От Фарагът до Кирил

Admiral_Farragut2На 5-ти юли, 1801 г. в Кампабел – Тенеси, се ражда Дейвид Гласгоу Фарагът. След твърде ранната смърт на неговата майка, той е отгледан и възпитан от военноморският офицер Дейвид Портър. Дейвид Фаръгът никога не е стъпвал в общообразователно училище, но за сметка на това, от съвсем ранна възраст проявява афинитет към математика, физика и география. На 9 години, Дейвид е вече курсант на военен кораб, на 12 е произведен в лейтенант, като под негово командване е пленен английски кораб, който Фарагът ескортира до американския бряг, заедно с пленения екипаж. Фарагът участва активно в Американската гражданска война (1861 – 1865) и макар да е южняк по рождение, се бие на страната на Севера. Флотилията му превзема пристанищният град Ню Орлиън през 1862 г., а след войната той е вече адмирала във Военноморските сили на САЩ. Впрочем, Дейвид Глазгоу Фарагът, последователно става първият контраадмирал, вицеадмирал и адмирал във Военноморските сили на Съединените щати. Това накратко е историята на един „провален“ живот. Ще попитате защо? Защото, ако Дейвид Глазгоу Фарагът живееше в днешно време никой не би му позволил да стъпи на корабна палуба в невръстна възраст, да не говорим, че е бил малолетен, когато работи активно за Военноморският флот на САЩ – това е чудовищна експлоатация на детски труд.

Много години по-късно, когато аз бях дете (между 9-15 годишен), не спирах да работя, всъщност, припечелвах добре. Всяко лято ходех на пулпа в родния град на баща ми, за да работя с аверите от ранна утрин до късна вечер. Нямаше компютри, смартфони и пр. електронни джаджи, които да разсейват битието ми, пък и никой не ме спираше, когато исках да работя. Напротив, това бе част от възпитанието ми и роднините ми се гордееха с мен. Аз не бях прецедент – всички деца, с които общувах през 80-те и дори 90-те години на XX век, бачкаха яко през лятото. Докарвахме си пари, които харчехме за екстри по колелетата си – сгъвайки, школници, юноши и украйни, купувахме си лакомства от сладкарниците и инвестирахме в проекти свързани с корабомоделизъм или самолетомоделизъм, а да, купувахме си и марки. Не сме си купували цигари и бира, защото първия, който щеше да ни извърти по един шамар, ако поискаме подобни артикули, щеше да е още продавача в магазина.

27993337_10213658758797778_6576587873950670603_o

Когато бях 16 годишен изкарах шофьорски курсове и макар да трябваше да се чака до 18 годишна възраст, за да си взема книжката, редовно шофирах ладата на баща ми. Спомням си, че пролетта ставах в 5 часа сутринта, товарех фрезата в багажника и ходех сам в бащината овощна градина за да я обработвам. Лятото ставах още по-рано, берях по 20-30 щайги кайсии и съвсем сам ходех и ги продавах на пазара във Варна. Родителите ми ми плащаха добре затова, а аз бях изключително доволен и щастлив. Учех се на труд, започнах да отбирам от овощарство и търговия. После, впрочем, се занимавах над 20 години само с различен вид търговия – факт. Разбира се, всичко това не е похвално слово към тоталитарният строй преди 1989-та, за друго иде реч.

Преди 12 дни бе 1-ви юни, денят на детето. Най-малкият ми син и дъщеря ми, са със съпругата ми в центъра на града, където има забавления и програма за децата. Централният площад е пълен със сергии, мирише на прясно изпечени гевреци, казанлъшки понички и захарен памук – децата се радват на изобилието, но малкият ми син е с предприемачески дух и пита:

– Мамо, не мога ли и аз да застана тук и да продавам нещо, за да си изкарам пари?

– Какво би продавал? – пита жена ми. Впрочем, най-малкият ми син проявява завидна сръчност с ръцете си и прави чудесни фигури от балони, тези, които го познават, знаят този факт, затова и малкият отговаря:

– Мога да правя фигури от балони и да ги продавам по 50 стотинки.

– Чудесна идея – отговаря съпругата ми – но за съжаление ни биха ни позволили. Трябва да имаме разрешително за продажба, да наемем маса и да си платим за търговска площ, да имаме касов апарат и регистрирана фирма, а освен всичко си малък и ако продаваш каквото и да е, държавата ще ни накаже.

Синът ми гледал майка си дълго с недоумение и накрая попитал: Защо държавата мрази децата? Иди му обяснявай на това дете, че държавата всъщност го обича от дъното на душата си и го пази по-добре от майка му и баща му, като го държи далеч от всеки тип аеробен труд. В крайна сметка, синът ми изработил едно кученце от балон и го подарил на дете в инвалидна количка – той обича да помага и затова знам, че ще се справи добре в живота.

Днес е 12-ти юни 2018-та година. Преди обяд се разходих по пазара в родния си град, търсех домати и краставици. Гледам една маса с прекрасни розови домати и без да му мисля, вдигнах поглед към продавача за да си купя 3 кила от този вкусен плод. Само че продавача едва се вижда зад масата. Едно, около 12 годишно момче, колкото синът ми, с чантичка за пари през рамо ме пита учтиво: Какво ще е за вас? Зарадван от гледката си купих 5 кила домати, а малкия търговец пълни с вещина доматите в торбичка, тегли на везната, смята с калкулатора, взима ми парите и ми връща точно ресто. Абе напълни ми душата. Зад мен припират три навъсени лелки и някакъв умирисан чичка. Едната жена подхваща:

– Кой продава на тази маса?

– Аз – казва малчуганът – какво ще обичате?

– Момченце, къде са родителите ти – пита чичката.

– На друга маса са – отговаря малкия – кажете какво желаете?

– Ние – подхваща най-дебелата лелка – сме от Агенция за закрила на детето и сме тук по сигнал за експлоатация на детски труд.

Малкият продавач се стъписа, явно усети, че е в затруднено положение, затова бях принуден да се намеся:

– Госпожо, ще си купувате ли нещо, защото искам да си купя и краставици. Моля, ако не сте клиенти се отместете за да продължа с пазаруването!

– Как не ви е срам – захваща дебелата чиновничка – и то точно днес, на 12-ти юни, Световният ден за борба с детският труд!

Море като ми кипна, ама си удържах нервите и отговорих съвсем вежливо, по най-добрия и учтив начин на който съм способен – със стиснати зъби, леко навъсен и с незабележимо свита в юмрук десница натъртих:

– Слушайте какво, уважаеми паразити, ако до 5 секунди не ви видя гърбовете, ще ви е трудно да се разпознаете в огледалото – признавам си, не бях във форма и малко прекалих, но чиновниците ме изгледаха лошо и само изскимтяха:

– Вие какво, искате да се разправяме с полиция ли сега?

– Точно така, идете да намерите милиционерите, аз ще ви чакам.

И те наистина си тръгнаха, явно съм бил доста заплашителен. През това време дойде бащата на малкия продавач, дочул за това, което се случва и си поговорихме. Хората се оказаха семейство от близко до града село. Майката и бащата – безработни, но не точно. След като ги съкратили от фалиралото предприятие, в което са работили, се върнали в бащината къща на село и се захванали със земеделие. Постепенно направили 3 оранжерии с отопление и сега редовно продавали продукцията на пазара. Малкият помагал много в стопанството, но искал и да продава на пазара – правел го от седмица и се справял чудесно. Баща му ми каза, че просто е искал детето да види целия процес от разсада на зеленчука до пласмента, понеже практиката е най-добрият учител. Съгласих се с него, разбира се, похвалих го, но със съжаление го помолих да остане със сина си, защото може да има проблеми със социалните, които, впрочем, така и не се върнах, поне за 30-те минути в които разговарях с бащата.

Сбогувах се с Кирил (така се казва малкият продавач), като му стиснах ръката и му пожелах успех, ръкувах се и с баща му, па си хванах пътя. И понеже пазара е до едно от елитните училища в града ни, минавайки покрай него, видях 40-тина деца с година, две по-големи от Кирил, които пафкаха мощно цигари и говореха за абсурдни безсмислици. Нещо от сорта: Ей, брат, видя ли новото Порше в нета, брат, кърти мивки, брат, голям звяр . . .

Това е днешното демократично общество, уважаеми дами и господа. Държавата пази децата ни, дори си имаме ден за борба с експлоатацията на детския труд. Всички са в училищата, за да се трансформират, до колкото планът успее да проработи, в инфантилни лекета, които не знаят какво биха правили в живота, който им предстои. Ако попиташ тези младежи какво биха правили след като завършат училище, 99% от тях ще ти кажат презрително, че искат да станат богати и да си живеят живота, ама и 1% от тях не знаят как се става богат. Докато Кирил активно практикува всичко, което баща му му е обяснявал, сиреч има практично приложение на абстрактните обяснения, децата в училищата карат теоретичен курс по провал в живота.

Всички говорят, че България изчезва, че младежите ни бягат, а старците умират преди да са изпълнили дните си. Знаете ли, това си е наше постижение, наша заслуга и дори се гордеем с всичко това. Поевропейчили сме се и се гордеем, изтънчили сме се, опедерасчили сме се, направили сме всичко по модата, как да не се гордее човек. Не знам какво би казал 12 годишният морски офицер Дейвид Гласгоу Фарагът на чиновниците, ако в началото на 19 век имаше Агенция за закрила на детето. Фарагът не е изключение, понеже тогава, в онова по-добро време, всички деца са правили онова, което биха могли да правят, докато са деца, за разлика от днешните младежи. Днес държавата иска децата да са деца, дори когато самите деца не са вече деца – лесно е да манипулираш психологически зависими от социални грижи хора. Не знам какво бих казал и аз на чиновниците от Агенцията за закрила на детето преди 30 години, докато мъкнех на пулпа тежки щайги с нацепени кайсии, за да припечеля някой лев, само за мене си. Всичко, което знам е, че се чувствах щастлив и горд от себе си, от това, че се трудя, че печеля, че спестявам, че съм полезен . . .

