазна домакинска престилка, а кака Личка ще нарежда от главното място на софрата, кое къде да се тури. А когато Вичката цапне две ракии, почвал да вади стари албуми със снимки. Дядо Тодор ми каза следното: „Вичката, Петьо, на времето беше фотографин. Има повече снимки на децата си отколкото целия ми род, плюс снимките на унуците във фейстук“. Не е фейстук, дядо Тошко, а Фейсбук – го поправих тогава – че аз ко рекох – си спомням, че ми отвърна той. Не спорих.

Но за албумите ми беше думата: Като се понапиел Вичката, вадел 30-тина дебели албума със снимки (увеличават се всяка година, щото Вичката щракал децата като луд) и дорде ги разгръщал и показвал на гостите, ревял тихо, като отхвърлена и незадоволена невеста. Инак на снимките всичко: Децата берат грозде, децата ядат грозде, децата акат грозде, децата с измити дупета, с пижами в леглото, без пижами в хола, на двора, в школото, с кучета, с котки, с лодки . . . абе каквото се сетите. Ден по ден, всичко в снимки. А под всякоя снимка, надпис – досущ, като статус във Фейсбук. „Ванката играе“, „Митето пикае“, „Ванката рисува“, „Митето псува“ и все такива . . .

Мисля си, значи, днес за Вичката и кака Личка, та реших да ви разкажа за това странно, много странно семейство. Странно за мен, разбира се, за вас може и да не е. В днешния век на феминизъм, еманципация, интеграция, доминация, папатация, глупелизация и т.н. „всичко е нормално“. Нормално е жените да не са жени и мъжете да не са мъже. Нормално е, разбира се, освен за мен и бай Коста, вулгарният полковник от Българската Народна Армия – трудно ми е да се сравнявам с него, но в случая нямам избор!

Явно, тъпия ми мъжки мозък, не може да вдене тази ситуация, с кметицата и домакинята й – „мъжът“ й Вичката. Мисля и може да измисля, че нещо не съм много прав или съм навярно нетолерантен. Светът прогресира, мъжът – деградира. После пак си мисля и си казвам, абе да не би ние в България да сме на туй дередже (все последни, за онуй що трябва да сме първи и все първи, за онуй що трябва да сме последни) щото няма вече мъже – свършили са се. Може не всички в действията си да са като Вичката, ама по душа са вичковци. Забрави ли са що е мъжество и кога им потърсиш отговорност, се крият под полите на жените си, като Адам зад Ева, кога Господ им е подирил сметка за злото, що са сторили.

Но така в наше село си мисля само аз (и бай Коста, разбира се). Всички останали, не виждат нищо странно!

Ей такива мити работи, по широкия свет. Съвсем по Хайтов, ама малко наопаки: Едно е да искаш да си мъж, друго е да можеш, пък трето и четвърто, наистина да си!

 

Posted in Образование, Семейство | Tagged | Вашият коментар

За домашното образование – дела и документи

624-400-pismo-zhena-ryka-list

Не за пръв път отговарям публично на писма, които съм получавал. Писма с въпроси относно домашното образование, разбира се. Има една група писма, на които не съм отговарял досега в статия, просто защото те не са свързани с домашното образование, макар авторите им да твърдят, че именно това е темата в писмата им. Понеже тези писма станаха твърде много в последно време, реших да дам кратък, публичен отговор по темата, с надежда, че потокът от подобен тип писма значително ще намалее – не си правя илюзия, че ще спре.

Ето някои от „любимите ми“ въпроси и изречения от родителски писма, с кратки коментари от моя страна:

Доколкото разбирам в България за момента вариантите за домашно образование са индивидуална и самостоятелна форма на обучение.“

Наистина ми е трудно да разбера, какво общо имат посочените две форми на държавно „образование“ с домашното образование!? Вероятно заблудата на уважаемите родители идва от драматичното неразбиране на двете важни думи, съставляващи словосъчетанието домашно образование: Домашно и Образование. Наистина не знам колко пъти съм казвал и писал, че нито една от двете думи не кореспондира с думата Държавно. Нека поясня: Когато хората кажат образование, неминуемо свързват този процес с държавата. Само дето образованието в контекста на държавата е сравнително нова концепция, която се е забила в съзнанието на хората поради факта, че никога не са се опитвали да разширят понятието вън от рамките на държавните претенции по въпроса. Това е нормално, понеже самите интересуващи се са продукт именно на подобен тип индоктринация. Целта на държавата никога не е била свързана с това да образова някого, в смисъл, да му предостави „безплатен“ пакет от инструменти за решаване на реални проблеми.