Някъде, някак, сигурно има деца, които са експлоатирани, като онези в Индиана Джоунс и храмът на обречените, но Фарагът не е бил експлоатиран, аз не съм бил експлоатиран и със сигурност не е експлоатиран и Кирил. Сега като се замисля, днес единствената експлоатация на деца се осъществява от Системата. Онази Система, която ги краде от родителите им в невръстна възраст и ги изплюва добре преработени след 12 години промиване на мозъци. Затова Системата празнува! Ако децата са на пазара с родителите си, то те са експлоатирани, но ако са там, където не искат да са, са „щастливи“ и опазени от експлоатация. Е, да живее Световният ден за борба с експлоатация на детски труд!

П.П. Ако милиционерите ме търсят за нагрубяване и заплаха за побой над държавни служители, знаят къде да ме намерят.

Advertisements
Posted in Държава, Етика, Образование, Семейство, икономика, общество | Tagged | Вашият коментар

Към християнските родители

6a00d83451622e69e20191029f87b6970cБавният възход на перверзниците

Още през 1966 година, шведският лекар и световно известен перверзник Ларс Улерстам пише в книгата си „The Erotic Minorities“ (Еротичните малцинства), че са нужни не само равни законови права, но и специални законови субсидии за онези, които практикуват кръвосмешение, ексхибиционизъм, педофилия, салиромания, мазохизъм, хомосексуализъм, воайорство и други сексуални отклонения.

Макар мераците на шведския лекар да изглеждат утопични в средата на XX век, един християнски учен и теолог, Джон Раусас Ръждуни, предупреждава: „Системата на Улерстам е враждебна на християнския законов ред и ще нанесе тежки поражения на християнския брак.“

За съжаление, голяма част от християните не са се вслушали в пророческия глас на Ръждуни, дори по-лошо – останали са глухи за пророческия глас на Библията. Днес, в много страни хомосексуалните бракове са легални и не само, мечтите на Улерстам се сбъдват – държавните правителства субсидират злото. Законите против хомосексуализма, съществували в началото на XX век в цяла Европа и САЩ са премахнати почти навсякъде, така че до голяма степен първият етап от етичната война срещу християнството е спечелен от перверзниците.

Правната закрила на семейството е почти унищожена, така че обществото ни пропада в блатото на анархията на антисемейната държава и нейното узаконено беззаконие. В името на равноправието, жените биват лишени от закрилата на семейството и остават без нищо освен извратената конкуренция на сексуалния пазар, където крайностите, извращенията, отклоненията и агресивността са предпочитани. Жените, които „печелят“ от „равноправието“, са очевидно онези, които са враждебни на християнското право. В този смисъл, никакви хуманистични конвенции и закони, претендиращи, че защитават жените не са адекватни: Първо, държавата се е проваляла и неизбежно ще се проваля, когато изземва функциите на мъжа в опит да защитава жената. Държавата не може да е съпруг на жената, тя просто фрустрира и обезсмисля ролята на съпруга чрез тоталитарен терор. По този начин, второ, мъжете стават пасивни и неадекватни към ролята си на съпрузи и бащи. Те започват да бягат от отговорност, понякога дори с охота, защото са егоистични и себелюбиви непрокопсаници – не всички, разбира се. Това, на трето място, води до срив в семейната институция, която логично не може да бъде заменена от държавата. Проблемът разбира се е, че ако няма здрави семейства, не може да има и държава. Ясно е, че управляващите бюрократи днес не разбират тези факти, заради страстта си към социално самоубийство.

В днешното правно устройство на хуманистичната държава войната негласно се води против семейството и родителите като зли, а закрила се дава на нарушителите на Закона с предпоставката, че техните „права” трябва да бъдат защитавани. С други думи, свидетели сме на безпощадна агресия срещу етиката на Библейския закон и в тази война, основни съюзници на сатанистите са твърде много хора, наричащи себе си християни.

Ако има нещо, което противниците на християнската етика разбират, то е именно фактът, че ако искат да унищожат структурата на християнското семейство, трябва просто да отнемат децата – преди всичко интелектуално, унищожавайки ценностите им, но когато се налага и физически. Такава е целта и на т.н. Истанбулска конвенция, в чието съдържание, най-огромна заплаха носят текстовете, които изискват специално обучение на хорските деца в институционализираните, индоктриниращи институции. Ако децата не са в системата, за да се обучават в религията на тоталната държава, ще бъдат принудително заведени там – вече се прави.

Апропо, за никого не е тайна, че в съвременните западни общества децата на християнските семейства биват масово отвличани от държавата, чрез брутално полицейско насилие, просто заради отказа на родителите да ги обучават в джендър идеология или въобще да ги изпратят в индоктриниращите храмове на държавната религия, наречени училища. Не само в Германия и Швеция има тоталитарна преса спрямо християнските семейства. Държавните режими мачкат християнското семейство в цяла Европа – Европа, към която българите така отчаяно се стремят. Впрочем, тази враждебност към християнските семейства се наблюдава и в България. Има десетки случаи на отказ за осиновяване, при деклариране от страна на семействата, че ще възпитават децата в християнски ценности и няма да изграждат у тях толерантност към противоестествените сексуални извращения. Е, поевропейчваме се.

Християнското семейство

Законите в едно общество неизбежно са външна изява на религията на съответното общество. Ако днес законите за образованието (както и всеки друг държавен закон) в България са откровено антибиблейски, няма спор, че обществото ни съвсем не е християнско. Ако законите за образованието са нехристиянски, ако образователната методология и учебното съдържание в държавните училища са нехристиянски, логичният въпрос е: Защо децата на християнските семейства са в държавните училища?

Сама по себе си, задължителността на образованието не е незаконна – тя е безсмислена. Въпросът никога не е образование или не-образование, а какво образование? В този смисъл, ако държавата настоява за задължително образование, значи има свой дневен ред, свързан с идеята й за обществена конструкция и социален инженеринг. Това е така, защото всъщност нямаме задължение да се образоваме, а да се образоваме по точно определен начин. Претенциите на тоталната държава, че образование е само това, което се предлага в държавните училища е бесовска. Фактът, че християнските родители не разпознават опасността от вааловите образователни институции, говори за драматична неадекватност и открит бунт срещу Бога на Библията. Именно това е и причината, децата на християнските семейства да са принесени в жертва на езическата образователна система. Напълно уверен съм, че тези християнски родители ще бъдат безпощадно съдени от Бога затова, че са били лоши настойници над неговите деца.

Отговорът, който Църквата трябва да даде на претенциите на тоталитарната държава за собственост над децата е призив към всички християнски семейства, незабавно, единно и безусловно да изтеглят децата си от държавната образователна система. Както апостол Петър, всеки християнски родител трябва да заяви открито и смело в очите на Цезаровите слуги: „ . . . подобава да се покоряваме на Бога, а не на човеците. Само по себе си, подобно действие не е прецедент в историята. В средата на XX век, християнските семейства в САЩ масово изтеглят своите деца от държавната образователна система. Формалната причина е забраната на молитвата преди учебните часове, реалната причина е, че родителите осъзнават пагубното въздействие на езическата религиозна система, която е основна презумпция на държавната училищна епистемология.

Провалът на днешните християнски семейства (не само по отношение на децата) е следствие от тяхното непокорство към Божия открит закон (анти-номизъм). Там, където децата запазват християнското си посвещение след дългогодишна езическа репресия в държавните училища, имаме единствено и само проява на Божествена милост и благодат. Оцеляването на децата в езическите храмове на държавните училища не е постижение на родителите им. Практически, тези родители сипят дваж повече жар на главите си поради факта, че въпреки тяхното непокорство, Бог милостиво е спасил децата им. Пренебрегването на заповедите, свързани с родителската отговорност в Пр.22:6 и Вт.6:6-7, е категоричен бунт срещу Спасителят, за което ще се потърси сметка. Дихтомията между християнските ценности и езическото индоктриниране е шизофренно заболяване на християните, дължащо се на изумително нежелание да се израства в познание на Божията воля и прилагането й в живота на светиите.

Жалко е, че днешните християни не разбират, нито имат желание да разберат елементарни истини, като това каква е целта на познанието, какъв е християнският възглед за детето, в какво се състои мистицизмът на държавното училище, какво представлява истинската академична свобода, какви са вредите от неделните училища – които не могат да заменят, нито отменят родителската отговорност, както и много други фундаментални въпроси, основни за ролята и задълженията на семейството.

Когато говорим за неадекватност от страна на християните, по отношение образованието на децата, не можем да пропуснем и факта, че причина за истинското познание е Господ Исус Христос „в Когото [са скрити] всичките съкровища на премъдростта и на знанието. (Кол.2:3). Ако премахнем „Крайъгълният камък“ (1Петр.2:6) сме обречени на разруха. Именно това се случва, когато децата са жертвани на олтара на езичеството – те са лишени от най-важното условие за реално познание и възможност за истинно дефиниране на реалността. Ако липсва постоянно и систематично обучение в Божия закон, вакуумът бива зает от друг закон – въпросът не е закон или не-закон, а чий закон? Днес християните дават недвусмислен отговор на този въпрос. Те казват: „Не“ на Божия закон, „Да“ на законите на хуманистите и сатанистите. По този начин, такива родители се приближават повече до авците и сефаруимците, които горяха децата си в жертва на фалшивите си божества (виж 4 Царе 17 гл.), нежали до християните.

Изводи

Отхвърлянето на Истанбулската конвенция (което безусловно трябва да се случи) няма да реши проблемите на християнските семейства. Това, което те трябва да направят, пак повтарям и призовавам, е да изтеглят незабавно децата си от езическата образователна система. Не че и това ще реши кардинално въпроса, но е стъпка към решението му. Само вън от системата християнските родители ще имат реална възможност да пресекат лицемерието, в което възпитават децата си, а и самите те ще имат възможност да са верни настойници над Божието наследство. Ако християнските семейства наистина вярват, че децата им, както и самите те, принадлежат на Бога, то трябва да изпълнят дълга си и да поемат отговорността за образование, съобразено с истината на Писанието – останалото е невярно настойничество, пропиляване на Божият капитал, арогантно заплюване на Бога.