Образованието е по-старо от „Модерната държава“, поне с няколко хиляди години, то е било винаги естествена част от живота на хората и ако държавата се е намесила в този процес, с цел да го узурпира и експлоатира, съвсем не значи, че е с добри цели и намерения – няма как да е. Помислете, ако образованието е процес, при който придобиваме знания, умения, ценности, вярвания и навици, то едва ли група бюрократи имат за цел да ви „въоръжат“ с умения и познания, които със сигурност биха застрашили статуквото. Статукво, което им дава предимство за господаруване над тълпата. Съвсем друг е въпросът, че в днешно време ресурсите за самообразование са направо в колосални количества навсякъде около нас, но когато си бил формиран (изваян) по държавна програма, си сляп за образователната свобода, която ти гъделичка носа, вре се между пръстите ти и буквално ти вади очите. Това не е парадокс, това е логично поведение на роби и сектанти. Да робуваш бездушно на обяснението, че образованието е възможно само ако е сервирано от „Биг Брадър“, не е по-различно от това да мислиш и реагираш като домашна свиня – въртиш се в кочината, грухтиш за помия и чакаш някой ден да те прободе ножа.

А какво е Домашно!? Трудно е да обясня на хората, че домашното образование не е държавно образование, което се осъществява в апартамента или къщата – като физически понятия. „Домашно“ няма нищо общо с постройка – това е принцип! Никога, никога не правете грешката да идентифицирате домашното образование с някоя от държавните „образователни“ форми, които ви дават възможност да не пребивавате постоянно в държавни сгради – мнозина имат дързостта да ги наричат училища. Домашното образование е домашно образование не защото се провежда във физическия ви дом, а защото е контролирано, управлявано, планирано от ДОМА. Тук под ДОМ се разбира СЕМЕЙСТВО!!! Толкова ли е трудно да се схване това!? Процесът на образование в дома е процес, планиран, контролиран и управляван 100% само и единствено от родителите. В това образование няма държавни програми, държавни изпити, държавни дипломи, най-подир и държавна легализация. Държавата не може да упражнява контрол над семейното образование.

Всъщност причината държавата да претендира за децата на семействата е именно с цел да управлява семействата! Какво значение има, дали някой ще ви дърпа „каишката“, манипулирайки децата ви в големи държавни сгради или докато си стоят у вас. То всъщност майсторлъкът в целия процес е да сте роби, докато си мислите, че сте свободни. Както казваше на времето големият артист Тодор Колев: „Почвам да мисля напоследък значи, че може би ний въобще да н‘сме били свободни . . . само че не сме знаели.“

Според директорката на училището е невъзможно детето ми да бъде обучавано по друг начин, освен дневна форма на обучение или комбинирана . . . “

Ами естествено, че е невъзможно. Това е все едно осъдения на смърт, да попита учтиво палача си, има ли нещо против да му развърже ръцете и краката, па да го пусне да си иде!? Разбира се, тук има и известна „благодат“, милостиво спусната от един държавен служител, като господар, към един родител, който всъщност му е работодател, но го играе 100% роб. Значи има две форми на обучение – дневна и комбинирана – направо ще падна от смях. Ако продължим примера с палача и осъдения на смърт, на наивният ви въпрос, може ли да ме пуснете да си вървя, палачът ви отговаря: „Виж сега, да те пусна не мога, службица, нали разбираш, ама мога милостиво да забия брадвата рязко и бързо между втори и трети прешлен – ще пукнеш бързо и безболезнено“.

Има още един важен момент, който не мога да се стърпя да не коментирам, макар че ще изляза извън темата за свободата в образованието. Факт е, че според новият образователен закон, от лятото на миналата година, има няколко образователни форми, които позволяват на децата да не посещават сградите на „училищата“, а да консумират държавната образователна ярма в по-комфортни ясли. Искам дебело да подчертая, че в момента не става въпрос за домашно образование, а за мързела на бюрократите. Та защо дистанционната, самостоятелната, индивидуалната и пр. образователни форми, записани в раздел Раздел VІ „Форми на обучение“, от ЗПУО (Закон за предучилищното и училищното образование), са тема табу в държавните индоктриниращи институции? За тези възможности не се говори въобще или се шепти, като че се споменава забранена от „Биг Брадър“ дума.