Християнските родители са призвани да разрушат господството на езическите свещеници и шамани в областта на образованието и не само. Преди това обаче те трябва да са наясно, че истинското условие на живота е Бог и Неговото слово и само на основата на това човек може да има идентичност и реализация. В държавните училища днес се представят като образование интелектуални остатъци от различни тоталитарни, езически общества, но това всъщност не е образование, а трохи от образователната трапеза. Божието слово е истинската храна (Мат.4:4) и без Него, като непоклатима основа в образователния процес, се лъжем, че учим, лъжем се, че сме истински родители, лъжем се, че въобще живеем.

Държавното училище е все още част от съвременното общество, и като негов продукт, и като негов защитник. То ще живее толкова, колкото и обществото, което го е създало и нито миг по-дълго. А това общество вече умира и в предсмъртната си агония се опитва да повлече в бездната колкото е възможно повече християни. Ако питате днес християнските родители, трябва ли да има задължителна държавна религия ще ви отговорят, че това е нелепо, но не смятат същото за задължителното държавно образование. Само че между двете не съществува никакво реално различие; и двете изискват принудителната сила на държавата за това, което обществото смята за необходимо. В една по-ранна епоха принудата в религията е била „обществена необходимост“, както е сега с образованието. Тогава каузата на религията е изисквала принуда, както сега каузата на образованието изисква принуда от държавата. И в двата случая принудата произвежда страдание, хаос, безсилие и смърт. Затова истинските християнски семейства не търсят протекцията на държавата, за да образоват децата си, просто държавата не може и не трябва да има каквито и да е допирни точки с образованието. Образованието не трябва да бъде държавно дори в най-лека степен.

Обществото на тоталитарните идеолози започна предсмъртните си хрипове в края на XX век, след разпадането на последните тоталитарни империи и режими. С кончината на това общество, ще погребем и държавното, дотирано от данъци училище. Колкото и упорито да пречат на тези процеси внуците на тоталитарните сатрапи, подпомагани от заблудените християни, процесът е необратим – туморът на това воюващо против себе си общество е в последен стадий. В тази битка, за удължаване живота на една безсмислена и сатанинска училищна система, главна роля играят сексуално извратените перверзници, които пишат документи като Истанбулската конвенция. Тяхната отвратителна надежда е, че след като са безплодни, ще успеят да възпроизведат нечестието си, като крадат децата на хетеросексуалните. От своя страна, християнските семейства трябва да подготвят божието поколение, което ще се самоуправлява под Бога за Негова слава. Изтръгнете незабавно децата си от изстиналите лапи на държавна образователна система, не губете ценно време в безпринципно хленчене над трупа й. Свършете си най-сетне работата, за това сте призвани, след като Господ Бог ви е удостоил с честта да бъдете родители.

Posted in Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, Църква, общество, право, философия | Вашият коментар

Десетте правила на религиозния маркетинг

Какво вълнува, захранва и движи днешната, модерна църква в България, без значение от съответната конфесия, е въпрос, който упорито гризе парчета от ценното ми време и досадно боде дневните ми мисли. Хвърляйки бегъл поглед в социалното, виртуално пространство, изчитайки и изслушвайки редица плиткоумни послания с претенции за боговдъхновеност, лесно синтезирах правилата на съвременният религиозен маркетинг. Сега с удоволствие, така, по братски, ще ви нахвърлям няколко съвета, ако искате да започнете доходоносен, религиозен бизнес:

Bible Thumper

Правилата:

Общо взето проповедници, пастири, апостоли, обирджии и прочее панаирджии са сътворили чудесна маркетингова машина за материално ограбване, срещу емоционално възбуждане, дори ако църквата им се казва „Пробуждане“.

Правило 1. Благовестието е финансов продукт (простете за извратеното определение, но е факт), който е насочен към много специфична потребителска група – „таргет група“ – какъвто е маркетинговият термин. Тук вече не иде реч за „. . . идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар. Става въпрос за друго – Ценен е онзи, който си плаща и не задава неудобни въпроси, нужно е парички да носи.

Правило 2. Създайте си глашатаи. Когато сте спечелили доходоносни клиенти е най-важно да ги превърнете в свои глашатаи. Психологическата зависимост е лесно постижима за умели манипулатори, които успяват да задържат в детинска незрялост адептите си – ключова дума тук е незрялост. Най-добре е някой да плаща, затова глупостите, които бълвате да се препубликуват от голям брой потребители в социалните медии. Умението да се създават глашатаи е основна цел на днешните проповедници. Това е основен маркетингов трик, за привличане на клиентела.

Правило 3. Важно е да има вдъхновение, а не прозрение. Религиозният маркетинг изисква опознаване на потребителя при усърдно, детайлно изследване на това кои са потенциалните купувачи на емоционалния, религиозен талаш и къде могат да бъдат открити? Когато тези въпроси се изяснят, вдъхновението на религиозните търговци достига своя пик. След това, вдъхновението се материализира в реклама, което се разпространява по необходимите платформи и канали, от вербуваните глашатаи. Не се съобразявайте с Прозрението, то не носи вдъхновение, а призив за реален труд, който не кореспондира с амплоато на религиозния дерибей.

Правило 4. Няма бизнес като шоубизнеса. Тайните на Холивуд стоят в основата на религиозните далавери, макар самите търгаши (проповедници) често да проповядват срещу продуктите на Холивуд. Основна цел при това правило е да се проследи мнението на клиентите (миряните), затова какво е най-важно за тях и след това да им се поднесе достатъчно захаросано. Тук истината на Божието Слово не е за предпочитане – тя е доста болезнена и дискомфортна, освен това изисква реална активност срещу езичеството, а това е тема табу за религиозните клубове (често наричани погрешно църкви). Два часа емоция в неделната утрин, е като хубав филм с пуканки – пастирът е шоумен: накарайте хората да се смеят и те ще купят кирливия религиозен продукт, който им предлагате.

Правило 5. Никога не предлагайте качество! По правилата на истинския бизнес – качеството определя количеството успешен резултат. Само че религиозният бизнес не е като истинския бизнес. Затова не може да си позволите качество, защото то произвежда след себе си самостоятелно мислещи индивидуалности. Всеки уважаващ себе си религиозен търгаш, няма нужда от личности, още по-малко от мислещи личности. Еманципацията е враг на религиозния бизнес. Не се поддавайте на провокациите на гузната си съвест, ако го направите и започнете да проповядвате истините на Библията, ще изхвърчите от хайлайфа на религиозните бизнесмени. Не забравяйте: Ако започнете да говорите по сериозни теми, неизбежно ще опразните църковните си зали.

Правило 6. Влияние: Ако сте сериозни и последователни религиозни предприемачи, се дистанцирайте от качеството и предлагайте интересно съдържание с елементи на сценично циркаджийство. Препоръчителни са крясъци, писъци, тропкане, лопкане, мръщене, кискане и пр. Ако владеете акробатничи номера е предимство. Ако сте добра маймуна ще изградите лоялна комуна. Все пак, след седмица трябва да върнете хората в залата, за следващото представление. Така се упражнява истинско влияние върху потребителите (миряните), които ще жадуват за вашите продукти и услуги. Вашите лишени от смисъл, но пълни с емоция проповеди, са вашият бранд. Подобни продукти се търсят усилено в днешно време, поради заобикалящата ни инфантилна среда. Целта ви е не да променяте средата, а да печелите от нея.

Правило 7. Стойност. „За Партията вярност – за народа чиста вода“. Този стар, комунистически лозунг, описва детайлно, точно и ясно, идеята за придаване на стойност в религиозния бизнес. С други думи, стойността трябва да се усеща в парично изражение, само в джобовете на онбашията – миряните са дойни крави. На миряните не се придава стойност, те са лесно заменими. Балъци в нашата държава бол – държавното образование ги произвежда с хиляди всяка година. Впрочем, държавното образование е пръв помощник на религиозния тарикат. Ако искате наследственост и постоянство на стойността, която балъците в църквите ви придават, насърчавайте ги задължително да си пращат децата в държавните училища. Ако някой не си дава децата за обучение в храмовете на Ваал – да се отлъчи! 

Правило 8. Страх. Големият майсторлък тук е да накарате балъците да се страхуват, докато им обяснявате, че няма нищо страшно. Всякакви ереси тук вършат чудесна работа. От идещия антихрист, до чипирането на главите и ръцете, през свободата на волята, та чак до поклонение пред държавната религия . . . Но всичко трябва да се представя добре оформено от отдел „хумор и забава“. Нека идиотите да се страхуват, ама като си идат вкъщи, в залата трябва да викат само Алилуя и Амин. Допустимо е да говорете за победа в Христос, но само в духовен аспект. Малоумните ви последователи трябва да се чувстват несигурни в реалния свят, за да се върнат при вас, в „облаците“ и следващата неделя, за поредната порция „захарен памук“.

Правило 9Отървете се от конкуренцията. Разбира се, съвсем логично е в сбирщината, която манипулирате, да се появят и други тарикати. Стремежът за подражание, е едно от най-силните когнитивни предубеждения у човека. В този случай започва да действа мощен психологически механизъм, който е свързан с „библейското“ правило –  пожелавай нещата на ближния си. Ще се навъдят сополанковци, които ще са привлечени от незаконният ви лайфстайл. Тук дилемата не е сложна: Ако не можете да ги купите, отстранете ги. Е, не във физическият смисъл, опасно е. Обвинете ги в бунт срещу себе си – единствената канара на църквата, единственият непогрешим лидер. В такава кризисна ситуация ще си проличи добре свършената до момента работа. Тези, който останат с вас, са добре обработени и трайно зомбирани.

Правило 10. Плащане на сметката. Последната точка е най-важна и ако сте стигнали до нея, ви поздравявам: Вие се сдобихте с безценни съвети за успех и просперитет в живота. Време е да си платите сметката: Бизнес курсът дотук ви струва само $999,99. Може да ги пратите по сметката ми, чрез банков превод или пощенски гълъб. Само не забравяйте, че има и друга цена, малко ми е неудобно да ви я кажа, но е свързана с вечността . . . ама кой ли се интересува от подробностите с малки букви, когато подписва договор с дявола.