Вижте сега! Значи, причината да не се говори за тези форми на ментална дефлорация, не е свързана с някакъв мащабен даскалски заговор. Нито пък се изпълнява заповед на МОН или нареждане от синдикалната лидерка – тя няма „багаж“ за подобен, сложен комплот. Причината е много проста, даже прозаична и тя се нарича мързел! Мъъъъъъъъъъъъъързееееееееееееел! Чаткате ли? Кой принципал, на държавна зверилница, ще си пожелае още бумащина и разправии с РИО (Регионален инспекторат по образованието). Това е направо бюрократично харакири. То комисии, то проверки, то оценки . . . да не говорим за допълнителното изчисление на труд в таблиците за заплати – мъка, мъъъъъъъъъъъъка! Няма да си пие шефката със счетоводителката кафето и да си пафкат тютюнче, а ще се занимават с възможностите на ЗПУО, как ли не, лудост! Именно затова и повечето директори, учтиво отказват или прикриват с усмивка възможностите, които дава ЗПУО. Честно казано, не знам дали това е за зло или за добро!

„. . . как да отпиша детето си от училище и легално да започна обучение вкъщи?“

Ха сега де! От де да започна? Този въпрос съм го срещал в стотици писма, под различна форма. В този смисъл, той не е неестествен или нелеп, поне що се отнася до желанието на родителите да извадят децата си от Системата и да ги обучават в домовете си, но . . . има някои нюанси, точно в горния цитат, на които си заслужава да обърнем внимание.

По-надолу в писмото, откъдето е копнат цитата по-горе, става ясно, че родителите желаят всичко, което имат в момента, ходейки в училище, ама без да ходят в училище. Т.е. това изпити, дипломи, училищна „социализация“. . . абе всичко. Това го казвам, за да направите препратка към написаното досега и да заключите, че родителите не желаят Домашно Образование, а държавно обучение вкъщи.

Мили родители, за подобен вариант не е нужно да отписвате децата си от държавните училища. Понеже ако искате „легално“ да ги обучавате в домовете си и да се ползвате с „облагите“ на Системата, няма как да не се водите на отчет. Никой не получава нещо за нищо. Искате от държавата това и онова, ама да е на пълна далавера. Е как стават тия работи!? Признавам, че в обществото ни е пълно с романтични наивници, които смятат, че държавата е блага и безкористна майка, готова да разкрие гръд, веднага щом бебетата ревнат. Има и друга каста „интелектуалци“, които нямат нищо против държавата да преразпределя капитал, придобит с насилствен, брутален грабеж – те просто имат претенции към разпределянето, но това е друга тема, да не се отплесваме.

Инак, ако наистина желаете да отпишете детето от някъде, би трябвало да го направите така, както сте го записали. Ето на, записах сина преди много време на плуване. Плува, плува, плува детето, та му писна и аз го отписах. Като спрях да плащам и да го водя на басейна, всичко стана ясно – е, уведомих за решението си и треньора, разбира се. Той се опита да ме убеди, че детето е талантливо и със страхотен потенциал, което сполучливо разчетох, като „Недей така бе човек, всяка такса е важна“. Благодарих, усмихнах се и по живо по здраво. Така стават нещата в частния сектор. Виж, за държавните училища, работата е по-серт. Няма да описвам всички трикове, за финтиране на системата, за да не уча чиновниците на „футбол“, това го правя само в лични писма и разговори, но би трябвало отписването да е толкова лесно, колкото и записването. Защо не е така?

Не е така, понеже целта на държавното училище не е образование, а притежание. Треньорът по плуване също предава умения и знания – характеристики на образованието. Но треньорът по плуване няма претенции за притежание на детето ми, докато държавното училище има, поне до 16 годишна възраст – предполага се, че дотогава ще си е свършило работата, а именно притежание, чрез ментално моделиране и манипулация. Ето защо е трудно да отпишете децата си. Да не мислите че е лесно да спасите агне от пастта на вълк!? Не е.

Що се отнася до това как легално да си учите децата у дома? Ако се абстрахираме от контекста на писмото, за който ви споменах и разсъждаваме за реално домашно, т.е. семейно образование, отговорът е лесен. Домашното образование е легално по презумпция!

Във филма на Мел Гибсън „Смело сърце“, има една сцена със сватба. В нея, докато млада шотландска двойка се жени, неканен пристига местният английски лорд, за да предяви „законното“ си право на primae noctis или така нареченото lord’s right, казано по нашенски – правото на първа брачна нощ. Младоженците във филма нямат избор, защото първо, законът е такъв и второ, законът може да се наложи със сила – лордът се яви на сватбата с войници на коне, готови да избият сватбарите. Така: имаме закон, имаме и налагането му с терор. Това не означава, че законът е справедлив, още по-малко че терорът е оправдан. Малко по-късно в същия филм, унизеният младоженец предяви правото си на съпруг и разцепи (буквално) кухата кратуна на английския, кралски сатрап.

Всеки, който е гледал филма, оправдава действията на съпруга, понеже ги възприема, не просто като някакво отмъщение, но и като борба срещу тиранията. Тирания и вероломство, срещу святата институция на семейството. В задачата се пита: Ако децата са част от семейството, част от същата тази свята институция, защо някои хора смятат, че тяхното духовно и интелектуално изнасилване, макар и формално законно, е справедливо!? Не е! Има права по-висши от претенциите на държавните „лордове“. Едно от тези права е суверенното желание на родителите за начина и метода, по който ще обучават децата си. Ако има родители, които смятат иначе, то е защото са обработвани на същия пангар, на който сега рендосват и децата им. Но има и други хора, като сватбарите във филма на Мел Гибсън, които не се примиряват с положението, дори когато алтернативата не чертае добри изгледи за успех – просто свободата е по-ценна от тиранията и си заслужава риска.

Разбира се, силно изкушен съм да извадя още бисери от стотиците писма, които получавам. Мога да ви забавлявам месец-два с въпроси от сорта: „Г-н Порумбачанов, вие на кое училище сте директор?“ или „Къде са изпитните центрове за домашно образование?“, или  „Дипломите от домашното образование в България признават ли се в чужбина?“, или „Може ли да запишем децата си във вашето домашно училище?“, или . . . Има безброй въпроси, но нека оставим нещо и за следващия път. Може би е добре да направим в сайта една рубрика: „Отговор на Вашите писма“ – хем ще е забавно, хем ще е полезно. Какво ще кажете, а?

Posted in Държава, Етика, Образование, Семейство, общество | Tagged | Вашият коментар

„Недостатъкът“ на домашното образование

На брат ми и сестра ми – те си знаят

child-angry-at-parentsПроблемът НИЕ

Винаги, когато са ме питали кои са недостатъците на домашното образование съм отговарял неизменно, че домашното образование има само един „недостатък“ и това сме самите НИЕ. Разбира се, този „недостатък“ влачи подир себе си редица дребни, технически проблемчета, но когато се разровим и анализираме всичко разбираме, че става въпрос за един и същ неизбежен проблем – НИЕ. Сега ще поясня:

Като родители, а и просто като човеци, ние страдаме от собствените си проблеми и дефекти в характера. Колкото проблеми имаме самите ние, толкова проблеми ще проектираме в процеса на образование върху нашите деца. Разбира се, това може и да са сериозни проблеми, които водят след себе си множество грешки в процеса на възпитание и образование. Както е писано, не може лозата да роди смокиня или обратно. Искам да кажа, че не можем да избягаме от себе си. Ако да речем сме зли и лукави хора, които мразят поправлението и добронамерените приятелски съвети, не е възможно да произведем нещо повече от надменни и самовлюбени персони, които ще се носят из този свят, като че са нещо, макар да са нищо.

Разбира се, мнозина се блазнят от мисълта, че са самодостатъчни и вярват, че всичко що вършат е върхът на съвършенството – а повечето дори не са политици. Такива са онези, от чийто усти никога не излизат думи като „Прости ми“, когато явно ви наранят и зорлем казват „Извинявай“ (ако въобще им дойде на ум да се „унижат“ до толкова), когато обещаят нещо, но го не изпълнят. Такива родители са упорити и вършат всичко не щото го умеят, а понеже са го почнали – без значение дали са захванали нещо добро и полезно или нещо лошо и безсмислено. Ако се опитате добронамерено да обърнете внимание на кривите им дела ще срещнете злобно отхвърляне (характерно за простаците) или лицемерно съгласие (това го умеят хора с багаж в главата, но с елементарен морал).