Posted in Семейство, Църква | Tagged | Вашият коментар

Човещинка е

 4be39c16b01fd5ad7c59f505f51b7135376f7189

Умори се есенното, начумерено небе и взе, че реши да си почине. Разтика си облаците и даде шанс на студеното слънце да посвети над село. Подир него си тръгна и северният вятър, па като задуха един силен южняк, като че са го държели вързан досега някъде из Африка. За нула време, топлите му ласки изпиха мръсните локви от разбитите селски улици, та и аз реших да си покажа носа навън. Брей какво време си викам, само да се поразтъпче човек. Грабнах платнената торба и удовлетворително информирах жената, че отивам до селската фурна за хляб – пеша, немоторизиран, един вид. Тя ми се позачуди на ентусиазма, нали все не слизам от автомобила, и ме съпроводи с усмивка и предупреждение, казва ми: „Брей, каква изненада, гледай да не хванеш мускулна треска, докато се занесеш до фурната“. Не обърнах внимание на сарказма й, па си нахлузих селските чепици и айде навън. Изхвърчах през портичката, като ученик след последния звънец и доволно се понесох към хлебарницата, отпивайки големи, освежителни гълтоци чист провинциален кислород.

Незначително задъхан и порядъчно зачервен, понечих да се вмъкна в селската хлебарница, когато от съседната на фурната кръчма, някой се разхлопа на прозореца. Беше бай Коста, селския кмет. Думка по прозореца, хили се накриво и ми маха да ида при него. Пуснах дръжката на вратата и си викам на акъла, кмет е все пак, може да ме вика за нещо важно. Додето правих двете крачки до съседната врата, ми се стрелна за миг една непорядъчна мисъл в кратуната, от сорта, какво пък прави кмета в два часа подир обед в кръчмата, не е ли на работа и пр., но прогоних бързо тези неприлични помисли с някакво още по-неприлично извинение и смело влязох в кръчмата.

Стърчи кметът прав до масата, маха ми с две ръце и крещи, като че е на мегдана – Насам Пете, насам, ела тук да те питаме нещо. Гледам, че около масата са насядали Ваньо маслото (селския монтьор, добър е впрочем), бай Киро, стар авджия, председател на селската ловна дружинка и Тошко милицията (това е селския полицай, ама всички си му викат Тошко милицията). Ох, викам си на акъла, какъв отбор! После пак, с моя моралистичен етикет, си додадох – Бе да не е някакъв празник днеска, гледай и Тошко милицията е в кръчмата по никое време.

– Здравейте бе, началници! – поздравих бодро аз.

– Здраве желаем, младеж! – стегнато и отдавайки ми чест, пръв отвърна Милицията.

– Сядай тук Пете – „учтиво“ ме покани бай Коста, докато с една ръка ме задърпа за якето, а с другата придърпа един мазен стол от съседната маса. Е, седнах.

– Ти си умен младеж, слушай сега к‘ъв проблем има бачо ти Киро и дай съвет, как да го решим – рече кмета и кимна на стария ловджия да разказва. Само да уточня, че понеже младите хора в село се броят на пръсти, млади, млади, между 50-60 годишни, а аз съм пишман селянин, градско чадо с романтични мераци за тишина и покой, мен ме имат за интелигенция, така да се каже. Ако някой възрастен комшия ме викне за помощ, то е или да му сменя батериите за дистанционното на телевизора, или да му настроя телевизора. В някои редки случаи, да настроя Скайп програмата, че да се чуят старите с децата и внуците от чужбина, които са пратили на възрастните си родители лаптоп с флашка за интернет, който компютър обикновено стои затворен на почетно място в къщата, покрит с бяло каренце, плетено на една кука. Много време мина, докато обясня на баба Стефка, че не трябва да слага ваза с цветя върху лапа-топа (както тя му вика) . . . отплеснах се.

Бай Киро заразправя: Глей с‘я Петьо. Отивам значи аз в Градския съвет (така викат на Общината в града) щото трябва да си подменям паспортя . . . Личната карта – поправя го Тошко милицията – да де, все същото – раздразнен, че го прекъсват отсече накриво бай Киро и започна отначало. Отивам значи аз в Градския съвет, щото трябва да си подменя паспортя (този път Милицията само изпръхтя глухо, но не го прекъсна) понеже, разбираш ли изтекъл, пък ония були в Съвета, ме направиха на мат и маскара.

– Що си ходил в Общината бе бай Киро, те личните карти се сменят в Полицията – важно уточних аз, трябваше да защитя реномето си на интелигенция.

– То това го знам, Милицията ми каза, ама друга е работата. Викам си, тъй и тъй ще сменям документацията, дай барем да си оправя и адреся. Щото, видиш ли, у изтеклия паспорт се водя по адрес в града, понеже преди да изляза на пенсия, работех там и съм се регистрирал в бекярското общежитие. Чакай, викам си, да си сменя местожителството на бащиния адрес, в село. Тук съм се раждал, тук съм расъл, тук ш‘си умра.

– Ай стига бачо Киро, за смърт с‘я няма да говориш, че и в кръчмата. – Засече го Ваньо маслото. Той си пада малко суеверен, че като направи забележка на бай Киро, си дръпна три пъти дясното ухо, извади кръстчето из пазухата си, целуна го и се загледа към небето, по-точно към опушения таван на кръчмата.

– Ей, Ваньо, се ш‘съ обадиш, кога не тряба! Тъй са казва, човещинка е. – Оправда се бай Киро, задето спомена Смъртта и то в хоремага и продължи с историята си. Значи, исках, казвам ти, като подменя паспортя, да подменя и адреся, а туй се прави у Градския съвет. Пък трябаше да го сменя и за друго. Ей на, пушките държа при мен, в долапа на село, а милиционерите все ги търсят на адреса в града, кога ме проверяват, ма то беше едно време, сега там не живея.

Пита ме значи булята в Съвета:

– На кой адрес живееш чичо?

– Село Кичина, улица Шипка 15. Чука оная кукумявка на машината 15 минути и стана да се изнася нанякъде. Отива при една друга кокошка, началничка некаква и й дума нещо тихо. Брех, мама му стара, че като се развика оная усойница, на по-младата змия:

– Ти що ма занимаваш мааааа? К‘во си свършила досига мааааа? Ни виждаш ли, чи съм заета мааааа? – Кара й се братче и нарежда, пищи казвам ти, джамовете на Съвета дрънчат. Лелеее, всичкия народ се умълча, гледаме к‘ът девица в първа брачна нощ – хем уплашени, хем любопитни. Мислим си, е станаха сега на меле тея коштрамби, ама на, нямаше женски бой. По едно време, по-дъртата, началничката, идва към мене наежена. Аз малко се свих, ама стиснах юмруци и викам си, ш‘а са бия ако тряба, няма да й се дам на тая фурия. Това чиновниците са мамата си джаска братче, все си им длъжен за нещо. После си викам, я карай спокойно бай Киро, жената може да си е проста по принцип, човещинка е, иначе нямаше да е началничка в Съвета. Па вика ми тя значи:

– Какъв е проблемът, господине?

– Ааа, проблем няма другарке, искам да си подменя адреся и затуй . . .

– На кой адрес живеете – прекъсва ме оная.

– Село Кичина, улица Шипка 15 – рекох аз.

– Няма такъв адрес! – отсече оная пепелянка.

– Мамицата ти крива – помислих си аз, ма го не казах. Викам й само – Вижте сега бе другарке, че аз живея 20 години на тоз адрес. Преди това ми се събират още 30 години там, значи общо 50. Там е живял дедо ми, там живя и тате. Мама там ме е родила през 1946-та. На тоз адрес аз плащам и вода, и ток. Даже и на вратнята пише ул. Шипка 15, пък таз табелка вие сте я слагали. Как може Енергото и ВиК-то да ми знаят адреса, па вие в Съвета да ми кажете, че такъв няма.

– Ама вие карате ли ме се бе господине? – почна да се набира старта пуйка – Щом няма в компютура такъв адрес, значи го няма!

– Олеее – викам си на акъла, ей тая сега я утепах, ама пак се овладях, аз съм принципно спокоен човек, ама за малко да си изтърва ръката. Почнах казвам ти да се опипвам и да си търся пушката. Таз маймуна ми се привидя, че е глиган, застрелвам я и го пиша ловен инцидент, ибал съм я. Ама нали ти казвам, отвътре вря к‘ът съветски самовар, ама се държа.

– К‘во ме гледате господине, няма го тоя адрес в базата.

– Ама каква база бе, другарке, аз ви казвам, че цял живот живее там рода ми и къща все е имало, от времето на хан Аспарух си живеем на тоз адрес – изхвърлих се малко, човещинка е.

– Вие с автомобил ли сте дошли тук господине? – Пита ме фурията.

– Да – рекох аз, макар че москвето трудно минава вече за автомобил, ама все я прекарваме на прегледа, Тошко милицията удря по едно рамо.

– Сега, ще вземете двама служители от Общината и ще ги закарате на адреса, да проверят къде е тази ваша къща. – Нареди ми началничката.

– Ми да взема, що да не взема. – Викам си, ей сега оправихме работата.

Закарах две другарки от Градския съвет на село. Спираме право пред уназе. Ония излизат и почват да оглеждат. Гледат братче и рисуват у тефтерите с моливи.

– Ма какво рисувате бе, другарки? Къщата ей я.

– Рисуваме улицата господине и съседните къщи.

Малеее, тия са луди братче. Докарах ги на село, да рисуват. Че аз имам модерен телефон, щях направо да им снимам къщата и улицата, ако знаех. Понеже беше вече петък подир обед, сина и снахата бяха дошли с внука. Излиза Кирчо, и ми вика: Какво става дядо?

– А, Кирчо, ми к‘во става я, и аз се чудя. Тез булки не ми знаят адреса, че го търсят.

– То е лесно бе дядо. – Вика Кирчо и вади неговия си телефон из джоба. – Ето дядо, виж, отваряме приложението на Гугъл и гледаме къде се намираме в реално време. Виж какво пише на телефона, ние стоим точно пред вратата на улица Шипка, номер 15. – Бах мааму –  викам си на акъла – телефона на Кирчо ми знае къщата, а тия шматки я гледат, рисуват я и пак за тях къща няма.