chicago-public-schools-leadДържавата ще „помогне“

Но когато иде реч за образование, то домашното явно не е панацея и ако ние сме толкоз лоши, колкото сме, може да се обърнем за помощ към добрата „майка“ държава. Къде в тази картинка е държавата с предлаганото от нея образование? Да сте чули някога държавен чиновник да казва на родителска среща: „Простете, че прецакахме децата ви“? Не сте чули и няма да чуете. Не защото няма и таквиз даскали, дето не харесват системата, а защото като кажете държавно образование, говорите за фикция – нещо като това дето всички говорят за извънземните, ама никой не ги е виждал. Ако пък тръгнете самоотвержено на щурм срещу системата, като Матросов към амбразурата, ще свършите като Матросов – на парчета. Разбира се няма да именуват гимназия на ваше име за подобен „подвиг“, но вие ще задоволите самолюбието си и ще успокоите съвестта си, задето децата ви са затрили младините си из коридорите на институционалната Консервна фабрика.

За 200 години държавното образование е завило 5 градуса вляво и е увеличило скоростта . . . към пропастта. За да ударите спирачките на подобна машина на смъртта (в повечето случаи интелектуална, но не рядко и физическа) е нужно да . . . не знам какво е нужно, до момента никой не е успял. Всички, които са напуснали „Кораба“, разумно са си стегнали куфарите и са слезли на някое лятно пристанище. Има и такива, които ужасени са скачали в движение и са доплували до бряг и други, които не са се справили с плуването и са се върнали на „Кораба“, за тяхно нещастие.

Какво се случва с онези, които са слезли по бреговете, хората на „Кораба“ не се интересуват. Понякога говорят презрително за тях и вярват, че вероятно са умрели от интелектуален глад, понеже правоверно вярват, че „Корабът“ им е непотопим – както впрочем са си мислели и пасажерите на Титаник, но сравнението май е неуместно, Титаник имаше повече шансове, а и оцеляха повече хора.

download-1Ние сме „ужасни“ родители

Но да се върнем на проблема на домашното образование, уважаеми читатели. Проблемът, както вече казахме, сме НИЕ, даже обяснихме защо – защото, не сме съвършени. Ама има ли избавление от тази прокоба!? Явно да. Е, не че ще станем съвършени де, ама поне можем да подобрим положението.

Веднъж се запознах с едни родители, които се бяха ужасили от това, че се ужасяват, задето са ужасни! То е трудно да се разреши подобен, ужасен проблем, но не е толкова ужасно, че са се ужасили, задето са ужасни, така че в крайна сметка, всичко може би бе ужасно хубаво. Нали казват, че признатият грях е половин грях. Когато сте поели по пътя на домашното образование, рано или късно осъзнавате, че тази форма на образование спасява две поколения, това на децата и това на родителите. Децата растат в любяща и обгрижваща ги среда, а родителите се научават да обичат и да се грижат, особено ако не са били обичани и обгрижвани.

Този труден процес е свързан с лавина от проблеми и емоции и ако родителите нямат трансцедентна упора, поддават бързо, огъват се и могат да бъдат пометени от капризите и ината на възлюбените си отрочета. Поради тази причина, естествено, мнозина благодетелни майки и бащи решават да заведат децата си на екскурзия . . . с „кораб“. Това не се случва, защото е по-добрия и правилен избор, а защото на „Кораба“ има достатъчно лудетини, а когато един луд е в компания с други луди, света става нормален.

Това разбира се не е решение, а бягство от проблемите. Понеже изпитанията не идват в живота ни, за да избягаме от тях, а да се изправим срещу им и да ги преодолеем. Когато решаваме дадени проблеми в образователния процес у дома, ние не решаваме само проблемите на децата – решаваме и собствените си проблеми. Това разбира се винаги е за нечия сметка, но родителите трябва да са достатъчно умни, за да платят масрафа и с това да обяснят на децата си, че животът не може да се живее на кредит и ако сега плащаме ние, един ден, когато малките пораснат, ще трябва да носят отговорността за собствените си деца, а и не само.

downloadТежестта на свободата

Ако този урок бъде научен отрано и подир това се следва прилежно, все по-малко народ ще виси на чужд гръб и все по-малко хора ще претендират след време, че някой друг трябва да им плаща сметките. Разбира се, че тази истина кореспондира с реалната свобода, пък тя самата не е по мярка на онези, що любят лесния живот – такива не знаят дори от коя страна да духат лъжица пълна със супа, защото все някой друг е предъвквал храната им. Искам простичко да кажа, че домашното образование е за свободни хора!