– Ало, другарки – викам на ония кози – я вижте, телефонът на внука ми знае адреса, вие не.

– Аааа, ние Гугъл не го признаваме – отсече едната мумия. Ние нарисувахме всичко, айде да ни върнете в града, да покажем фактите на шефката.

Речено, сторено. Карам обратно към града и си мисля: Глей братче, к‘ва странна работа. Когато дедо ми е купил мястото, в нотариалния акт е написано ул. Шипка 15. Когато дедо ми е прехвърлил имота на тате, пише пак ул.Шипка 15. После, кога тате ми приписа всичко, пак пише в документя ул.Шипка 15. Значи, тия пръдли от Градския съвет вярват повече на компютура, отколкото на 100 години история. Ей, загубен народ братче. Ако каже компютура, че оная дивата другарка в Съвета не се казва Пенка, а Фатмегюл, че вярва на машината и толкоз – утрепана работа. Гледай значи, за една адресна регистрация, к‘ъв каламбур стана. Ми то, ако докторите имаха акъл колкот чиновничките в Градския съвет, да бяхме изпукали всички в тая държава – то не че не габърдясва народ зарад докторите, ма става по-рядко, има и сполучливи опити за церене, пък кой умрял, умрял – човещинка е.

Влизаме значи в Съвета и „художничките“ подават на началничката пейзажите на наща улица и прочее. Гледам я оная как почва да се изчервява, чак рамките на очилата й взеха да се нажежават. Зурлата и се накриви, почна да пръхти тежко, чак пот я изби.

– Нищо не сте направили! – кресна дивата сврака на „художничките“, а аз си думам на акъла – ми то ясно като бял ден. Тръгнали да рисуват, макар че от 100 кладенеца вода им извадих да докажа, че тая къща, на тоя адрес съществува. Прост да си, ш‘ти стане ясно, че машината нещо се е объркала. Е ма ние сме си така, на никой не вярваме. Ако не го пише на компютура или не го кажат по телевизора, не вярваме и толкоз.

– Господине – избоботи най-накрая началничката – Значи ясно е, че такъв адрес като вашия не съществува. – Не й отвърнах вече, ама почнах и аз да се изчервявам. – Ще попълните тук една декларация за идентификация на адрес. Ще го пратим в София за проверка и после ще видим.

– К‘ва София ма другарке, мен паспорта ми трябва за вчера, дето се вика.

– Ми ще чакате бе господине, сега става бързо, да не мислите че пеша ще ви носим декларацията в София, то си има имейли за тая работа.

Мале братче, като ми падна пердето, не издържах. Тя мен ще ме учи, какво е имейл, сякаш аз за компютури не съм чувал. Скъсах декларация и всичко, та й съскам на оная през зъби, че стиснал и юмруците даже:

– Булка, ако бях малко по-млад, да не ме приказват хората, щях да ти забия острия нос к‘ът грамофонна игла връз пода, че като те хвана за краката, ш‘тъ въртя докато просвириш.  – Оная мъ гледа едно таквоз, ококорено, а аз само и хвърлих накъсаната декларация между очите, че като халосах вратата, издрънча чак у кабинета на кмета. После си излязох. Викам си, трябваше и един шамар да и откърша, тия само с бой ш‘съ усвестят братче. После се върнах в милицията и си оправих паспорта, писах се пак на стария адрес. Не ми останаха нерви да се занимавам със задници. Айде майната му, докато съм жив, ще се водя че живея там, дето не живея. Гламава работа. Прост народ сме Петьо, ма както сме я подкарали, тъй и тъй се топим, пък накрая ще изчезнем. А като изчезнем ние, с нас ще изчезне и простотията. Ей на, адресът ми вече е изчезнал, ще изчезнем и ние, няма как да е иначе, туй то, човещинка е.

Компанията на масата се раздвижи. Тошко милицията се прокашля, Ваньо маслото тегли една майна и си надигна бирата. Бай Коста свъси вежди и ме погледна косо. Трябваше явно да се изкажа, ама и аз не знаех откъде да почна. Мислех си, че ще ме питат как да си настроят антената или нещо от сорта, а те хората важен казус имали. Каквото и да ми идваше наум, ми се струваше безсмислено и тъпо. Чиновническата глупост не ме учудва, но явно не учудва и компанията в кръчмата. Разбира се, аз бих стигнал по-далеч и мисля щях да постигна своето си, но нямаше смисъл да доказвам опита си от висене по опашки в различни институции, пред колегите съселяни. Бай Киро си беше „решил“ проблема и аз друг съвет в момента нямаше как да му дам. Едва ли можеше да му кажа, че след 20 години, като дойде ред пак да си сменя личната карта, нещата ще са по-добри. Пък и това му е било последната подмяна на личната карта, от една възраст нататък, документите за самоличност не се подновяват. И ето на, един ден бай Киро ще умре в къщата на предците си, която обаче всъщност не съществува.

Разменихме няколко нелепи приказки с тоя своеобразен „Селски съвет на мъдреците“ и аз поех бавно към дома си.

Вървя и си мисля: Интересни хора сме ние българите. Виждаме цялата простотия, в която сме затънали до ушите и освен да изстреляме по някоя псувня в сюблимния момент, друго не правим. Нищо, че мизерията ни е голяма, колкото и да е зле, може да е и по-зле си казваме и караме напред. Дето се вика, на баба ти живота да не е бил по-розов? И те са се мъчили и ние ще се мъчим. Нас права и свободи не ни интересуват, а законите още по-малко. Така си тече живота на българина в село, а и не само в село, май. По някое време ще се съберем в кръчмата, ще се оплачем от проблемите си, ще се напием и преди да си тръгнем само ще кажем – Ами какво да се прави, такъв е живота, човещинка е.

Posted in Държава, Образование, Семейство, общество | Tagged | Вашият коментар

Кратка дисекция на родителския нихилизъм

0001_IHS„Имам сериозно заруднение. М…, 9 год., 3. клас е краааааайно отегчена от държавната образователна програма и не мога да я виня. За съжаление, освен ucha.se, което окей, но пак доста скучновато и по МОН, не мога да намеря никакви готини ресурси на български, а тя не ползва английски и се изнервя, когато не разбира или трябва да чете субтитри. Приемам акъли всякакви. (Нямам много време за занимания с нея.)“ 

Неотдавна, една майка ми прати написаното по-горе (цитатът е без редакции, прикрил съм само името на детето), със следното съобщение: „Много харесвам рубриката ви „Отговори на вашите въпроси“, затова се чудех, как бихте отговорили на поставените казуси в цитата, който ви пращам. Прочетох това в един форум и ми прозвуча странно. Вие как бихте отговорили?“

Значи, принципно такава рубрика аз не списвам, но понеже съм получил въпрос ще се опитам да отговоря. Разбира се, ще отговоря с уговорката, че пиша лично мнение. Не се смятам за последна инстанция, по такива сложни, онтологични въпроси, като произхождащите от въпросния цитат. Винаги съм смятал и смятам, че всеки има право да плува в собственото си екзистенциално море и да се чувства охотно в него. Като не му харесва, да излезе на слънце.

За дядо Петко, люцерната, коня и парцалорезачката

Ох, Кире, Киреее, болят ме веке краката, та едвам одя. – Рекъл веднъж дядо Петко на бай Киро, като се видели на нивята край село.

– Ми що ти требе да се зориш с таз люцерна на къра бре, дедо Петко? Стал си 90-годишен, люцерна си ръгнал да прибираш!

– Е па требе ми люцерната за коня бре Кире, нема как.

– Че па що ти е кон на тебе бре, дедо Петко!?

– Та да одя до люцерната бре Кире, как що!? Ама веке ме болят краката, де.

 

Сега, по схемата на дядо Петко, нека развием първия нюанс, така да се каже, от въпроса на госпожата, пък после и дисекцията:

– Имам сериозно затруднение, дами и господа, детето е отегчено от държавната образователна програма!

– След като е отегчено от държавната програма, махнете държавната образователна програма, явно не става за детето.

– Ааа, как да махна държавната образователна програма, че тя е създадена за детето! Ама пък то е отегчено.

– Значи, тогава, трябва да махнете детето?

– Е, няма как да махна детето, то съществува, заради държавната образователна програма. Ама пък се отегчава, де. Та какво да правя?

Разбира се, ако спра само дотук ще останете с впечатление, че правя диагноза на шизофренно поведение. Това не е страшно, пък е и често срещано, така че няма да направи впечатление никому. Лошо ще е и ако продължа да пиша, защото към първата диагноза ще трябва да добавя още душевни и морални дефекти, което, от друга страна, ще е проява на лош вкус. Обаче ще се оправдая и аз с диагнозата на онзи „готин“ професор, така ми е изгодно, и ще кажа, че съм част от онези 80% български дебили, та затова упорито съм решил да си кажа мисълта.

Пък мисълта ми беше следната: Принадлежи ли образованието на децата или децата принадлежат на образованието? Истината е, че много хора не харесват държавната образователна система. Прочетете тук-там някоя статия за българските държавни училища и ще ви настръхнат косите. Въобще, всички участници в тая система са все с изправени от ужас коси, ама все са си вътре с двата крака, понеже презумптивно са убедени, че децата принадлежат на Системата. Пък тя, Системата, умее да се рекламира, дума да няма.

0004Спомняте си прекрасния български филм с Тодор Колев „Господин за един ден“, нали? Има една невероятна случка, сред многото други в лентата, в която наивният Пурко (Тодор Колев) си купува „полуавтоматична парцалорезачка“, от „дипломирания инженер“ Керкелезов (Георги Мамалев). „Инженер“ Керкелезов обяснява на неукия Пурко, каква далавера е да си купи невероятната парцалорезачка, „патентована чак в Америка“. Режеш парцалчета и ги навиваш на кълбенца. Едно кълбенце – 10 лева. От кълбенцата правим битови черги и килими, пък в Америка ги „лапат като топъл хляб“ – обяснява Керкелезов – дипломираният мошеник. Пурко, разбира се, бръква в сандъка с чеиза на жена си, краде една златна монета (от общо две) и се сдобива с половината инвентар за бъдещия „успех“. После почва голямото рязане на парцали и навиването на кълбенца – едно кълбенце – 10 лева, две кълбенца – 20 лева . . . Парите „валят“.