Още от времената, когато са се срещали повече свободни хора се знае, че свободните хора искат да оставят след себе си наследство. Наследството е основна функция на свободата и свободните хора са припознавали това наследство в децата си. Понеже образованието не е просто предаване на знания, а формиране на личности, свободните хора не са желаели да предават децата си някому, за да оформи характера им, а са предпочитали да изучат децата си, както са смятали за добре. Значи всеки, който предава децата си другиму, доброволно се лишава от наследство. Разбира се, това се разбира трудно, понеже свободните хора в днешно време са изчезващ вид.

Простатата истина е, че родителите съвсем лесно могат да направят проверка затова, кой всъщност краде наследството им. Там, където са сърцата на децата ви, там е и източникът на тяхното образование. Това може и да не разберете веднага, понеже в ранна възраст децата са привързани здраво за родителите си, но колкото по-рано се отървете от тях и спрете да ги обучавате, толкова по-бързо ще видите ясно и недвусмислено, на кого и за колко сте харизали наследството си. Децата ще спрат да общуват с вас, защото телевизорът се е превърнал в техен учител или „клубът по интереси“ в даскалото, или новата smart джаджа, или . . . може да е всичко, само не и вие.

loving-parents_1Решете проблема

Работата е там, че родителите обучаващи децата си сами, осъзнават своята недостатъчност и така стигат до проблема, който се казва НИЕ. Те обаче осъзнават и нещо друго, нещо съвсем просто, стига да не са от онези герои, които не могат да казват „Простете“ или „Извинете“. Това, което осъзнават е, че могат да се поправят – бързо и лесно, защото не са тежко подвижни и трудно маневрени, като „Корабът“ с лудницата, за които одеве стана дума. Родителите просто трябва да осъзнаят, че не са повече от това, което са, но това съвсем не означава, че предаденото откровение към децата няма да се развие и да доведе до значителен прогрес.

То е същото като строеж на катедрала. Гледате чертежа, а скицата на готовият храм е прекрасна, но на вас е писано, да положите само основите – примирете се. Децата ще продължат градежа. Какъв обаче е смисълът, ако пропилеете наследството си и оставите подир себе си само изкопан трап с крайъгълен камък!? Това съвсем не е готовата катедрала, това е само дупка в земята. Междувременно, сте продали „строителите“ някому, който ги ползва като роби, за да гради собствените си криви панелни комплекси, в които да набута армията си от роби.

Идеята, скъпи родители е, че животът изтича през улиците на времето и от вас зависи, дали ще остави след себе си само гола нишка, която вретеното на забравата ще изпреде в дреха без контури. Тогава ще е късно да молите за прошка.

Никой не може да образова децата ви по-добре от вас, защото вашият „провал“ е грандиозен успех в сравнение с всичко останало. Това може да са празни приказки само за онзи родител, който наистина мрази децата си, понеже дори само любовта е достатъчна, за да подпечата начинанието ви с успех. Проваля се онзи, който малко е обичал. Разбира се, това какво всъщност значи любов е съвсем отделна тема.

Трябва да знаете, макар че знаете, че един ден децата ви ще пораснат. Ще разберат, че са станали големи и самостоятелни, ще разберат, че е време да си идат. Ще разберат също, че не сте съвършени и че сте допускали грешки, но знаете ли, уверявам ви, че не това ще ги натъжи и не затова ще отронят сълзи. Онова, за което ще плачат е, че просто са пораснали. Когато си израснал в дом, който ти е дал цялата си любов е трудно да си идеш, но е и лесно да продължиш.

Posted in Етика, Образование, Семейство, общество | Вашият коментар

Училището на живота

7084d1c97498414cde7c5c9f5a014ff6Нахлузих гумените ботуши връз вълнените терлици, много по-топло е така, нарамих голямата платнена торба, такава е селската мода и поех през преспите към фурната за 6 хляба. Газя из скърцащия сняг и се чудя, кога през живота си съм купувал 6 самуна хляб наведнъж. Ама то не е като в града, да отскочиш по домашни чехли до магазинчето под блока, когато ти потрябва пакет сол или ти се прияде вафличка. Тук нещата са иначе. Ако ти потрябва сол, отиваш до най-близкия комшия и заемаш един пакет, на пролет го връщаш. Нали съм още неопитен провинциалист, не съм свикнал да държа в зимника по 10 стека сол, като бай Ставри – най-близкия комшия. Ама тез неща се учат . . . човек се учел цял живот.

Повървях десетина минути и ето че минавам покрай втората къща, в която живеят хора. По селата сега е така – през пет къщи един комин пуши, ама нали това си го знаете, умират селата ни и това си е. Та гледам пред портата, излязла със стара дървена лопата леля Ценка и нещо се вайка . . .

-Здрасти лельо Цене, как си?

-Здрасти Петьо, ей на, рекох да изровя вратничката, че затрупана веке. Ама и таз зима такваз една никаква.

-Що бе лельо Цене, я виж колко е хубаво.

-Абе то хубаво, ама школата още затворени заради студа – дървена ваканция имат и моя малкия само се мота.

Леля Ценка е доста по-голяма от мен, ама понеже има 7 деца, най-малкият е 17 годишен, сиреч 11-ти клас. Другите са бая по-големи, някои са по-големи и от мен, дори не съм ги виждал. Пръснали са се по градищата и по чужбина, а Николай, най-малкият ѝ син е още в село, макар да пътува за училище всеки ден до града.

-Е, що да се мота, къде е сега Ники? Да не е седнал пред компютъра да чати с някое гадже? – Питам аз, доволен от себе си, като че съм казал някоя голяма шега.

-А, компютур – подхваща троснато леля Ценка – и таквоз има, ама не се заседява. Да отворят най-сетне школото и да върви да учи, че само при дедо си и при о̀вците се дява по цял ден. Днес е станал в 4 и полвин, да доял с дедо си стадото . . .

-Ама вие колко овце имате бе лельо Цене?

-Не са множко, 60 глави, ама татьо е вече стар. Казвам му да продаде стадото, че да се отърве, ама той не, та не – Ники, щел да го гледа. Ама той не ми е за овчарин бе Петьо, найш ли к‘ъв ми е умен. Все книги в читалището изчете, та чак очила тури. От гимназията ми носи само шестици, на инглийски говори, като че му е майчин. Па по матИматика все печели по разни състезания. Не, не, не ми е той за овчарин, инженерин трябва да ми стане и . . . А, ей го де е, иде си. Петьо, леля, ти си учен човек, вземи кажи му на туй мойто говедо, да си не пилее времето с о̀вците, ми да се изучи като тебе.

После леля Ценка вкарва светкавично плана си в действие и се прибира зад къщната врата, та да ме завари Николай пред портичката, а аз авторитетно да му налея акъл в главата. На неприятна задача се натресох, като се има предвид, че не съм твърде вещ по училищните въпроси. Ама и на мен какво ми трябваше да се спирам и да си говоря с леля Ценка . . .

-О, здрасти бате Петре – поздрави ме Николай отдалеко.

-Здравей Ники, как е? Рано си станал, твоите приятели в града, сигурно още са на топло под завивките! – Беше 8.30, но за мен си бе рано – аз съм градско чадо. Бях се юрнал по баира към центъра, че да сваря топъл хляб от селската фурна. – Та къде си ходил и ти ли до фурната – направих се на ударен.

-А, не. В торбата нося мляко.

-Знам го вашето мляко Ники, много е хубаво, нали си купувам редовно. Значи си бил при дядо си Кольо? – Дядо Кольо е оня същия, дето преди близо година, ме учеше как се режат овошки. – Как е дядо Кольо?

-Добре е, днес доих с него, а той ми разказва интересни истории от младостта си. Как са задявали моми край чешмата и на мегдана, какви весели и дълги хора са играли, какви по-големи зими е имало преди 40 години и как . . .

-А, знам го дядо Кольо, от него могат да се научат много работи. Ама ти, как така си станал толкова рано, не ти ли се спеше?

-Спеше ми се бате Петре, ама исках да отида и да помогна на дядо – старичък е вече. Знам ли колко му остава, искам да науча всичко за овчарлъка.

-Майка ти май не е много съгласна с тая твоя страст – констатирах с лека усмивка.

-Майка ли ти се оплака, само теб не беше занимавала. Тя мисли, че си пилея времето, но татко, преди да почине, не беше съгласен с нея.

-Що бе Ники, тревожи се жената, каза, че си бил много добър по математика и все се надявала да продължиш с учението.

-Ще го продължа бате Петре, ама не там, където тя си мисли, а тук, в село, докато учителят ми е още жив, после ще уча сам.