Всеки знае, какво става накрая. След лятото идва зима и когато Севернякът задуха, а всичките ти гащи са на парцали и кълбенца, задникът ти е гол – хем ти е студено, хем си смешен, но и доста тъжен, понеже са те изиграли. Същото става и с българското държавно училище. Голямата реклама я има – нашето училище се признава и в Америка дори, почвайте да режете „парцалки“ и да „навивате кълбенца“ – и децата режат и навиват. Като свършат със занятието, след има няма 12 години, освен един гол гъз, друго почти не е останало.

Е, защо тогава се чудите, когато детето ви каже, че му е писнало да „реже парцалки“ и да „навива кълбенца“!? Чудите се, защото и вие това сте правили – семеен бизнес, така да се каже. Възрастните обикновено казват: „И аз съм минал по тоя път, пък съм оживял. Айде и отрочето ще сколаса, няма да умре я“. Вярно, няма да умре, надявам се, но със сигурност ще му е доста студено, за доста дълго време. Няма как да обуе и облече кълбенцата, нали така? Не е ли логично, че „фабриката за черги“ е просто една измама?

Препъни камък

„ . . . не мога да намеря никакви готини ресурси на български, а тя не ползва английски и се изнервя, когато не разбира или трябва да чете субтитри.

Ох, какъв страшен препъни камък! Учението е зациклило, понеже се изнервяме, че не знаем чужди езици. Ех, ако можеше да учим, без да учим! Е няма такъв филм, но това не е страшна драма. Учението е непрестанен процес, изпълнен с малки цели и малки победи. Малките победи, водят до спечелена война. Понякога реагираме неправилно на предизвикателствата, но това не означава, че няма изход. Животът свършва, когато свърши, дотогава трябва да побеждаваме обстоятелствата. Нали я знаете онази поучителна притча за магарето в ямата?

0002_magareВеднъж магарето на един стопанин паднало в дълбока яма. То ревяло силно и отчаяно, докато той се суетял и се опитвал някак си да го извади. След като никак не успявал, стопанинът решил, че магарето не струва, а дупката така или иначе трябва да се затрупа, тъй че повикал на помощ съседите си. Всички грабнали лопати и започнали да хвърлят пръст в ямата. Първоначално, разбирайки какво се случва, магарето започнало да реве още по-силно и по-ужасено, но след известно време млъкнало. Стопанинът се навел над дупката да провери какво става и останал изумен. С всяка лопата пръст, която го удряла в гърба магарето правело нещо изумително: отърсвало се и стъпвало върху нея. И за всеобщо учудване след още известно време магарето се показало на ръба, изскочило навън и избягало щастливо. Животът ни засипва с всякакви предизвикателства. Номерът „да се измъкнеш от ямата“ е да се понапънеш малко, да се поизтръскаш и да стъпиш отгоре. Всеки един проблем не е препъни камък, той е стъпало. Можем да се измъкнем и от най-дълбоката дупка, ако не спираме, ако никога не се предаваме! Отърсете се и направете крачка нагоре, пък да видим колко страшен е тоя английски език.

Самият аз не съм безусловен експерт по чужди езици, но синът ми е превел десетки статии от английски език, участвал е в превода на две книги, после преведе сам една книга, сега превежда втора и дори смята да си изкарва прехраната с това. Явно, аз съм въртял добре „лопатата“, а той е бил добро и умно „магаре“. Можело значи, ама не става бързо, веднага.

0003_time and coffeВремето и чашка кафе

„Нямам много време за занимания с нея.“ 

Няма лошо. Само че ви предупреждавам: Ако днес нямате много време за нея, утре и тя няма да има много време за вас! Родителите обикновено нямат време за децата си от чист егоизъм. Разбира се, те се оправдават с това, че трябва да работят заради децата си, но лъжат. Възрастните са егоисти. Не че не трябва да се работи, трябва, разбира се, но тук става въпрос за приоритети, а децата са първостепенен приоритет. Всеки ден работя, защото трябва, но съм благодарен, че съпругата ми отделя много, много време на децата – тя си е вкъщи, с тях. Ако това ви звучи егоистично от моя страна, мога да ви кажа, че съм готов да се разменя с жена си, ама тя не иска да се размени с мен.

Разбира се, ако настроите времето според приоритетите си съм убеден, че ще намерите начин да сте колкото е възможно повече с децата си. Аз намерих начин да работя от дома си и съм безкрайно благодарен за това – децата ми са пред очите. Идват, когато съм пред компютъра, прекъсват ме, предлагат ми бисквита или чай, или и двете. Работим по нещо с тях, четем по нещо и така. Разбирате ли, това не е щастливо стечение на обстоятелствата, а търсен резултат. Животът е твърде кратък и не ще може да си купите и един ден живот повече, отколкото ви е отреден, дори да предложите всички пари, които сте спестили, докато сте неглижирали децата си, за да работите, уж заради тях. Запомнете това!

Веднъж, възпитаници на престижен университет, успели да се реализират и направят страхотни кариери, отишли на гости при любимия си професор. От дума на дума започнали да споделят кой какво е постигнал. Но повечето само се оплаквали и изброявали многобройни трудности и проблеми.

Професорът си мълчал и по някое време предложил кафе на гостите си. След малко се върнал от кухнята с поднос, пълен с различни чашки – порцеланови, стъклени, пластмасови, кристални. Някои видимо били много скъпи, други – съвсем евтини. Професорът оставил подноса на масата и подканил гостите да си вземат чаша. След като го направили, той казал:

– Забелязахте ли, че всички взехте само красиви и скъпи чаши, а простите и евтините не докоснахте. Това, разбира се, е напълно нормално за мнозина – искате най-доброто за себе си, нали? Но точно тук се крие източникът на вашите проблеми. Нали знаете, чашката, сама по себе си не прави кафето по-добро. Така е с всичко останало: истински ценните неща в живота са кафето, а работата, парите, положението в обществото – чашки. Няма особено значение от каква чашка пием, но понякога толкова се вторачваме в нея, че напълно забравяме да се насладим на самото кафе.

Децата не са „чашките“, те са „кафето“ в живота, както и семейството.

Това е положението:

И така, ако децата заслужават цялото ни време, всички наши усилия и са основна радост в краткия ни животец, то не е редно да преследваме фалшива визия за начина, по който ще изграждаме характер у тях, защото образованието не е нищо друго, освен изграждане на характер и ако подходим нихилистично към този процес, всички губим.

Не се самозаблуждавайте, че „захвърляте“ децата си в Системата, а вие бъхтите и правите кариера, за да им осигурите по-добро бъдеще. Не е ли правил това дядо ви за баща ви и баща ви за вас? Сега и вие правите същото за децата си, учейки и тях да правят същото за внуците ви.

Вижте, неграмотният не може да научи никого да чете. Нито къртицата може да възпита орел! Така че, най-напред се научете да бъдете щастливи, за да можете да научите и децата си на това щастие. По пътя в който вървите, това няма как да стане. Това е положението.

Posted in Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, общество, право, философия | Вашият коментар

Упражнение по християнска апологетика, с пример за образованието

New-York-Apologetics-Defending-the-FaithВъведение:

Когато говорим за образование на собствените си деца, ние сме длъжни да можем успешно да защитим своя родителски избор. Понеже това е епистемологичен въпрос, пряко обвързан с уменията ни в областта на апологетиката е добре да разгледаме накратко някои въпроси, свързани с това умение. В тази статия излагам абсолютното си убеждение, че не можем да защитим правото на образование на децата си на друга основа, освен на основата на християнството! Няма значение колко се лутаме или опитваме да извъртаме хуманистичните закони, да ги обясняваме или да ги тълкуваме в наша полза, ако тези закони не са Божия закон, нямаме шанс да победим интелектуално противниците си. Ще се върнем на въпроса за образованието, след като направим кратък анализ на презумптивната апологетика.

Основата, на която градим защитата на собствените си убеждения:

„Где е мъдрият? Где книжникът? Где е разисквачът на тоз век? Не обърна ли Бог в глупост светската мъдрост?“ (1Кор.1:20)

Апостол Павел можеше да заложи своята защита на християнската вяра на тези риторични въпроси (1 Кор. 1:20) знаейки, че словото на кръста унищожава светската мъдрост и отхвърля разума на разумните (1 Кор. 1:19). Със своят помрачен ум, неновороденото сърце оценява Благовестието като слабост и глупост (1 Кор. 1:18,23), но в действителност Благовестието изразява Божията спасителна сила и истинска мъдрост (1 Кор. 1:18, 21, 24). Това, което светът нарича „глупост”, е всъщност мъдрост. Обратно, това, което светът определя като „мъдрост”, всъщност е глупост. Критериите на невярващия са напълно изопачени и затова той се подиграва на християнската вяра или я смята за интелектуално нисша. Но апостол Павел знаеше, че Бог може да изобличи надменността на неверието и да изложи на показ неговото жалко лъжливо познание: „Божието глупаво е по-мъдро от хората, и Божието немощно е по-силно от хората” (1 Кор. 1:25). Макар невярващият да смята християнската вяра за глупава и слаба, тази вяра има силата и интелектуалните ресурси да изложи на показ „светската мъдрост” такава, каквато наистина е: пълна глупост! Бог е избрал (така наречените) глупави неща на света, за да посрами онези, които се хвалят със своята (така наречена) мъдрост (1 Кор. 1:27).

Пред Божието откровение невярващият остава „без апологетика” (това е гръцкия текст в Рим. 1:20). Неговата интелектуална позиция няма реална легитимност в дълъг период от време. Когато се противопоставя на интелектуалното предизвикателство на Благовестието, както Павел го представя, неновороденият няма основа, на която да стъпи. Изходът от противопоставянето е обобщен от Павел, когато заявява, „Къде е мъдрият? Къде е разисквачът на този свят?” Истината е, че Бог обръща в глупост мъдростта на този свят, и следователно не може да се намери наистина мъдър невярващ. Никога не е живял човек, който да може състоятелно да спори и да защитава възгледа на този свят (т.е. езичеството). Отхвърлянето на християнската вяра не може да има основание и интелектуалната позиция на невярващия не може да бъде защитавана в света на мисленето. Духовните оръжия на християнския апологет са могъщи пред Бога за събаряне на всички помисли, които се издигат високо против познанието на Бога (2 Кор. 10:4-5). От гледна точка на Писанието невярващият е глупак, и като такъв неговата позиция се свежда до омраза към познанието (Пр. 1:22, 29); неговата интелектуална атака срещу Благовестието произтича от криво нареченото „знание” (1 Тим. 6:20).

Апологетична процедура в две стъпки: 

„Не отговаряй на безумния според безумието му, да не би да станеш и ти подобен нему. Отговаряй на безумния според безумието му, да не би да се има мъдър в своите си очи.” – (Притчи 26:4-5) 

„Методът за разсъждаване чрез презумпции може да се определи по-скоро като непряк, отколкото като пряк. Спорът между вярващите и невярващите в християнския теизъм не може да бъде решен чрез пряко позоваване на „факти” или „закони,” чието естество и значимост вече са приети единодушно от двете страни в спора. . . . Християнският апологет трябва да се постави в позицията на своя противник, допускайки верността на неговия метод само заради спора, за да му покаже, че от такава позиция „фактите” не са факти и „законите” не са закони. Той също трябва да иска от нехристиянина да се постави на християнската позиция заради спора, за да му бъде показано, че само на такава основа „фактите” и „законите” изглеждат смислени. . .“ (Cornelius Van Til, The Defense of the Faith, Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1955, p. 117-118). 

На глупака трябва да се отговори като му се покаже неговата глупост и необходимостта от християнството като предварително условие за разбирането на всичко. В този контекст си позволявам още един цитат на д-р Ван Тил:

„Най-доброто, единственото, абсолютно сигурното доказателства за истинността на християнството е, че ако неговата истина не се приеме като презумпция, не може да има доказателство за каквото и да било. Християнството се оказва самата основа за самата идея за доказателство“ (Cornelius Van Til, The Defense of the Faith, Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1955, p.396). 

От Притчи 26:4-5 и цитатите на Корнилиус Ван Тил разбираме, как работи двустъпковата апологетична процедура. На първо място, на невярващия не трябва да се отговаря според неговите собствени заблудени презумпции; апологетът трябва да защитава своята вяра като действа в рамките на своите собствени презумпции. Ако отстъпи пред презумпциите на невярващия, вярващият никога няма да може ефективно да изложи основанията за надеждата, която е в него. Ще е изгубил битката от самото начало, хванат в капан на територията на врага. Така християнинът няма да може да представи интелектуалната сила и предизвикателство на християнството. Но след това апологетът трябва да отговори на глупака според неговите самопровъзгласени презумпции (т.е. според глупостта му). Като прави това, той цели да покаже на невярващия последствията от тези презумпции. Ако бъдат доведени до своя логичен край, презумпциите на неверието правят мисленето на човека безсмислено и опита – неразбираем; накратко, те водят до унищожаването на всяко познание, до задънената улица на епистемологичното безсмислие, до пълна глупост! Като поставя себе си в позицията на невярващия и я довежда логично до нейното подкопаване на всякакви факти и закони, християнският апологет пречи на глупака да се мисли за мъдър в собствените си очи. Той може да заключи: Сега къде е мъдрият разисквач на този свят?!” Няма такъв, защото както ясно показва историята на хуманистичната философия, Бог е обърнал в глупост светската мъдрост. Тя е объркана от „глупавото” проповядване на кръста.

Апологетика на образованието:

След като вече имаме библейските факти по отношение на апологетиката – умението да защитаваме собствената си позиция, стъпили на единствено правилната основа, нека развием логиката на тази защита в областта на правото да образоваме собствените си деца?

Днес сме изправени пред предизвикателството на тоталитарната държава, да предадем децата си в езическите храмове за тотална и безпощадна индоктринация в „ценностите“ на езическата „култура“. Изключително важно е как ние, като християни, реагираме на тази атака. Неотдавна бях на събрание в София, но което, смея да твърдя, присъстваха само християни. Всички ние разсъждавахме върху намерението на управляващите да „издирят и обхванат“ (това са термините в Решение 373 на МС от 5 юли 2017) децата, които не посещават държавни училища. Разбира се, всички разсъждения бяха единствено в посока как да противостоим на тази вероломна намеса в неприкосновените семейни дела, сражавайки се на територията на хуманистичната етика, която е основна презумпция на езическото законодателство. Да, традицията на гръко-римското право (на тази традиция е изградена правната реалност в държавата ни) е безусловно езическа и в тотален конфликт с християнската етика и морал.

Разсъждавайки, стъпили на тази фалшива основа, правейки я наша отправна точка, ние, като християни, сме обречени на поражение. Да се противопоставим на езическите закони, опирайки се на езическите закони е класически нонсенс. В този смисъл, да изтъкна като причина, че децата ми не са в държавно училище, защото (цитирам мой приятел): „Като родител съм в невъзможност да изпълня правото на образование на детето ми и задължението за училищно обучение поради неизпълнение от страна на държавата на нейните задължения, уредени в КРБ и ратифицираните международни актове.“ е меко казано наивно. Казано честно, тази позиция е просто езическа глупост.

Може да ви хареса и друг отговор (пак цитирам приятел): „На основание чл. 47(1), чл. 53(1), чл. 57(1) от КРБ, чл. 2 от Протокол №1 към КЗПЧОС, чл. 13 МПИСКП, чл. 18 МПГПП, чл. 26 ВДПЧ, чл.5 КПД и чл. 14 ХОПЕС в качеството ми на родител, който действа в най-висш интерес на детето си, съм избрала детето ми да получава образованието си извън системата на МОН.“

Има ли някой сред християните в България, който в крайна сметка разбира, че няма по-налудничава тактика от тази, да се противопоставяш на неправдата с неправда. Има една всеизвестна „тайна“, която понякога шептим, защото не искаме да я кажем на глас: Позоваването на езическите закони в борбата с езичеството никога не може да спечели войната! Знаете ли какво означава това? Означава, че можем да цитираме и повтаряме всички абревиатури на закони (български и международни) до припадък в съда на езичниците и изходът пак няма да е в наша полза. Не може да очакваме правда от неправедни хора – ако го очакваме, значи сме луди. Дори да постигнем временен резултат, всичко, което ще постигнем е всъщност кратко отлагане на присъдата. Да, признавам си, че понякога да се печели време е също полезно, за да се прегрупираме или да израсте епистемологично осъзнато християнско общество, но това е всичко и то съвсем не е достатъчно – трябва да сме пределно наясно с този факт.

Ето ви малко реални факти: Наясно ли сте, че година след година, тоталната държава продължава да превзема територията на семейната институция – в цяла Европа, пък и в целия свят? Това се случва, заради несъстоятелните аргументи на християните, не само по отношение на образованието, а въобще. Наясно ли сте, че не само в Германия и Швеция, но и в съседна Гърция, да образоваш детето си в дома е криминално престъпление, което се наказва с отнемане на родителски права и затвор? А наясно ли сте, че държавната власт в България върви по същия път на абсолютен и арогантен фашизъм, спрямо семейството и неговите трансцедентни права? Всички тези факти са реалност, защото в продължение на столетия, християните бавно и постоянно са отстъпвали от истината на Писанието. По време на Ренесанса и Просвещението, законите на войнстващия хуманизъм са мачкали теономията и днес тя е в юридическото кошче за боклук. Християните са възприели законите на езичниците, като единствените закони, които могат да им послужат, като защита за техните права и свободи. Тези права и свободи са дефинирани благосклонно от хуманистите-сатанисти, под чиято власт (физически и ментално) се гърчат християните.

Всеки езичник, особено онзи, който познава изкуството на риториката, ще ни обясни, че образованието е естествено право. Ако използваме двустъпковата апологетична процедура, описана по-горе и доведем това твърдение до логичен край, ще се убедим, че ако образованието е естествено право, то естественото право на държавата е да обучава децата ни. Само тези от нас, които не са интелектуално честни ще се противопоставят на тази логика. В опита си да опровергаем тази логика, обаче, имаме само две възможности: Първо, да сме непоследователни в аргументите си и да спрем на средата, страхувайки се от изхода или второ, да сме последователни, но да отречем крайния резултат – интелектуална шизофрения. Причината за неуспеха на този подход (да защитаваме Истината с неетични средства) е, че в областта на мисленето, стъпваме на драматично гнили презумпции – езическите закони. Именно заради това, много християни наричат днес правото на образование ЕСТЕСТВЕНО право. Правото на образование не е естествено право, то е СВРЪХЕСТЕСТВЕНО право, в смисъл, че това право е трансцедентно право и именно заради това, човешките (разбирай хуманистични, езически) държавни структури, нямат право да го управляват или контролират.

Заключение: 

И така, завършвам упражнението по християнска апологетика с практически пример от сферата на образованието, с елементарното заключение, че е невъзможно да се защити правото на родителите да образоват децата си, ако се отхвърли единственият реален инструмент за защита на това право – християнството. Нещо повече – практически, в областта на епистемологията, както впрочем в коя да е друга област, не съществува основа, която може да бъде истинска презумпция за реално разсъждение и действие. Такава основа може да бъде единствено християнството.

Поради тези прости факти, казах в едно радиопредаване, перифразирайки Радой Ралин, че не ме е страх от министъра на образованието, страх ме е от образованието на министъра. Тук думата страх е преекспонирана и е в изречението, само за да се придържам към мисълта на Радой Ралин. Това, което всъщност казвам е, че действията на образователния министър, както и действията на държавните структури в изпълнение на Решение 373 на МС от 5 юли 2017, са продиктувани от езическите предпоставки на собствените им, противни на Бога на Библията „ценности“. Именно заради това, не мога да се съглася, че в дълъг период от време, стратегия, която разчита да победиш интелектуално враговете на Истината, тълкувайки собствените им инструменти за господство – езическите закони – е обречена на тотален провал. Противопоставянето срещу демократичните „ценности“ с демократични „ценности“ е като да гасиш огън с бензин. Демокрацията в крайна сметка, от библейска перспектива е чисто и просто форма на сатанизъм.