-За дядо Кольо ли говориш? Вярно, че от него може да се научи какво ли не, но той не е университет. – Не знам как можах да кажа това!? Противоречеше на цялата ми философия за образованието и живота, но нали обещах на леля Ценка – сам си сложих главата в торбата. Трябваше да се измъкна някак от това лицемерие, затова продължих по-иначе:

-Искам да кажа, не си ли мислил за университет?

-Честно да ти кажа – подхвана Ники – мислил съм, но не виждам смисъл. Батко нали учи в София и къде е сега? Кара камионче за мляко в Испания. И тук можеше да продава мляко – от дядовото стадо. Кака нали учи – сега мие чинии в Англия. Ами другите, дето са в София и Варна по-добре ли са? Като си платят заемите и битовите сметки, не им остава повече от това, което ми плаща дядо, задето работя с него всяка вечер след училище. И от млякото, и от месото, и от вълната – всичко дели наравно с мен. Казва ми, че работника заслужава заплатата си. За какво да заменя това? По-големите ми братя и сестри са се наврели в панелни кутийки, племенниците ми не виждат вятър и слънце и си говорят повече с телефоните, отколкото с родителите си. На село не им харесва . . . Ако тук е толкова лошо, бате Петре, ти защо остави града и работата си там и дойде на село?

Е, сега вече Николай ме закопа. Нямаше какво да му отговоря. Мислите ми се блъскаха така бързо и наведнъж в главата, че сигурно се беше подула, защото шапката започна да ми стяга. Мислех си, че съм апологет на тема образование, а сега си намерих майстора – някакъв сополанко от село. Възможно ли е да съм срещнал поне един млад човек, който наистина знае какво иска да прави с живота си!? Побързах да се отърва с бягство, че думите на Николай започнаха да ми харесват и ако си бях отворил устата на тема образование, съвсем щях да оплескам нещата и тогава горко ми, като ме засече из село леля Ценка.

-Я, то станало 9 и половина бе Ники – започнах аз припряно – да взема да тръгвам, че ще изпусна хляба. Беше ми приятно да си поговорим.

-И на мен бате Петре, искаш ли мляко?

-Искам Ники, но ще се обадя на връщане, че да не го мъкна до центъра . . .

После бързо се отдалечих от събеседника си и закрачих през блестящия сняг по пътя си. Вървя, оглеждам се, а времето едно такова . . . весело. Студен и чист въздух пълни дробовете ми, та чак боли – не съм свикнал още да живея без градския смог. Белота е забулила разбитите и кални селски улици, слънчевите лъчи потъват в преспите и се връщат нагоре по-светли. Десетина врабци се бутат за място по една прекалено дълга телефонна жица, а от селските дворове ме поздравяват с лай домашните кучета – ех, че красота Господи, ех, че красота . . .

Крача и си мисля за разговора си с Ники и леля Ценка. Брей, казвам си на ум, унесен в пътя – тоя младеж е съвсем прав. Майка му е от онова поколение, дето вярваше в лозунга „Учи мама, че да не работиш“. Ама Ники, някак милостиво е бил запазен от Провидението, та не е дал душата си нито на училищното битие, сътворено от нещастни и цинични даскали, и разлигавени тийнейджъри, нито се е депресирал от това, че леля Ценка му мели ден и нощ сол на главата. Решил е да се учи на живот от един старец, който е преживял почти целия 20-ти век. Странно, много странно, трябва пак да си поговоря с това момче. Започвам да се самолаская, че може и да е чел някои от статиите ми за образованието, нали често съм писал, че реалният живот е най-доброто училище . . . Не, едва ли ме е чел. Днес, всъщност, училището на реалния живот ми даде урок: Когато някой обича страстно нещото, с което се занимава, и това нещо е съвсем добро и го храни честно и почтено, кой съм аз та да му казвам, че си пилее времето и живота . . .

Олеле, че какво правя аз до мелницата!? Кога съм извървял цялото село!? Пуста му и отвеяна глава, явно докато се беше надула от мисли, сега се е съвсем свила от студа, та чак ме е занесла в полето. Давай назад Петре! Хъм, 10 часа. Ако е останал хляб, ще е съвсем изстинал.

 

П.П. Ей, Ники, ако случайно прочетеш статията, не я показвай на леля Ценка, че ще ми се види тясно селото.

Posted in Семейство | Вашият коментар