От това следва, че всеки християнин има едно единствено оръжие за атака срещу претенциите на Ваал да притежава децата ни и това е същото оръжие, което използва Господ Исус Христос в конфликта си с дявола, описан в Лука 4 – Божието Слово. Законите на езичниците не могат да ви помогнат в борбата срещу езичеството. Всеки, който мисли по този начин е или езичник, или, ако въобще съществува подобен вариант, заблуден и незрял християнин, който бързо ще се разочарова от тактиката за борба, която е възприел, макар че често, поради суета, гордост и стремеж към автономия, това поражение няма да бъде признато. Можем да победим в тази война, само ако срещу претенциите за господство на сатанинските закони противопоставим Законът на Библията – останалото е отлагане на истинската битка, поради Божията милост към нас и нашата собствена незрялост и посредственост!

Posted in Държава, Етика, Закон, Морал, Образование, Семейство, Църква, икономика, общество, право, философия | Tagged , | Вашият коментар

Трагедията на днешните християни

Проблемите на днешните християни могат да се опишат много кратко, точно и ясно – в четири прости точки:

prayer-690x460

Божият суверенитет

Днешните вярващи всъщност не вярват, че Бога на Библията е абсолютен. Хората се страхуват от суверен Творец, който по никакъв начин не зависи от тях. Хората си искат автономията . .. дори в спасението! Въобще идеята, че сме спасени по благодат, а не чрез дела, не е по никакъв начин удовлетворителна за днешните християни, защото същите упорито продължават да твърдят, че те са избрали спасението, сякаш то им е било предложено на нещо като „шведска маса“, от която те благосклонно са избрали точно „християнският ордьовър“. Да, ама не! Да бъркаш спасението с благовестието, се е оказало пагубно за безброй хора. Ако Господ е наистина Бог, то Той не прави сделки с никого и на никого не се моли! Всъщност, истинските християни са избрани от Бога за спасение и категорично нямат думата по този въпрос, „Вие не избрахте Мене, но Аз избрах вас“ (Йоан 15:16). Една от най-пагубните средновековни ереси е тази за „свободната воля“, защото атакува пряко Божият суверенитет. Учението, че избираме да следваме Бога, противоречи на основната християнска доктрина – спасението по благодат. Първо, изборът е дело и няма как да сме го направили, защото ще излезе, че се спасяваме чрез дела (Рим.9:11-12). Второ, ако вярваме на Библията, ние сме мъртви в греха, а мъртъв човек, не може да се самосъживи, трябва да сме били съживени от Някой (Еф.2:4-5). Трето, дори ако сметнете, че да повярвате в Бога е ваше дело, което безусловно е добро дело, то пак се проваляте в логиката, защото всяко добро дело е от Бога (Яков 1:17) и вие нямате никаква заслуга.

Изходът е в това, християните да признаят Божието абсолютно величие и суверенитет, и да абдикират пред Него. Това признание включва и факта, да скъсат със средновековните ереси и да повярват в думите на Бога: „Аз създавам светлината и творя тъмнината; Правя мир, творя и зло! Аз Господ съм, Който правя всичко това.“ (Исая 45:7). После просто трябва да поемат дълбоко дъх, да видят колко чуден е Божият мир и да си вършат работата, на която са призовани (Мат.28:19-20)

Теономията

Поради факта, че християните не отдават върховенството и цялата слава на Бога, съвсем логично се превръщат в антиномисти. Това означава, че хората съвсем открито мразят Закона на Бога, постановен в цялата Библия. Антиномистите биха спали спокойно, ако в Новият завет нямаше стихове, като този в (Яков 1:17) „Всяко дадено добро и всеки съвършен дар е отгоре, и слиза от Отца на светлините, у КОГОТО НЯМА ИЗМЕНЕНИЕ, ИЛИ СЯНКА ОТ ПРОМЯНА.“ Това, че Бог не се променя е много сериозен проблем, но само за антиномистите. Разбира се, самите антиномисти са се „справили“ с проблема, като всеки хуманист – замели са го под килима. Това, което антиномистите не искат да осъзнаят е, че щом не управлява Законът на Бога, управлява законът на Сатана. Много е просто: Въпросът не е закон или не закон, а чий закон? Няма никакъв вакуум – това е най-простото правило в апологетиката. Отхвърлете закона на Бога и бързо ще се покорите на законите на автономния човек, които в най-добрия случай, можем да наречем бесовски. Последствията от това непокорство не закъсняват: След като  християните отхвърлят Божиите етични стандарти, защо езичниците да се съобразяват с тях!? Ето ви света такъв, какъвто е днес. Работата е там, че християните не харесват този свят, но и не желаят да се покорят на Божия закон и да установят ред, поради това, изпадат в дуализъм.

Дуализамът

Дуализмът не е ново заболяване, но затова пък е силно разпространено в Църкавата. Християните днес не възприемат буквално мандата за господство, който Господ Бог им е дал в Бит.1:28 и който Христос подчерта с Великото поръчение в Мат.28:18-20. Господството не е за християните – според днешните християни. За християните са песните и ръкопляскането в неделните утрини, сладките раздумки, братските целувки и пр. и т.н., чак до времето, в което ще ни зачислят златните арфи и ленените хамаци. Поради абдикацията на християните от делата в този свят, той е преминал в ръцете на днешните управници, от които всички се гнусим. Само че „не можем“ да направим нищо, понеже пасивният духовен живот няма отношение към реалността. Така задрямали в идилията на своите „перфектни“ общества, християните ще бъдат събудени с ритник по задника от Господа, който ще се върне . . . помните ли за какво – правилно, за съд (Екл.12:14).

Брутално гадно е, че християните не си дават сметки за онова, което Господ изисква от тях и изпадат в абсурден дуализъм, поради, първо, отхвърляне на Божият суверенитет и второ, не зачитане на Неговият закон. Така в крайна сметка, днешните християни не намират проблем да живеят в абсурдна интелектуална шизофрения, някаква мозъчна абсистенция, бих казал. Казват ми, „милите“ християни, че не намират никакъв проблем да набутват децата си в храмовете на езичниците (държавните училища), за да индоктринират отрочетата, но в същото време, уж не желаят да се мърсят с кваса на този свят: Не е ли изумително това лицемерие!?

Есхатологията

Есхатологията никога не се смята за важна част от теологията, но разбира се, тук днешните християни бъркат жестоко. Проблемът се състои във фактите, които носи след себе си простата сентенция: „Бъдещето определя настоящето.“ Да имаш неправилни очаквания за бъдещето е възможно най-драматичната грешка, която може да се допусне, защото може да се окаже, че си изживял живота си в заблуда. Този, който знае бъдещето винаги печели. Нали щяхте да спечелите, ако знаехте числата от тотото, например? Е, християните знаят много повече, от тото числата – Господ е разкрил бъдещето за света в Словото Си, трябва само да разбираме Мандатът за господство, Великото поръчение и стихове, като (Евр.10:12-13; Мат.16:18; Мат.22:44; Марк 12:36; 2 Тим.4:1 и т.н.). Когато всичко това се осъзнава, можем да работим смело, знаейки, че победата е гарантирана и то не в отвъдното, а тук и сега, на тази земя, няма значение, колко време ще отнеме – Христос царува . . . факт! Това, обаче, днешните църковни мишоци не разбират. Според тях светът принадлежи на дявола и той прогресивно го завзема, до внезапното идване на Христос, който ще ни спаси от този „сатанински кошмар“. Очакването за свръхестествено избавление в 12 без 5 е драма, която съсипва живота на мнозина вярващи. Затова в крайна сметка, християните днес са анемични и макар работещи в реалността, правят всичко някак си на сила, без апетит за живот и установяване на Христовите истини – понеже то, Царството, не е от този свят, разбирате ли? Позволете ми да ви разочаровам, удоволствието е изцяло мое – Господ няма да дойде за вас в 12 без 5. Той не се моли на Отца да ни взема от света, а само да ни опази в битката (Йоан 17:15). Битка с предизвестен край – пълна и тотална победа на Божието царство. Това е бъдещето, което дава надежда за поколенията, въоръжава с вяра и търпение верните и ги мотивира да инвестират в тази земя, защото те е нашият дом за вечността.

Финал

Четири простички неща, които се оказаха непреодолими възвишения за днешните християни. Божият суверенитет, Теономията, Дуализма и Есхатологията.  В следствие неразбирането на всичко това, днешните вярващи, първо, отхвърлят по презумпция Божието върховенство, а оттам и факта, че Той активно подържа творението във всеки един миг. Второ, не зачитат властта и представителството, което Бог ни е делегирал, за да изпълним Великото поръчение – пасивни са. Трето, отхвърлили са етиката на Божият закон, което ги лишава от господство и ги обрича на робство под законите на хуманисти и сатанисти. Четвърто, съвсем логично, навличат върху себе си Господният гняв и проклятие, заради непокорство си и пето, лишили са себе си от наследство, защото няма приемственост и продължителност на истинската християнска вяра. Децата им са обречени.

Людете Ми загинаха от нямане знание; Понеже ти отхвърли знанието, То и Аз отхвърлих тебе да Ми не свещенодействуваш; Понеже ти забрави закона на твоя Бог, То и Аз ще забравя твоите чада. (Осия 4:6)

Сега, ако сте стигнали до края на тази кратка и много „неприятна статия“, може да започнете подробно библейско изследване на четирите области, за който писах по-горе, за да опровергаете твърденията ми или да ги потвърдите. Има разбира се и друга опция – правите се, че нищо не сте прочели и продължавате с агностичния подход, по отношение на епистемологията.

Posted in Етика, Образование, Семейство, Църква, общество | Tagged , | Вашият коментар